26
Чет, Ян
20 Нови статии

Колоездене
Инструменти
Шрифт

Мъж, баща, дядо, треньор, учител, който на 78 години поправя велосипеди в Свиленград.

Неговата малка работилница е като дядовата ръкавичка, а в нея винаги има място за комшията, непознатия, и колоездачи от различни поколения, които идват там да разменят сладка приказка или имат нужда от лечение за велосипедите си, а защо не и едно предобедно кафе. В същото време майсторът не пропуска  в единствения си почивен ден (неделя ) да отиде на разходка в Гърция, Турция или родните Родопи, като изминава по 100 -140 км с колелото си. 

Пътят

Митко Петров е на 78 години, като 68 от тях колоезденето е неизменна част от неговия живот. Баща му запалил искрицата в сърцето му още когато бил съвсем малък – самият той бил колоездач. За пръв път се качил на колело пред погледа на по-големия си брат. Карал на педали няколко метра, когато тухла препречила пътя му и той се озовал на земята. Това не го отказало, дори го мотивирало да се научи да държи равновесие.

През 1956 година в Свиленград започват да се провеждат републикански колокросове. Канят треньора на националния отбор по колоездене Александър Бичев да сподели опит как да се подготвят състезателите, защото по това време в града не е имало треньор. Малкият Митко слуша вдъхновените истории и разкази от Бичев,  вижда и огромния интерес в очите на събралите се колоездачи. В този момент си казва: „Аз трябва да стана треньор!“. Заминава за Пловдив, където учи в механотехникум. Решава да се запише в клуба по колоездене, но не искат да го приемат като равен с тях и да му дадат екипировка, защото е от Свиленград и лятото не може да участва в отбора наравно с другите. Сигурен в намеренията си, издейства колело от баща си и започва тренировки при Върбан Петров. 

Още същата година печели градско и републиканско първенство, след което го приемат като равен в „Ботев“ – Пловдив. По това време няма много състезатели в мъжкия отбор, затова няколко юноши са извикани да помагат в състезанията. Един от тях е и Митко Петров. „Започнахме да караме в един отбор с едни от най-добрите колоездачи на времето в България и Европа: Ненчо Христов, Боян Коцев, Стоян Георгиев, Минко Димов“, споделя Петров. Забелязват го и влиза в националния отбор като състезател, а в същото време го канят да отиде в ЦСКА, но той отказва заради любовта към отбора, в който е започнал. Талантът му е толкова ярък, че в казармата му позволяват да е на такъв режим, че да може да провежда подготовката си. Веднага след това записва  да учи във ВИФ. 

През 1966 година се връща в Свиленград и става треньор на „Граничар“. Работи една година, а на втората го викат обратно в Пловдив, за да оглави „Ботев“. Годината е  1967. „Още първата година беше много успешна. Моите юноши спечелиха републиканското първенство, бяха едни от най-добрите. И така се започна“, казва Митко Петров. Работи като треньор на отбора до 1989 година. През това време дружеството е преименувано на  „Тракия“. През 1977 година, докато тренира “Ботев” („Тракия“) застава начело и на националния отбор по колоездене на България на юноши старша възраст.

През 1982 тогавашният старши треньор на мъжкия национален отбор Камен Станчев го вика да бъде негов помощник-треньор. На поста остава до 1983 г.

През 1989 приключва работата си в Пловдив и се връща в родния Свиленград, където повежда отново „Граничар“. С клуба е до 2000 година, когато спира да се занимава с треньорство заради промени в управата на клуба и разногласия относно методиката на работа. Тогава отваря работилницата си за ремонт на велосипеди, в която работи и до днес.

Допингът

Случайно чува за биоритмите от негови приятели, които работят в транспорта на Пловдив. Кривите на физическите, интелектуални и емоционални цикли на шофьорите се следели стриктно, а когато стойностите и на трите били в критичния минимум човекът бил пратен в почивка, за да се предотвратят инциденти на пътя. Петров се запалил по идеята, макар дотогава само да бил чувал за биоритмите и да знаел, че в световен мащаб също ги използвали сравнително малко треньори. Хванал молив и тетрадка и започнал да изчислява кривите за всеки един свой състезател от датата му на раждане до настоящия момент. Излишно е да казваме колко дни от сутрин до вечер е отнело начинанието. „Тогава нямаше компютри и нямаше друг начин да ги откриеш, но забелязах, че следващите 2 – 3 години моите състезатели се класираха и печелиха състезания. Първо започнах да си следя пулса 3 пъти в деня при различни условия. Карах с тях по тренировки, за да следя натоварването и за колко време се възстановява организмът ми. Започнах да си вадя извод как се отразява неспазването на режима, късното лягане, употребата на алкохол, ако съм пийнал някой ден повече предната вечер или  цигарите. Бях почти на техните години“, споделя Митко Петров. Но това, което стои много сериозно като въпрос пред треньора, е как да вкара състезателите във върхова спортна форма по правилния начин. Започва да следи пресата, да намира специализирани списания от немски и руски, треньори на световни сили като Полша и Съветския съюз споделят дълго пазени тайни, следи подготовките на други видове спорт. Митко съумява да събере цялата тази информация и да направи свой план за действие, работещ за неговите състезатели. 

Години наред негови състезатели обират местата на почетните стълбички, колеги искат специални допинг тестове, а един от треньорите, с които е личен приятел, се отказва от треньорския си пост, защото не може да проумее как успява с помощта на биоритмите да вкара състезател във върхова спортна форма. „Трябва да докараш организма до изтощаване в период около 18-20 дена. След което се дава възстановяване пак с леки тренировки, не се прекъсват, но по-леки тренировки за възстановяване, следи се. Нямахме лаборатории като германците да изследваме състезателите, но самите те по време на тренировки дават знаци. Никой не ми вярваше. Мислеха, че им давам допинг. Така разградският треньор извика на едно от състезанията допинговата комисия да тестват отбора ми, но тестваха и техния. Оказа се, че половината от техните състезатели имат допинг и нито един от моите“, разказва Митко. Остава верен на девиза „Никога на всяка цена“. Ако се удаде възможност на негов състезател  – да спечели, ако не, има други състезания. 

За конкуренцията и взаимопомощта

Тук е моментът за отношенията между треньори и състезатели, за конкуренцията на шосето и голямото приятелство след това. За честността, взаимната помощ и човечността, които в онези години са стояли много преди защитата на личните интереси в спорта. 

Ето ви една от историите на Петров като състезател: „Имахме едно състезание в дисциплина издръжливост. Един от моите най-големи приятели Митьо печелеше още от старта и имаше доста точки. В последната гонка, от която зависеше дали той ще спечели или загуби, друг мой приятел беше в откъсната група. Нямах време да обяснявам, направих атака, разминах Митьо, той ме напсува. Отидох в предната група и направих така, че да ни настигнат. След това забавих скоростта… накратко, Митьо спечели. След това не ми говори 2 седмици, а спяхме в една стая. Позволи да му обясня какво съм направил чак накрая. Е, разбра стратегията ми и това, че съм направил всичко в негова полза.” Двамата са били от различни отбори.

И една от многобройните му истории като треньор: „Бяхме пак на състезание на писта. Имаше правилник състезателите да са подстригани и избръснати. Имахме едно момче, хипарче, с дълга коса. Минути преди старта го върнаха. Нямаше какво да направя. Ядосан отиде и се острига. Беше толкова ядосан, че веднага разбрах –  трябва да го пусна да се състезава за „бързина“. Обаче съставите вече бяха направени и съдиите ми казаха, че няма как да променят групата. Тогава един колега  направи огромен жест към мен – изтегли негов състезател,  за да може моят да вземе участие. Беше му ясно, че ще спечели. Така и стана.“

Тогава състезателите не са имали какво толкова да делят, защото всичко се е осигурявало от отбора – колела, екипи, транспорт, участия в състезания. Днес финансовите възможности на състезателите могат да ги изведат много пред съперниците им, разказва Петър Павлов, треньор на КК “Цар Симеон 1898“ – Пловдив. „Едно време треньорът беше всичко. Каквото ти каже – изпълняваш. Децата са по-лигави, трябва повече да лавираш,  да си малко по-гъвкав в днешно време. Не се раздават толкова.  А, това че имат повече информация от интернет, не е много добре.  Защото започват да спорят много и решават, че някои неща са неправилни, като цяло мислят, че всичко знаят вече.“ Павлов е един от състезателите, които Митко Петров е тренирал в “Тракия”. На него е предал и цялото си натрупано познание от треньорската си кариера. 

Сегашно  Фикси

Новатор, шивач, крояч, плетач, момче за всичко… Ето това е любов. Любов, първо, към своите момчета и, второ, към колоезденето. Дълго време отборът в Пловдив кара без специални екипи – с гащета от срязан анцуг и тениска, каквато има. Това обаче не устройва треньора им. Петров намира оригинални германски екипи от негов познат, също колоездач. Носи шевна машина в треньорската стая, сваля кройката на професионалните екипи и шие същите на състезателите от “Тракия”.  „Направи първия диск на капла в България собственоръчно – предполагам, че като ги е направил, ги е завъртал и с хронометър е засичал коя капла ще измине по-дълго време с еднаква сила. Всички се чудеха как ги направи. Даже отбора на „Левски“ поиска да ги кара на едно отборно. Шиеше гащета, фанелки, плетеше кожени каски. Нямам идея как го е правил всичко това, но той беше един от новаторите, който въведе така нареченото сегашно Фикси. Състезателят, за да може да свикне да кара равномерно през цялото време, му слагаше един пистов венец, завърташе го и нагоре, надолу няма инерция“, споделя Петър Павлов. „Това, което ще си спомням винаги, като чуя името Митко Петров, е началото на колоездачната ми кариера. Любовта към спорта, научаване на дисциплина и може би в момента съм част от това и благодарение на него, защото немалко години сме били заедно.“

Друг състезател на Петров, Йордан Атанасов, споделя: „Нямам идея как ме намери като състезател. Намери ме буквално на ученическия чин в класната стая и ме покани в отбора. Има дарба да открива таланти. Отказах се от колоезденето поради простата причина, че той се отказа. Треньорът, когато се отказа, се смениха доста неща в нашия клуб „Граничар“ и в един момент само обещания, а пък няма нищо насреща“.  За него Митко Петров казва, че е един от най-големите таланти, които е тренирал изобщо в кариерата си. 

„Колорит“ – клубът на любителите колоездачи в Свиленград

Скоро след като отново е започнал да кара колело след дълги години треньорска работа и майсторлък в работилницата, негови приятели, бивши колеги и съотборници му предлагат да се съберат 10-ина души,  за да направят една велообиколка за Деня на Европа. Избират маршрут до Одрин, Турция, и обратно (70 км). Емоциите са големи и си обещават на следващата година да повторят.  Включва се и тогавашният кмет на Свиленград Георги Манолов, любител колоездач, който разгласява идеята в цялата страна. С негова помощ в следващите години броят на участниците става все по-голям. През 2019 г. в Международната велообиколка за любители се включват 700 души от България, Гърция и Турция. 

Междувременно в Свиленград Петров, Манолов и други запалени колоездачи не могат да чакат сбирките веднъж годишно. Създават колоездачен клуб „Колорит“. “Решихме да го кръстим „Колорит“, защото сме колоритни – събрани сме и млади, и стари, и дебели, и слаби, хора на всякакви възрасти от различни професии. На месеца поне веднъж намирахме време и средства за една хубава софра. А на края на годината задължително едно събрание с песни и танци, където се връчваше приз за най-изявилите се представили на отбора през годината. Приз за най-добър млад състезател, най-много километри, най-добър катерач… Хората с желание идваха и се увеличи и групата.”

Днес, на 78 години, Митко Петров не пропуска да измине между 100 и 140 км всяка неделя с колелото си. А от работилницата си треньорът споделя: „Спортът е много хубав и който се докосне до колоезденето, остава за цял живот.“

Bulevardi.bg

Снимки: Христо Русев