22
Пон, Окт
20 Нови статии

Общество
Инструменти
Шрифт

Младата, но вече утвърдена режисьорка Василена Попилиева има нашенски корен – баба й, голямата българска поетеса Рада Александрова, е родом от Свиленград. Василена е завършила „Режисура за драматичен театър“ в НАТФИЗ, учила е в Литва пак драматична режисура, специализирала е операторско майсторство в Йоханесбург.

В момента следва в университета AFDA, най-голямата филмова академия в Африка – магистратура. Сега живее в Претория, ЮАР. Преди три години гостува в Свиленград с постановката си „Албена“.

- Василена, всяко лято като дете идваше в Свиленград. Водеше те твоята баба по майчина линия, известната българска поетеса Рада Александрова, която е оттук. С майка си Димитрина също често си идвала. Какво си спомняш за това време?

- Всъщност имам много спомени от Свиленград, къщата на прабаба ми Бина за мен, както и за всички останали от семейството, беше особено място. На мен винаги ми е правел впечатление климатът, който беше значително по-топъл от София, в двора ни растяха нарове! И до днес много хора не ми вярват, че на територията на България могат да се отглеждат нарове. Имахме и много зайци, по-малко кокошки и един петел. Като бях на четири години влязох в конфликт с него, той ме накълва, настана паника. Баба Бина го хвана и го заколи. Тогава се впечатлих от нейната решителност и до днес гледам да посрещам проблемите с поне част от тази категоричност. Когото и да питате, ще ви кажат, че баба Бина си беше силен характер и имаше абсолютна самодисциплина. Виждала съм я да става в 4-5 сутринта, за да прави баница, както и да отговаря на подкани като „Хайде, почини си малко” с „Когато умра, тогава ще си почивам”. Със сигурност имаше и друга, много по-нежна и мека страна, но времената и условията, в които е живяла, често са я карали да я оставя на заден план. Много се радвам, че имах възможността да познавам прабаба си, това е нещо, което повечето от сегашните деца вече нямат възможност да изпитат.

- Дядо ти по бащина линия – Васил Попилиев, бе изтъкнат и обичан български актьор, директор на русенския театър. Майка ти работи в Института по социология към БАН. Баща ти Ромео Попилиев пък е театровед, ръководител на сектор „Театър” в Института за изследване на изкуствата при БАН; професор и доктор на изкуствознанието; преподава история на театъра в НБУ. Ти, впрочем, си толкова красива! Защо не реши да станеш актриса, а предпочете да си режисьор?

- Много благодаря! Акторската професия е доста коварна, за нея се изисква абсолютен емоционален ексхибиционизъм, непосредствена честност. В останалите творчески професии поне можеш да се скриеш зад листа хартия, камерата и т.н. Освен това съм виждала прекалено много примери на актриси, изпаднали в тежка криза, защото вече наемат по-млади за главните роли. Същото е навсякъде, даже и в Холивуд. Професия, която разчита на физическото е доста коварна, трябва да си изключително добър и много отдаден, за да оцелееш в нея. Поради тези причини никога не съм обмисляла да се захващам с това. Ако актьорството ти позволява да живееш нечий друг живот, режисурата пък позволява да създадеш цял един свят. Освен това изисква знания и разбиране в областта на всички изкуства, а и много широка обща култура по принцип. Противно на много мнения, трябват и поне няколко години обучение по дисциплината, както и издръжливост, силен характер и понякога сериозна доза инат.

- Кои пиеси си поставяла? Как избра именно тях, кое те водеше?

- „Вампир” от Страшимиров, „Албена” от Йовков и „Жената от морето” от Ибсен. И трите съдържат екзистенциални въпроси, до които всеки човек стига в някакъв момент от живота си. Тоест, въпроси, които са вълнували мен и които съм имала чувството, че ще вълнуват и голяма част от публиката. За мен установяването не само на интелектуална, но и на емоционална връзка с публиката е много важно. Тогава дори човек да не е много начетен, е привлечен от изкуството, то започва да му става важно. И трите пиеси са многопластови, което значи, че могат да бъдат интересни на всякакъв тип хора.

- За младите е присъщо да опитат да влязат „с гръм и трясък“ в изкуството. Ти, струва ми се, предпочиташ естетиката пред зрелището, внушенията и посланията пред бързия успех?

- Естетиката е нещо, което мисля, че страшно липсва в българския театър. Дори от гледна точка на сценографията нещата не изглеждат особено добре (и в буквалния смисъл). Както споменах по-горе, за мен е важно моята работа да може да докосне зрителя и емоционално. Един от най-известните ни режисьори твърдеше, че добрият театър е само рационален, другото е кич. Уважавам неговото мнение, но според мен ако едно произведение на изкуството не достига до хората и емоционално, то е мъртво. Та мисля, че много от по-младите ми колеги се опитват да копират подобни стилове, това е мода, но в крайна сметка нещо е модерно за един сезон.

- Спечели награда на Министерството на културата. За коя постановка? На колко години беше тогава?

- За „Албена”, тогава бях на 24.

- Имаш ли режисьори – кумири – наши и чужди?

- Много са, ако ги изредя, ще пропусна някого и ще ми се обиди. Кумири нямам, но всички по-изтъкнати режисьори могат да те научат на нещо, даже и да не си съгласен с тях. В този смисъл режисурата е като философията - всеки си има някаква теория и в спора се ражда, ако не истината, то поне нова теория.

- Сега живееш в Претория, Южна Африка. Какво те отведе там, толкова далече?

- Преместих се в ЮАР на 25 по лични причини. Иначе още от малка исках да живея в ЮАР или в Австралия например. Нямам особено рационални причини, просто приключенски дух и някакво необяснимо желание да намеря къде е краят на света.

- Разкажи ни малко за живота, нравите, обстановката, даже и за екзотиката там. Какво е отношението към културата в Южноафриканската държава и в България? Какво е мнението ти за развитието на културата и на театъра в частност в нашата страна?

- Много е трудно да се сравняват двете страни, тъй като по нищо не си приличат. Бих казала, че животът в ЮАР е по-труден, хората стават към 4-5 сутринта и карат по 50-100 км само в едната посока, за да стигнат до работа. Има 11 официални езика и 55 милиона души население, територията сигурно е колкото половин Европа. Има и невероятни творци, но например държавата не подкрепя финансово изкуството, т.е. няма щатни театрални трупи, както в България, галериите са частни, всичко разчита на частно спонсорство. В резултат на това дори и най-известните режисьори и актьори работят и друго - преподавателска дейност и т.н. Когато се преместих, започнах да се занимавам с кино, тъй като индустрията е доста добре развита и дава много възможности. Мисля, че това беше правилно решение.

- А имаш ли творчески ангажименти в България? Връщаш ли се често?

- Връщам се около два пъти годишно, но поне засега няма как да поддържам проекти и на двете места.

Интервюто взе: Стефка КОЛЕВА