На 7-и юли се навършиха 133 години от създаването на митниците в България. На тази дата през 1879 г. княз Александър I Батенберг учредява митниците и митарствените пункове.
"... Като взехме в съображение нуждата да се запазят интересите на Княжеството, постановихми и постановявами: Да се учреди нужното число митници и митарствени пунктове на южната граница на Княжеството...“ Постановява се облагането с мито на чуждестранните стоки и безмитен внос от Източна Румелия и Македония.
Споменът „Как станах митничар и реших първото си контрабандно дело“, подписан от А. П. Георгиев, е поместен със съкращения в книгата „История на българските митници 1879-2008“. Луксозното издание е посветено на 130-ата годишнина от създаването на българските митници и излиза от печат през 2009 г. Книгата съдържа интересни исторически факти и снимки.
Как станах митничар и реших първото си контрабандно дело
В първите години след Освобождението Министерството на финансите търсеше със свещ хора за митничари. Действително тогава имаше доста интелигентни младежи за чиновници, но повечето от тях се занимаваха с търговия, като по-доходна работа.
Кой знае как, но аз по неволя бех останал тогава без работа, та затуй и реших да искам служба. Вервах, че с образованието, което имах от турско време, ще мога да мина в реда на чиновничеството. Направих си криво-ляво едно заявление и с него тръгнах за София... Намерих финансовото министерство, без страх отидох в кабинета на министъра и му подадох заявлението си.
Той го прочете и като ме изгледа под вежди, засме се под мустак и ми рече: „Момче, виждам, че искаш да станеш митничар и вервам, че ти като млад човек все ще можеш да изучиш лесно новата служба, стига да положиш повече старание. Ти сигур друг път не си бил митничар, та си въобразяваш, че е много лесно, но аз зная, че гюмрюк /гюмрюк – мито, митница, тур./ да се събира се иска главно да знаеш да сметаш. Помисли и ми кажи наемаш ли се на тая работа.“...
След няколко дни аз вече бях назначен за управител на една мъничка митница. Още от първия час на пътуването си към митницата се научих, че персоналът й се състоял от секретар, магазинер, писар, старшия и осем души стражари. Разказа ми го старши стражарят, който караше каруцата.
Пред вратата на канцеларията видях наредени в две редици митническите стражари, облечени в новите си дрехи. Веднага се яви секретарят с букет живи цветя, а след него магазинера и писаря. Той ми подаде букета с думите „Добре дошел, господин управител! Аз и целият персонал изразяваме своята почит и уважение към вашата личност и вярвам, че с отличното си познаване на службата ще ни направите достойни синове на майка България. Ура!“ Думата „ура“ подейства за наелектризиране на стражарите, които по команда грабнаха ме на ръце и с вик „Да живее новият ни управител“ ме занесоха в стаята, определена ми за кабинет. Така започнах да управлявам митницата.
Скоро разбрах, че без да разбираш какво нещо е закон и правилник, да управляваш митница не е лесна работа. Даваш разпоредби като шеф, а пък не знаеш какво ще излезне по-нататък. Требваше да положа неимуверни усилия, за да не разберат, че се лутах из мъгла. Но целият персонал беше нов и аз можах да се поставя пред него като истински шеф.
Дойде ден обаче и моите служебни способности да се подложат на такова изпитание, че да не мога да разбера какво да правя. Получих рапорт от пунктовия началник заедно с един акт, чрез който се констатира, че стражарите заловили на границата две газени сандъчета, пълни с яйца, но контрабандистът избягал. В акта се казва още, че яйцата се изпровождат в митницата за надлежно разпореждане.
Прочетох акта един, че и два пъти, дано да разбера какво ще е това надлежно разпореждане, но не можах с нищо да го изтълкувам. Повиках секретаря и му поисках да ми даде книгата за такива дела, но той ми каза, че нямало още в митницата заведена книга, па нямало и никакви дела. Страхувах се да не направя грешка и да изгубя благоволението на министъра. След като не спах две-три нощи, дойде ми на ум: контрабандистът не е налице, следователно и да реша делото в негова вреда, пак няма от щто да се страхувам. Чувал съм от наши мирови съдии, че решаването на дела, при които няма обвиняем, са най-лесни и малко ми поолекна.
Загледах се през прозореца и видох играта на децата на старшията. Те беха седнали на двора и със засмени лица чукаха се и двете с червени яйца. Тоя ден беше Велики четвъртък – преди Великден. Веднага ми текна на ума друга щастлива мисъл, с която щех да туря край на това контрабандно дело. Взех акта и сложих следната резолюция: „Послучай на наступающите великденски празници реших: залувените контрабанда яйца, описани в настоящия акт, да се раздадат на чиновниците и стражарите и то съразмерно заплатата им, а на акта да се даде по-нататъшен ход в архивата на митницата“.
Всички останаха много доволни – имаха да ядат яйца до Петровден, а и аз добих още по-голяма популярност и всички започнаха да гледат на мен като на митнически капацитет.
А. П. Георгиев
/Със съкращения/
Списание на Дружеството на митническите чиновници в България
