Пробих с много труд и старание
Маргарита Петрова е от Свиленград. Дъщеря е на известните треньори Огнянка и Митко Петрови. Под ръководството на покойната ѝ вече майка отборът ни по гимнастика е завоювал купища медали, а славата на града ни се носеше в спортните среди из цяла България. Баща ѝ пък Митко в момента е на 77 години, като през 65 от тях колоезденето е неизменна част от живота му. Бил е състезател, а в последствие и треньор. Бил е треньор на националния отбор на страната ни при юношите старша възраст, а по-нататък и помощник треньор на националите при мъжете. Защо разказвам всичко това... Защото с такива родители е просто неизбежно Маргарита да реши да се занимава с нещо друго освен със спорт. В момента е успешен треньор в Англия. Ето какво сподели тя в интервю за stmost.info:
- Коя е Маргарита Петрова?
- Родена съм в Пловдив. Дете съм на двама спортисти и буквално израснах по залите и стадионите. Не познавах друг начин на живот, а и не ми беше интересен. И до ден-днешен е така. Навсякъде бях с майка си, а, ако не бяхме в залата, бяхме при баща ми на стадиона. Обичам това място – свиленградския стадион. Запомнила съм го като хубавия стадион с красивия парк. Винаги всички треньори бяха там и ни посрещаха с усмивки. Разбирате, че беше неизбежно и аз да продължа като спортист. Не съм покорила големи върхове като майка си и баща си, но не бих казала, че съжалявам, защото още от малка това беше мое решение. Интересувах се силно от спорта, като всяко дете и аз бях доста любопитна, задавах въпроси. Върху решението животът ми да бъде живот на спортист, но без да се стремя към големите върхове, помогна една лекоатлетка, с която живеехме в Пловдив. Не ми хареса края на историята ѝ, останах разочарована – никой не я познаваше в реалния живот, извън спорта. Бяха ѝ останали само снимки и спомени.
- Кога и как реши да заминеш за Англия?
- Бих казала, че тук късметът изигра важна роля. С предложение да работи като треньор в Англия се бяха обадили на майка ми. Тя обаче отказа и поканата бе отправена към мен. Не мислих дълго, съгласих се. В последния момент, обаче ме обзе страх. А, без да преувеличавам, с последните си пари дори бяха купила билет за самолета. Превързах крака си нарочно и съобщих на хората, които ме очакваха, че няма да отида, защото не мога да работя с контузия. Само че имаше една подробност – бях забравила, че между спортисти спортни номера не вървят. Колегите отсреща буквално ми заповядаха: „Шефът каза да не се лигавиш, а веднага да си събираш багажа и с първия самолет да си кацнала в Англия“. Послушах ги и така започна моят нов живот като треньор в чуждата страна.
- На повечето емигранти често в началото им е изключително трудно. През какви перипетии премина ти?
- И аз, като много други, не правя изключение. Имаше трудности, при това доста. Но колегите, които ме посрещнаха, бяха до мен и много ми помогнаха. Научиха ме, както се казва, „в движение“ как се живее в Англия. Аз дори не знаех добре езика. Бях изкарала един шестмесечен курс, но десет години преди да замина. Учителката ми, обаче, беше страхотен преподавател и смея да твърдя, че помнех всичко. Останалото учих от децата в залата. Те и до днес ми помагат.
- Българите зад граница много често сравняват тук и там…
- Това, което ми направи силно впечатление, е, че англичаните, поне тези, с които съм се срещала, са вежливи, усмихнати, търпеливи. Винаги ще се извинят, ще попитат дали имаш нужда от помощ. Харесват шегите. Мъжете са истински кавалери, винаги отстъпват на жените. Ако си спомняте, през 70-те години българите бяха същите. В Англия буквално разпознах миналото време в България.
- Ти си треньор в най-голямата зала по гимнастика там, където живееш – покрайнините на Лондон. Как стана така от малкия Свиленград да се издигнеш до такова ниво?
- Не мога да дам конкретен отговор... работя, както работих в България – с цялата си душа и любов. Още в края на първата година от пребиваването ми в Англия ми дадоха отбор с „необещаващи деца“. Обичам „необещаващи деца“. С много труд и старание и от моя, и от тяхна страна, пробих и успях да вкарам две дечица от отбор №4 в първия отбор, а останалите ги прехвърлиха в №2. За мен беше огромно признание, тъй като никой досега не беше пробивал от отбор №4 в отбор №1. Това беше моя лична победа, тъй като сама бях си поставила тези високи цели. После имах прекрасни деца, а след тях настъпи „адът“ (смее се). Дадоха ми 12 палави, щури, необуздани, но изключително умни и пълни с енергия деца. Бяха нетърпими и никой не искаше да работи с тях. Е, с помощта на старши треньора успях да ги вкарам в правия път. След усилена работа с тях тези деца правят впечатление по време на състезания. А те не спират да ми повтарят, че искат само аз да ги тренирам.
- На всички ни е известно, че майка ти беше изключително успешен треньор по гимнастика. Какво успя да научиш от нея и да използваш в практиката си?
- Много са нещата, които съм научила от майка си и не спирам да използвам в практиката си като треньор. Но никога не съм се стремила да бъда нея. Моят стил като треньор е по-различен, същевременно и си прилича с нейния. Тя знаеше, че аз мога и имам нужните качества да я заместя. През целия ѝ труден път по време на изграждането на залата и развитието на гимнастиката в Свиленград аз бях плътно до майка си. Най-големият урок, който научих от нея, е от нищо да направиш нещо. Когато майка ми започваше работа в Свиленград, залата беше по цимент, а стойка за щанги беше ползвана вместо успоредка. Между другото, баща ми е същия – той не по зле от майка ми има таланта и силата да се справи с трудностите и да направи от нищо нещо.
- Момичетата, на които си треньор с какви успехи могат да се похвалят?
- Работя с деца до 10-годишна възраст в професионалната гимнастика (поне засега). Задачата ми е да ги изградя като спортисти и да бъдат подготвени за старши треньора. На „малките“ състезания печелят лентички – синя, бяла червена, които съответстват на медали. На „големите“ надпревари вдигат нивото с оценка „много добре“ и „забележително“, от което тези деца вече започват да бъдат наблюдавани за по-сериозно бъдеще в спортната си кариера.
- Гледа ли се с „лошо око“ на имигрантите от Източна Европа в Англия?
- Както е известно, в Англия има много имигранти. Прави ми впечатление, че местните ни приемат, държат се с нас изключително мило, но няма как да не бъде поставена някаква граница. Все пак сме от различни националности и порядки, малко или много се различаваме. Мога да дам личен пример. Една от трудностите, с които се сблъсквам като треньор в Англия е, че въпреки че ми гласуват голямо доверие и показват привързаност и уважение към мен, все още не могат да ме приемат като свой и донякъде усещам ограничение. Не спират да дават съвети и да се месят в работата ми. Това пък от своя страна възпрепятства развитието ми и процеса на изграждане на децата. Но не мога да кажа, че се усеща дискриминация. Дори и да се почувства такава е за кратко. Много държат на това да не загубят кадрите, които си заслужават. Тук се гледа с голямо уважение на стойностните хора, независимо откъде са те.
- Кои от мечтите си успя да сбъднеш в чуждата държава?
- Смея да твърдя, като се върна назад в миналото си, че съм успяла да сбъдна мечтите си. Но тук се изпълни и последната – някак всичко, което беше невъзможно в България, се случи в Англия.
- Какво най-много ти липсва от България? Често ли се връщаш тук? Мислиш ли един ден да се устроиш отново в Свиленград?
- Винаги съм харесвала Свиленград, но нещо не ми достигаше да бъда щастлива. С времето намерих начин да живея собствения си живот, а не нечий. Но истински свободна и удовлетворена се чувствам в Англия, където няма стереотипи и ограничения. Дискриминацията в България по пол и възраст е жестока. В Англия и на 3 години, и на 83 години можеш да спортуваш, танцуваш, да живееш нормален социален живот, докато в България ще те сочат с пръст. Въпреки това България ми липсва. Липсва ми да съм у дома. Липсва ми българската кухня, която е уникална. Липсва ми красивата ни природа, климатът, светлината на слънчевите дни. Липсват ми близките и най-вече баща ми Митко, сина ми Христо Русев и партньора в живота ми Кристиян Хаджиев, който е бивш национален състезател по бокс. Поне с навлизането на новите технологии имаме по-голяма възможност да се виждаме и чуваме, но друго си е живият контакт.
- В Лондон има доста българи. Правите ли си български вечери, например, срещате ли се често, помагате ли си?
- Да, действително в Англия има много българи, но аз живея на място, където няма. Дори и да има, всички говорим на английски. По акцента се усеща, че е чужденец, но няма как да се знае откъде точно е. Подсети ме да ти разкажа… От доста време тренирам група деца. Всички си говорим на английски. Един ден, съвсем случайно в процеса на тренировки, забелязвам мартеничка на ръката на едно от тях. Почувствах го много близко, разбрах, че е българче, прегърнахме се. Дават ми друг отбор, но друг треньор правеше загрявката и проверката по имена. Един ден се заслушах в имената на децата. Сред тях имаше момиченце – Дория… Замислих се как би звучало на български и се сетих, че то всъщност се казва Дария. Наведох се и помолих да повтори как се казва, каза го с английски акцент. Попитах за фамилията, където вече нямаше как да звучи по друг начин, освен на български. В последствие със семейството на Дария станахме приятели и това са най-близките ми хора в Англия. Да – тук в чуждата държава, българите си помагат.
- Предполагам следиш какво се случва в България. Има ли неща, които те възмущават, и такива, които те обнадеждават?
- Отдавна не живея в България и не ми остава време да съм в течение с политиката и случващото се, но едно е видно – има остра нужда от добре заплатени работни места и много по-усилени действия в социалната ни политика. На този етап ме обнадеждава само президента Радев, който мисля има способностите да промени страната ни към по-добро.
- Напоследък се заговори за бъдещ разпад на Европейския съюз. Вече две години, откакто Англия не е членка на съюза. Как се отрази това според теб – в положителен или отрицателен аспект?
- Наистина не разбирам защо Англия излезе от Европейския съюз. Това беше държавата с най-евтина храна, облекло, горива, изобщо всичко, за което се сетиш. Сега, след като се отцепиха от Европейския съюз, всичко поскъпна.
- Какво ти даде новата държава и какво ти отне? Променила ли си се и в какъв смисъл?
- Даде ми криле, за да полетя. Даде ми свободата, от която имах нужда. Чужбина ми даде възможности, каквито нямах в България. Какво ми отне - срещите с най-близките хора, които ми липсват много. Що се отнася до това дали съм се променила, донякъде, и то в положителен аспект. Станала съм по-целеустремена и последователна в действията си.
- Какви са бъдещите ти планове? За какво мечтаеш и към какво се стремиш?
- Планове нямам. Решила съм, че трябва да се живее за момента, а времето да бъде твоя пътеводител. Само тогава може да се усети истинското щастие.
