През 2012 г. се навършва един век от Първата Балканска война. Война - освободителна за част от българския народ и българските територии, които се намират все още под турско владичество.
Край Свиленград на 5 октомври 1912 г. е първата победна битка от тази война, в резултат на която градът е освободен от турско иго.
100-годишнината е повод да ви разкажем в поредица от статии за развитието на бойните действия, за най-мащабните сражения, за героизма и жертвите във войната. Авторът на материалите – историкът Стефан Каймаков, за пръв път представя на широката публика неизвестни досега и непубликувани данни и факти.
Българските правителства подготвят тази война повече от 25 години, но е ясно, че сама срещу империята страната ни няма особени шансове. Затова България започва да търси възможности за привличането на останалите балкански държави в една военна комбинация срещу Османската империя. Великите сили също не са безучастни към създаването на Балкански съюз. В Европа са формирани два военно политически блока – Антантата (Франция, Англия и Русия) и Централният съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия), които се готвят за преразпределение на сферите на влияния в световен мащаб. Обединението на християните на полуострова води до създаването на една седма Велика сила, която съюзниците от двата блока и главно Русия като източно православна християнска държава, каквито са и съюзниците, се стремят да привлекат на своя страна с цел предстоящ военен сблъсък. Затова в България е съставено правителство от русофили, а петото Велико народно събрание променя конституцията, като дава право на изпълнителната власт и монарха да подписват международни договори без одобрението от страна на парламента.
На 29 февруари 1912 година започва изграждането на Балканския съюз, като подписваме съюзен договор със Сърбия. На 16 май се сключва и договорът с Гърция, а с Черна гора имаме единствено устна спогодба. На 17 септември 1912 година балканските държави пристъпват към мобилизация. На 1 октомври 1913 година като командващ Втора българска армия генерал Никола Иванов получава телеграма № 213 от главното командване, в която му се съобщава с какви сили разполагат турците на границата с България: в Свиленград те имат 6 дружини, 5 батареи и един ескадрон, в Мустрак – 1 дружина, с. Щит – 8 ескадрона и осем батареи, Дервиш могила – 1 дружина и 1 – батарея, с.Костур – 1 рота и Дрипчево – 1 конен взвод.
На 3 октомври Турция скъсва дипломатическите отношения със съюзниците, на 4 октомври в 21 часа в щаба на 8-ма пехотна Тунджанска дивизия, която е определена да настъпи срещу Свиленград, се получава телеграма, която оповестява, че бойните действия ще започнат на следващия ден в 7,00 часа. Командирът генерал-майор Димитър Кирков получава заповед „дивизията да премине турско-българската граница и да настъпи по двата бряга на река Марица, като заеме гара Свиленград и селата Мезек и Карааба по десния бряг на река Марица и село Левка и град Свиленград по левия й бряг. Заемането и запазването на моста е крайно наложително”. В изпълнение на възложената задача дивизията трябва да овладее граничното било Курткале (връх Шейновец). Когато Турция се готви за война с България през 1912 година, обръща сериозно внимание на укрепленията на връх Курткале. През лятото на 1912 година те са посетени от немски военни инженери, които успокояват командването на турския военен гарнизон в село Вълче поле, че превземането е невъзможно, и дават някои наставления за по-добро укрепване. От него турците организират наблюдение по долините на реките Арда и Марица, а така също и към Одринското поле и по пряка телефонна линия изпращат всички наблюдения в Одрин. В навечерието на войната върхът се охранява от около 100 войника, командвани от Джамал бей, и в близост до върха - още две роти. Овладяването на върха е възложено на 30-ти пехотен Шейновски полк. На 1 октомври 1912 година полкът се настанява в село Малко Градище. Командването на полка с помощта на жителите от селото извършва разузнаване на границата и най-вече на крепостта Курткале. Достъпът до върха е изключително труден. Склоновете от юг и северозапад се спускат отвесно и са недостъпни, а скатът на изток е скалист и стръмен. Изкачването на върха е възможно само по една пътечка, криволичеща между скалите и храсталаците. На 4 октомври 1912 година към 21,30 часа полкът напуска село Малко Градище, където прекарва подготвителен период, и се отправя към връх Курткале. Придвижването става при пълна тишина. И полкът заема Кюляфтепе, съседна височина на Курткале, която е на българска територия. Към 4,00 часа сутринта командирът на полка съобщава на войниците, че България вече е обявила война на Турция. Той отдава бойна заповед и определя 5-а, 7-а и 8-а роти да извършат щурма. 7-а и 8-а роти атакуват откъм изток, а 5-а рота от западната страна. Войниците пълзешком се добират до отвесните скали. Атаката на върха започва към 5,00 часа на 5 октомври 1912 година, когато 7 рота на капитан Георгиев достига на 200-300 крачки от турския пост. Движението на ротата е открито от постовите кучета. Разбудени, граничарите успяват да излязат от землянките и да открият огън по настъпващите български войници. Ротите на няколко пъти се добират до турските позиции, но градушка от куршуми ги принуждава да отстъпят. Тежко е положението на 5-а рота, войниците от която се опитват да проникнат през една теснина и дават убити и ранени, но по този начин привличат основните турски сили. Войниците от 7-а и 8-а роти стигат близо до гребена на планината и с вик „ура” огласяват местността. Турците побягват към село Ставри Димитрово и оттам към Димотика. Върхът е овладян в 9,00 часа и сега българските войници организират наблюдение от него. Така е осигурено безпрепятствено изнасяне на дивизията към границата, овладени са и съседните върхове Чадър-тепе, Тас-тепе и др.
Паметникът на връх Шейновец
Отшумява ехото на боя на 5 октомври 1912г. на връх Шейновец, 30 пехотен шейновски полк се насочва победоносно към Одрин. На върха остават само пресните гробове на 14 храбреци.
След 1919 г. някои от изселените българи от Източна и Западна Тракия се заселват в обезлюдените и опожарени околни турски села. Будното тракийско население с помощта на командването на 30 пехотен Шейновски полк и близки на загинали в Балканската война решават да построят паметник и костница.
Строежът започва през пролетта на 1935 г. В окончателния си вид паметникът е завършен на 1 oктомври и открит тържествено на 5 октомври същата година. На върха се събират хора от околността, представителна част и духовата музика на полка, близки на загиналите войници и участници в сражението.
Отслужен е молебен и паметникът е осветен, дава се залп с карабини, командирът на полка произнася реч, участници разказват спомени, след това се възпроизвежда боят с турците.
Жени с черни забрадки разплакани целуват земята и камъните на върха, където е изтекла кръвта на техните мъже, братя и бащи.
И нека накрая си припомним думите на даскал Златил Дойчев от с.Вълче поле:
„ И сега, ако някому се падне път да мине край връх Шейновец, нека се качи там горе на върха, където се издига паметникът на загиналите шейновци за целокупна България, да се поклони пред подвига им и погледне на юг, откъдето идва топлият полъх на Бяло море”.
Стефан КАЙМАКОВ
