/продължение/
През 1925 г. д-р Дочков напуска Одрин със семейството си. Предлагат му да стане завеждащ катедра в Медицинския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски”, но отклонява предложението.
След завръщането си в България Страшимир Дочков е съкрушен от краха на българската национална идея. Той се отдава преди всичко на лекарската си професия и практика. Избира да живее до самата граница – в Свиленград, в чиято околност се препитават над 5 000 семейства, предимно тракийски бежанци. В тези трудни за всички години той отново се опитва да помага на своите сънародници с каквото може – опит, организационни умения, връзки с по-видни личности, скромни средства.
През последните единайсет години от живота си д-р Дочков работи в града като околийски лекар. Въпреки че многократно получава предложения да се издигне в професията, той отказва и отдава своя живот на семейството и съгражданите си. В интервю за свиленградския вестник „Граничен хоризонт” от 1991г. синът му Васил Дочков споделя, че когато питали баща му защо е избрал да живее в този затънтен край, той отговарял: „Ако не си ти, ако не съм аз, кой ще дойде да лекува тези хора.
До Балканската война Свиленград е едно ориенталско бедно населено място с няколко махали, мръсни и кални улици без имена. Чаршията се осветява с газени фенери, които всяка вечер се запалват, а сутрин рано се загасват. Занаятчии и търговци продават стоката си на самата улица в крайно нехигиенични условия. Много мъже продължават да носят фес на главата и да живеят по старите обичаи.
„Преминахме през моста и влязохме в града – мръсен, разнебитен, пример за лошите страни на Ориента“, пише в дневника си граф Робер дьо Бурбулон, личен секретар на цар Фердинанд. Наблюдението му е от 12 октомври 1912 г., когато царят, начело на военна и религиозна процесия, влиза в новоосвободения от османска власт Свиленград.
Поминъкът на местното население, инфраструктурата, образованието, лечебното дело са окаяни и след войната. Представа за състоянието на здравеопазването дават тогавашната преса и протоколите от заседанията на общинския съвет. Във вестникарските страници голямо място заемат популярни просветни статии по медицина, като например: „Предпазване новороденото от туберкулоза“, „Детето и слънцето“, „Училища на открито“ и др. Чрез тях се прави опит за повишаване здравната култура на населението. Но проблемите за общината са много по-сериозни.
През 1927 г. се въвежда натурална повинност за здравеопазване. Това се налага, защото хигиената на улиците и в дворовете на хората е отчайваща. В различните части на града, особено в по-ниските места, се образуват локви, които се пълнят с вода при всеки дъжд. За да се предпази населението от евентуални зарази и болести, възниква необходимостта те да бъдат запълвани. Работата е тежка и не е по силите на отделните граждани. Затова по силата на Закона за градските общини се задължават всички от селата да извеждат в празнични дни необходимите коли и хора.
През следващата година се определят по-големи глоби за неспазване наредбата за градската чистота, защото много от гражданите изхвърлят боклуците си, където намерят. Дори по улиците се виждат разпилени джибри от сварена ракия. В Общинския вестник се съобщава, че много от собствениците на кучета, кокошки и дребен добитък ги оставят да се скитат по улиците и кметът Александър Хаджиатанасов е принуден да пише актове и да глобява стопаните им.
Предупреждение е отправено и към младите майки – да се откажат от бабуването и да използват при раждане грижите на дипломирани лекари и акушерки. В града по онова време болница няма, а списъкът на бедните надхвърля 260 души. Картината на моменти е отчайваща – в началото на миналия век Свиленград изостава назад в културно-хигиенно отношение и общественият интерес към санитарните предприятия и кампании е слаб.
В тези години България усеща в пълна степен последиците от унизителния за страната Ньойски договор. В края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век отекват мощни удари на световната икономическа криза.
Съзиждането на новия град започва едва след това. Но поради голямото изоставане по исторически причини първите стъпки не са могли да станат по друг начин, освен бавно и с много труд и лишения. В този именно критичен период за Свиленград започва работа д-р Страшимир Дочков. Пристигането на доктора в града се приема с голяма надежда и радост. Той оправдава очакванията на хората, като прилага всичките си знания и сили и за кратко време успява да постигне това, което с години не е направено. С негова помощ, съвети и инициативи от малка забравена касаба в пределите на Османската империя Свиленград се преобразява до представата за модерен европейски град.
На снимките: 1.Главната улица на града 2. Общ изглед на Свиленград. Пощенска картичка 3. Градската аптека
Елена Влашева
(продължава)
