Той е сляп, тя забравя понякога, но любовта им остава здрава като в младостта
В тихата уличка на Свиленград, където времето сякаш върви по-бавно и слънцето залязва малко по-топло, живее едно семейство, което носи в себе си цялата философия на Деня на Християнското семейство. Василка и Стоян Кючукови – две души, свързани още от пролетта на 1957 година, две ръце, които 67 години не са се пускали, две сърца, които и днес, въпреки старостта, бият в общ ритъм. Тя – от Лисово, родена през далечната 1940 година. Той – от Костур, по-голям с шест години, силен, земен, работлив човек. Някога отишъл в Лисово „просто на разходка“, а се върнал оттам влюбен. Видял я на седянка, запознал се с нея. На една забава в читалището очите им се срещнали и… оттогава вече винаги гледали в една посока, сякаш светът веднага се подредил.
От онзи момент нататък двамата вървели редом – в младостта, в бедност и лишения, в радости и грижи, в изграждането на дом, в отглеждането на деца и, най-вече, в обичта.
Понякога били бедни, понякога уморени, понякога ръцете им били напукани от работа… но сърцата им – никога. Защото знаели тайната на всяко щастливо семейство: да се слушат, да си прощават и да си държат ръцете здраво, особено когато пътят стане труден. „Тайната е в разбирателството“ — казват днес тихо. Не споменават скандали, не пазят в себе си мрачни дни. Помнят само хубавото. Защото така са живели — с компромис, с уважение, с трудолюбие и с грижа един за друг. И никога, дори за миг, не им е минавало през ума да се разделят.
Годините се търкулвали като мъниста от гердан. Днес дядо Стоян е на 91 — напълно сляп, опира се на бастунчето си, но разумът му е ясен, думите му – точни, а спомените – живи. Баба Василка, на 85, вече понякога забравя, но едно никога: къде е ръката на Стоян. И така, в дните, когато светът им понякога се размива, те пак се държат един за друг – като две дървета, израсли от един корен. Тя го води, подава му лъжицата, шепне му къде да седне. Той пък се усмихва с онази кротка, благодарна усмивка, която само дългогодишно обичащ мъж може да има.
Сами са издигнали къщата си в града. Камък по камък, лято след лято – докато домът им станал твърд като тяхната връзка. В него днес живеят спомените им: първите години, когато парите не стигали; радостите, когато се родили синът Стойчо и дъщерята Маргарита; гордостта, че са ги изучили и отгледали достойни хора; смехът на внуците – Ангел, Веселина и Стелияна; стъпките и крясъците на пет правнука – три Димитровци, една Маргарита и един Ангел.
И няма мечта, която да е останала неосъществена, казват те. Каквото са искали – сбъднали са го рамо до рамо. Ако можеха да избират наново? „Пак един за друг“ — отговарят без колебание. Не е нужно да са млади, за да ги разбереш. Достатъчно е да ги видиш как се държат за ръка – така, както само хора, писали своя приказка 67 години, могат да се държат.
Дядо Стоян цял живот е бил тракторист – честен, трудолюбив, уважаван. Баба Василка – тъкачка в младостта, после магазинер в Булгарплод на пазара, а в дома си – кралицата на баниците и зелниците. Мек човек, топъл, жена, която и днес първо пита другите как са, и чак после мисли за себе си. Домът ѝ още носи онзи уют, който само умелите ръце на българската жена могат да сътворят.
В Деня на Християнското семейство Кючукови ни напомнят нещо просто, но забравено: че семейството е крепост не от тухли, а от думи, търпение, труд и вярност. Че любовта не е чувство, което „се случва“, а избор, който правиш всеки ден. Че най-голямото богатство не е в това, което притежаваш, а в човека, който стои до теб, и в ръката, която държиш до последния си ден.
Когато разговорът се обръща към днешните млади, въздишат леко, но без упрек. „Повече да се слушат – казват. – Повече търпение. Не се разделяйте при първата трудност. Не се отказвайте така лесно.“ И думите им тежат. Защото идват от двама души, които са превърнали времето в своя най-голям съюзник.
„Пожелаваме на всички да бъдат добри, честни и да се трудят. Да са заедно – и в трудното, и в лесното“, казват двамата. А България — според тях — никога не е имала такава нужда от сплотеност, както днес.
И докато си говорят така, те отново се хващат за ръка. Понякога мълчат дълго. Но и без думи е ясно: обичта им е живяла 67 години не защото времето е било леко, а защото ръцете им не са се пускали — нито в младостта, нито в старостта. И така посрещат всеки ден, даден им от Бог — заедно. Дружинка. Спътници. Любими. Истинско християнско семейство.
Диляна Цветкова