Старата мъдрост, че човек сам кове съдбата си, за Ангел Ангелов не е банална фраза, а житейски избор. 63-годишният майстор повече от две десетилетия изкарва хляба на семейството си с чук в ръка. Той е последният представител на една изчезваща професия в Свиленград – на ковача.
Но едрият мургав мъж от ромската махала в свиленградския квартал Гарата не е въртял цял живот чука край огнището. Родителите му държали да има добро образование и професия и Ангел завършил машиннно-тракторно училище. 22 години работел като тракторист, но като закрили ТКЗС-то го махнали. Кризата и беднотията го притиснали. Трите му деца растели и Ангел, също като родителите си навремето, искал те да са добре облечени, нахранени и най-вече изучени. Сам не знае как се захванал с ковачеството – най-вероятно в паметта му отекнало ехото от звъна на наковалнята на дядо му.
„Много се дразня, когато някой каже, че няма какво да работи. Толкова много работа има, че човек не смогва да свърши всичко. Един мъж, само да е здрав и прав, не бива да се оплаква, а да се труди“, казва Ангел Ангелов. Той има три деца и седем внуци, но никой от тях не желае да поеме по неговия път. Като малък внукът му проявявал желание, но съдбата го отвела в друга посока. След като завършил средното си образование, започнал работа в завод за производство на кабели за автомобили край Димитровград. Зет му идвал да му помага в работилницата, но старият занаятчия не можел да види мерак в очите му, какъвто имал той навремето. Меракът е най-важен, нямаш ли го, по-добре не се захващай с каквато и да е работа, казва майсторът. Трябва човек да има заряд в себе си, трябва да има мерак, да не го е страх от работата, защото нашият занаят е много тежък, но славен. Но има ли го меракът, всичко се получава, обяснява Ангел.
В състояние е да изработи абсолютно всичко, що е от желязо. 22 години вече се занимавам с този занаят и няма нещо, което не мога да измайсторя, хвали се той. „Желязото има душа, ако си внимателен с него, то винаги ще ти се подчинява. Малко хора знаят, че при нагряване желязото става като злато и чукът потъва в него“, разказва старият майстор. Той не пропуска да се похвали, че разбира и от други неща. „Все още мога да ти направя основен ремонт на трактор. Поназнайвам малко и дърводелство. Ако някой от моите клиенти поиска, мога да му направя сап за инструмента, който преди това съм измайсторил“, уточнява занаятчията. С ръка на сърце споделя, че не му е приятно, когато някой омаловажава работата му. Коването не е просто бой по желязото, а творчество, подчертава той.
Признава, че здравето и силите му вече го напускат. Засега все още издържал и не мислел да се отказва от занаята, но денят, в който трябвало да врътне ключа на работилничката си завинаги, не бил далеч.
Не крие, че освен с твърдото желязо години наред му се налага да се бори и с предразсъдъците срещу себе си като ром. Много хора мислят, че като съм от малцинството ще ги излъжа или окрада. Затова внимавам да изпълнявам поръчките си с точност до час и лев, защото доверието се печели трудно, но се губи лесно, споделя възрастният мъж. Самият той е успял да се интегрира в обществото. „Израснал съм сред българи. Дори, като се женехме със съпругата ми, кум ни стана Росен Граматиков от кв. Гарата, който е натурализиран българин. От съвсем малки сме заедно с него и сме големи приятели. Още и още ромите в квартала не могат да ме приемат като един от тях, а и аз гледам да се отдръпвам от тази среда“, споделя Ангел.
Интересното е, че първата легализирана къща в ромската махала на Гарата е неговата. Купил мястото през 1 987 г. След години издигнал двуетажна къща, която регистрирал в Общината. Имам си абсолютно всички документи за жилището, искам да съм изряден отвсякъде, хвали се майсторът.
Питам го какво мисли за интеграцията на ромите, а той отговаря, че всичко тръгвало от образованието. „Много държа на образованието и искам всичките ми внуци да получат такова. Само тогава ще бъдат приети като хора в обществото. Внукът и внучката ми завършиха гимназия и сега работят. Той - в завод за кабели, а тя – в едно от казината в Свиленград. Да ти кажа какво ми направи впечатление. Ходих да заварявам нещо по оградата на училището на Гарата. Вместо да учат, децата се бяха скупчили около учителката си все едно са на дернек. Това на нищо не прилича. Едно време, когато аз бях ученик, гледахме учителите в устата и не смеехме гък да кажем. Изразявахме уважение, което сега липсва. То повечето ромчета сега български не знаят, как да се интегрират в обществото. Всичко идва от родителите, защото не държат децата си изкъсо. Преди, ако не слушахме в час, даскалът като вземе дъската, дето бърка в печката, и ни удряше по едната ръка, че и по другата, да не се сърдела. Много бъхтяха, а сега малко работата е разпусната. Ако учителят се скара на ученика, веднага търчат при майките си да се оплакват, че даскалът не бивал. Как не бива бе? Това не могат да разберат, че трябва да се учат, за да бъдат уважавани в обществото. Аз къде съм ходил? Чак в Левски съм бил да карам курсове за балировачката, за да мога да я управлявам. Инженер Величко Челебиев тогава все ме пращаше зимно време на курсове. И съм много доволен. Ей сега мога да ти направя основен ремонт на един трактор. Всичко си знам, а днешните деца какво знаят...“, споделя Ангел Ангелов.
Диляна ЦВЕТКОВА
