Четирикратният републикански шампион по силов трибой, държавен рекордьор, бивш професионален военен, фитнес треньор, журналист и пътешественик мина през Свиленград по време на обиколката на българските граници с балканче
Късно вечерта Свиленград изглежда различно. Жегата вече е отстъпила място на прохладата, а улиците бавно утихват. По пейките все още седят хора, които разговарят, както само в малките градове денят сякаш отказва да свърши. Именно в такава юлска вечер, на 19 юли, в Свиленград влиза един прашен велосипедист със старо българско колело балканче. Почти никой не му обръща внимание. За хората по улиците той е просто поредният колоездач, спрял за нощувка. Никой не подозира, че зад кормилото стои човек, прекосил с велосипед пътя от София до Дубай, четирикратен републикански шампион по силов трибой, държавен рекордьор, ученик, преминал през „Shaolin Yunnan“ в Китай и Френския Чуждестранен Легион в Париж, фитнес треньор, журналист и пътешественик. А Свиленград е част от спирките по време на обиколката му на границите на България с балканче.
Мартин Гергов нощува в хотел „Свилена“, а на следващата сутрин тръгва към малкия магазин за велосипеди до бившата автогара. Търси нещо съвсем обикновено – няколко резервни вътрешни гуми, защото пътят пред него е дълъг, а балканчето вече е понесло хиляди километри. Вместо касова бележка обаче получава уважение. Собственикът на магазина Васко Янев му подарява и трите вътрешни гуми. Не защото Мартин ги е поискал, а защото е решил да подкрепи човек, който доказва, че големите мечти не се измерват в цената на велосипеда, а в силата на характера. Този малък жест всъщност казва много за самото пътешествие, защото откакто е поел по границите на България със своето старо „Балканче“, Мартин Гергов непрекъснато среща подобни хора. „Всеки ден срещам хора, които никога преди не съм виждал. Дават ми вода, домашен мед, плодове, канят ме на кафе, понякога дори ми предлагат дом за нощувка. Това е истинската България – не тази от новините, а тази, която живее в сърцата на хората“, казва той.
Свиленград не е случайна спирка по неговия маршрут. За Мартин този град винаги е бил повече от точка върху картата. „Свиленград е врата към Близкия изток. Това е място, в което се срещат държави, култури и съдби“, казва той. Не крие и възхищението си от международната колоездачна обиколка Свиленград – Гърция – Турция, организирана от Общината. Вече два пъти е карал по това трасе и го определя без колебание като най-добре организираното велосипедно събитие, в което е участвал. „Едно огромно БРАВО!“, казва Мартин.
Когато го питам защо след Дубай е избрал именно България, вместо поредната екзотична дестинация, отговорът идва без колебание. „След повече от 5000 километра до Дубай ми се прииска да направя нещо още по-лично. Да опозная по-истински България. Да се върна към детските си спомени. Да видя как живеят хората в пограничните райони. Но не през прозореца на автомобил, а със скоростта, с която можеш да поздравиш хората по улицата, да спреш за разговор на селския площад, да усетиш аромата на липите, житото и слънчогледа, да откъснеш джанка или круша край пътя, да усетиш мириса на гората, реката и морето.“ Докато говори, човек разбира, че това не е спортно предизвикателство. Не е опит да впечатли някого, а е завръщане към България, която трудно можеш да видиш, когато профучаваш по магистралата. „От автомобил виждаш пътя. От велосипед виждаш живота. Чуваш щурците. Виждаш светулките. Спираш на всяка чешма. Разговаряш с възрастните хора по селските кафенета. Виждаш обезлюдени села, затворени училища и тъжни къщи, но срещаш хора, които не са изгубили добротата си. Тази България рядко попада по телевизията. А тя заслужава да бъде видяна.“ Може би именно затова е избрал старото балканче. Не защото няма по-добър велосипед, а защото иска хората да си спомнят. „Балканчето е повече от велосипед. То е част от детството на поколения българи. Почти всяко семейство има спомен с такова колело. Исках да покажа, че големите мечти не зависят от цената на оборудването, а от силата на характера.“
Историята на Мартин Гергов започва с едно момче, което трудно можело да бъде забелязано. „Бях много слаб. На 16 години тежах едва 45 килограма при ръст 177 сантиметра. Бях и много срамежлив. Нямах приятели, защото бях различен и не се вписвах в компанията на бабаитите. Нямах желание дори да отида на абитуриентския си бал, но отидох по задължение.“ Докато връща лентата назад, в гласа му няма нито капка огорчение. Само благодарност, защото именно онова момче го е превърнало в човека, който е днес. „Спомням си едно момче, което не се отказваше.“ Едно изречение, но в него сякаш е събрана цялата му биография.
Роден е в Хасково. До осми клас живее в село Свирачи. Не помни детството си с лукс. Помни друго… полето, прашните улици, работата и най-вече една жена - баба си Мария Чакърова. Когато говори за нея, не използва големи думи. Казва само: „Тя беше жена воин.“ Вероятно именно от нея е наследил онова упорство, което години по-късно ще го прекара през пустините на Саудитска Арабия и стръмните склонове на Родопите. Но тогава още не го знае. Тогава е просто едно срамежливо момче без приятели. Трудно е човек да свърже това признание с човека, който днес застава пред телевизионни камери и говори пред стотици хора. Но може би именно това прави историята му толкова истинска. Защото никога не се е преструвал, че се е родил силен. Силата идва по-късно и не започва с щангата, а с едно решение… „да не остана същия човек“.
Първите му тренировки са във фитнеса на хотел в Ивайловград. Там обаче не получава онова, което търси. Не тежестите, а човек, който да му покаже пътя. После слиза в едно мазе. Зимата вътре е толкова студено, че дъхът се вижда. Мирише на мухъл, а пейката за лежанка представлява дъска с балатум, поставена върху две дървени кутии за патрони. Огледалото пък е закрепено върху празна тенекия от сирене. Отстрани това място изглежда като всичко друго, но не и като фитнес. За него обаче то се превръща в първата истинска академия. „От първия си треньор разбрах, че не мястото прави човека, а човекът прави мястото.“ Тази мисъл ще остане с него цял живот.
По-късно животът го отвежда и в Северна Гърция. Работи тежък физически труд - копае памук, вади аспержи. И когато намери време за тренировка...тя отново не е в луксозен фитнес, а в стара кошара за животни. Вместо лежанка – касетки за зеленчуци, вместо условия – желание. И тогава започват да се случват неща, които преди изглеждали невъзможни. Приемат го в Националната спортна академия. После идва националният отбор по силов трибой, четири републикански титли. Поставя държавният рекорд, който и до днес не е подобрен. На първото си Световно първенство става четвърти на мъртва тяга с впечатляващите 265 килограма в категория до 75 килограма. От момчето, което някога тежи 45 килограма, остава само споменът. За мнозина това би било върхът, но за него се оказва начало, защото скоро разбира, че дори когато си сред най-добрите в света, това невинаги означава, че можеш да живееш достойно от спорта. „Спрях да се състезавам. Причината беше проста. Ако спортът не е олимпийски, е почти невъзможно да се издържаш професионално.“ Няма горчивина в гласа му, а реализъм. Затваря една страница, но не и книгата, защото животът вече е подготвил следващото изпитание.
Попитах го коя победа му е струвала най-много, като очаквах да ми разкаже за световното първенство, за рекорда, за някой тежък опит. Вместо това отговорът ме изненада: „Най-трудната победа беше тази над самия мен.“ Само едно изречение, но вероятно точно то описва най-добре живота му. Защото истинските му битки никога не са били срещу щангата, нито срещу съперниците, а срещу собствените му страхове. Днес, когато говори за силата, той всъщност почти не говори за мускули: „Истинската сила не е колко килограма можеш да вдигнеш или колко силно можеш да удариш някого. Истинската сила е да продължиш, когато животът те събори. Да останеш добър човек, когато имаш причина да бъдеш озлобен.“ Тази философия не идва само от спорта. Носи я още от Китай, от едномесечното обучение в школата „Шаолин Юнан“. Там, казва той, разбира, че бойните изкуства никога не са били само за това да победиш другия, а преди всичко себе си.
След спорта идва армията. Висшето военно общовойсково училище "Васил Левски". После службата. Старшина на рота в Крумовград. Дисциплината вече не е само спортен навик. Тя става начин на живот. „Военното училище и службата в армията изградиха дисциплината ми. Там разбрах, че талантът е важен, но дисциплината побеждава таланта всеки ден.“ Това изречение спокойно би могло да стои като мото над целия му живот. Защото ако има една дума, която постоянно се връща в разговора с него, това не е “успех”, не е “мотивация”, не е “рекорд”, а именно “дисциплина”. Животът го отвежда и във Френския чуждестранен легион. Мнозина очакват да чуят истории за тежки тренировки. За физически изпитания. Той обаче разказва друго. „От хората във Френския легион научих безценни уроци по човечност.“
И сякаш съвсем естествено дойде и въпросът ми: Такъв силен мъж плаче ли? Замисля се. После отговаря тихо. „Чувал съм, че човек, който не може да изпитва силни емоции, трудно може да бъде истински силен. С времето обаче осъзнах, че плачът не помага и не решава проблемите. Хора, които не ме познават добре, може да кажат, че съм коравосърдечен. Но това означава, че още не са научили уроците си. Те идват тогава, когато започнеш да излизаш от зоната си на комфорт.“ Не звучи като човек, който се страхува от емоциите, а, който вече е разбрал, че след всяка болка идва моментът, в който трябва да станеш и да продължиш.
След армията и спорта мнозина биха избрали спокоен живот. Мартин обаче избира ново начало, защото не се страхува да пробва нещо различно. Започва работа като фитнес инструктор. И вече повече от двайсет години продължава да го прави. Но и това не му стига. През 2009 година създава собствен фитнес риалити проект. “На война с мазнините без повиквателна.” Идеята е нестандартна. Проектът стига до финалите на един от най-големите фестивали за трейлъри в Лос Анджелис. По-късно печели и награда от “Звездите на Метро”. История, която сама по себе си заслужава отделен филм. Но Мартин просто продължава напред. После идва поредният завой. Такъв, който никой не очаква. От щангите… към думите. След години вече е един от първите български блогъри. Автор на повече от 1500 публикации. „Един ден реших да вложа цялата си спортна злоба в това да си направя уебсайт.“ Тогава няма компютър, не знае как се влиза в Интернет, няма представа какво е SEO, как се изгражда сайт, как се пише за уеб, но започва. Отново от нулата, както винаги. Днес блогът му MGergov.com съществува вече повече от две десетилетия. Работи за национални медии. Пише за списание „9 месеца“, за вестниците „Труд“, „Трета възраст“ и още десетки издания. Темите му са фитнес, хранене, психология, любов, емоции, животът. Работи по WordPress, SEO, Google Ads, видеозаснемане, монтаж, телевизионни рубрики. Създава проекти като Dubai.bg, VisitIraq.bg и “Български създатели на надежда". Когато го питам защо е започнал да пише, отговорът е кратък. „Думите могат да променят съдби. Понякога една статия или едно изречение могат да дадат повече надежда от дълъг разговор.“ Вероятно именно затова историите му не звучат като реклама, а като разговор между хора. И точно затова днес, когато върти педалите по границите на България, всъщност не обикаля само с велосипед. Той събира истории, защото знае, че един ден някой ще има нужда да ги прочете.
Малко по-късно разговорът ни отново се връща към онова момче от Свирачи и как точно в очите му изглежда слабият човек. Отговорът идва веднага. „Слаб е не този, който няма мускули. Слаб е този, който се отказва от мечтите си при първата трудност.“ След което споделя една своя мисъл, родена от личния му опит. „Ако искате някой да убие мечтите ви... първо ги споделете с най-близките си хора. Не защото не ви обичат. А защото хранят страха. А този, когото храниш, той става по-силен.“ Това не е обвинение към родителите, нито към семейството, а предупреждение, че понякога хората, които най-много ни обичат, най-много се страхуват за нас и без да искат, се опитват да ни предпазят от собствените ни мечти. Замълчава за миг. После добавя: „А да вдъхновиш човек да започне да мечтае. Да помогнеш на някого да повярва в себе си. Това няма цена.“ Разказва как през годините е помогнал на млади хора, изпаднали в сриозни житейски кризи. Сред тях има момче, преминало през тежка депресия и опит за самоубийство. Не разказва историята подробно, не търси признание. Само казва: „Да заспиш вечер със съзнанието, че си направил живота на поне един човек по-добър... това е победата.“ Тези думи вероятно тежат повече от всичките му 265 килограма на мъртва тяга.
Някъде по пътя между щангата и клавиатурата се ражда още една мечта. Всъщност тя не идва от България, а от няколко хиляди километра на югоизток… от Дубай. Историята започва съвсем неочаквано. „Идеята се роди от една искрена усмивка в стария квартал Ал Фахиди в Дубай. Усмивката беше на Самех Гомаа, когото наричам „разказвачът на арабски приказки“.“ След тази среща двамата си разменят контакти. Няколко дни по-късно Мартин попада на инициатива на шейх Мохамед бин Рашид Ал Мактум, озаглавена „Арабски създатели на надежда“. Едно изречение променя всичко. „От ОАЕ за ОАЕ ще посеем семе на доброто във всяко кътче на света.“ „Реших, че и България има нужда от подобна инициатива. Така създадох „Български създатели на надежда“.“ Но идеята не спира дотук. В един момент усеща, че само думите не са достатъчни и че има един дълг, който трябва да върне. „Почувствах, че трябва да направя нещо в знак на благодарност към хората, от които взех онова семе на доброто.“ Така се ражда едно от най-смелите му решения. Да стигне с велосипед от София до Дубай.
Когато разказва за това пътешествие, човек очаква истории за пустини, опасности и физическо изтощение. Такива има, но не те са най-важните. „По време на това пътешествие гледах маршрута на картата и ми изглеждаше напълно нормален. Питах се единствено как да стигна от точка А до точка Б на следващия ден.“ Няма героизъм, няма драматизъм. Само следващата крачка, следващият ден, следващите километри. Имало е и тежки моменти. Пясъчна буря в Ирак. Над 160 километра през пустинята на Саудитска Арабия без бензиностанция, без магазин, без сянка. Спукана рамка на велосипеда. Температури, които карат асфалта да трепери. Но когато го питам коя държава го е изненадала най-много, той изобщо не говори за природата. Говори за хората. „Силно ме изненада гостоприемството по целия маршрут. Започна още в Турция и продължи навсякъде. То ми показа, че независимо от езика, религията или културата, добротата е универсален език.“ Особено когато стане дума за Ирак, очите му светват. „Ако не беше огромното гостоприемство на хората там... това пътуване щеше да ми струва много повече. И не само пари.“ Не случайно след завръщането си започва да изгражда сайта VisitIraq.bg. Не като туристически проект, а като благодарност. „Това е знак на признателност към хората, които ме приеха като свой.“ Днес признава, че мечтае един ден да се върне, но този път не за две седмици, а за цял месец, за да обиколи само Ирак. „Там създадох безценни приятелства.“
След Дубай обаче човек би очаквал следващото предизвикателство да бъде още по-далечно. Още по-екзотично, но Мартин избира България. Избира старото Балканче, селските площади, чешмите, полските пътища, пограничните села. Докато говорим за бъдещето, разбирам, че за Мартин следващото пътешествие никога не започва с купен билет или с начертан маршрут върху картата, а в главата, после в сърцето и чак тогава на пътя. След Дубай. След балканчето. След хилядите километри по границите на България той вече мисли за следващата си мечта. Но преди това има две задачи, които нарича задачи на сърцето. Първата е книгата “От София до Дубай с велосипед”. Вече я пише и няма да бъде поредният пътепис, няма да бъде списък с държави, километри и снимки, а ще бъде книга за онова, което камерата никога не успява да улови. „Искам да разкажа за онези моменти, в които страхът се опитва да те пребори. Психологическите битки. Те не се виждат във видеата. А точно те са най-важни. Защото психиката командва физиката.“ После изброява неща, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си. Уроците по актьорско майсторство. Военното училище. Националната спортна академия. Копането на памук. Ваденето на аспержи в Северна Гърция. Шаолин. Легионът. Фитнесът. Дубай. Ирак. Всичко това, казва той, е един и същи урок. Животът.
Попитах го дали не се уморява да бъде непрекъснато в движение, да си поставя нови цели, да започва отначало. Той се усмихва. „Човек трябва непрекъснато да се развива.“ И тогава му задавам последния въпрос. Каква е най-голямата му мечта? Очаквам да чуя за поредното пътешествие, за нов континент, за нов рекорд, за книга, за телевизия. Той ме изненадва: „Искам да разцъфнат българските села.“ Само това. Нито дума за собствените му успехи, за личните му планове. Селата… Корените… България. Може би не е случайно, защото човек, който никога не е забравил откъде е тръгнал, няма как да не иска и други деца да имат шанс да мечтаят така, както някога е мечтал той. Ето защо на младите хора от Свиленград, а и не само, би казал: „Да направят първата крачка още днес. Не е важно дали ще бъде фитнес, колоездене, борба, футбол или плуване. Спортът изгражда дисциплина, характер и самочувствие. Най-голямата победа не е над противника. Тя е над собственото ти нежелание и страхове.“
Диляна ЦВЕТКОВА