06
Чет, Окт
26 Нови статии

Здравеопазване
Инструменти
Шрифт

Случвало се е в продължение на 72 часа да не напусна болницата

Д-р Стефка Бюлбюлева е неврохирург в Клиниката по неврохирургия на УМБАЛ „Софиямед“. Родена е в Свиленград през 1991 г., като и двамата ѝ родители са лекари. Завършва средното си образование в СУ „Д-р Петър Берон“, а през 2016 г. – Медицински университет - София с отличие. След дипломирането си започва специализация към Клиниката по неврохирургия на УМБАЛ Софиямед, като през 2022 г. придобива специалност по неврохирургия. Професионалните ѝ интереси са в областта на невроонкологията и съдовата неврохирургия. Участвала е в обучителни курсове и конференции у нас и в чужбина. Преминала е и 3-месечна специализация в Клиниката по неврохирургия на Университетската болница във Франкфурт, Германия. Член е на Българското дружество по неврохирургия, Европейската асоциация по неврохирургия (EANS) и АОSpine:

- Д-р Бюлбюлева, хирургията като цяло е мъжка специалност, тъй ката са малко жените, които могат да издържат на 8 – 10-часово натоварване в операционните. А и при неврохирургията напрежението е изключително голямо. Кога и защо се ориентирахте към тази специалност?

- Бях в 5-ти курс в университета, когато се сблъсках с неврохирургията и разбрах, че това е специалността, която искам да практикувам и работя. Смея да кажа, че стана случайно или може би така беше писано, но още с първия досег бях изцяло погълната и ,,влюбена‘‘ в нея и знаех, че това е моята дисциплина. Спомням си, че още във втори курс в университета, при първия сблъсък с невроанатомията, тя ме ,,грабна‘‘. След това дойде хирургията, към която определено проявявах интерес, но смятах, че тя е за други хора, за хора с родители хирурзи или хора с някакъв вид връзки в тази област. Не допусках и нямах самочувствието, че обикновен студент, а камо ли и момиче може да стане хирург. И така, в един студен и тъмен февруарски следобед на предпоследното упражнение по неврохирургия телефонът на асистента иззвъня и от разговора се подразбра, че той трябва да влезе в спешна операция. Групата беше разпусната, а аз събрах смелост и попитах дали е възможно да наблюдавам тази операция. Оказа се, че единствено аз от всички 15 души имах операционно облекло и обувки. Не мога да кажа, какво ме беше накарало да ги взема, при условие, че тогава беше почти невъзможно студент да бъде допуснат до неврохирургична операционна зала, просто знаех, че трябва да са в мен. Така операцията, която наблюдавах беше на руптурирала мозъчна аневризма. Приключи в 23:30 ч , а аз бях толкова погълната и завладяна от нея, че цяла нощ не можах да заспя. На следващия ден отидох пак на същото място и попитах дали мога да остана и до ден днешен така и не си тръгнах оттам. Тази операционна зала се превърна в работното ми място, а лекарят асистент – в настоящия ми ментор и учител. Животът ми се завъртя на 180 градуса точно в онзи миг, в който реших да отида на ,,незадължителното‘‘ следобедно упражнение по неврохирургия, с онова позвъняване на телефона и онази първа неврохирургична операция, спасила живота на пациента и променила коренно този на едно обикновено момиче - студентка по медицина.

- Кой е най-дългият ви работен ден в Болницата?

- Случвало се е в продължение на 72 часа да не напусна болницата, не мога да кажа точно за най-дългия ден, но се сещам за най-дългата операция - беше комплициран случай, правихме мозъчно-съдов байпас, при който се ,,свързват‘‘ артерии на шията с мозъчни артерии. В конкретния случай анастомозите бяха няколко. Операцията започна предиобед и приключи в 2 сутринта, като за целия този период бяхме направили една единствена почивка.

- Към коя специфична област на неврохирургията насочвате усилията си в момента, в каква посока виждате своето развитие?

- За момента опитвам да се усъвършенствам във всяка една сфера на неврохирургията и да придобия максимално широк хирургичен и практически опит. Невроонкологията и съдовата неврохирургия са дисциплините, с които бих се занимавала по-задълбочено в бъдеще.

- Преминала сте 3-месечна специализация в Клиниката по неврохирургия на Университетската болница във Франкфурт, Германия. Какво взаимствате от немската практика и прилагате в работата си в България?

- Това, което ме впечатли и ми хареса там, беше отношението на медицинския персонал и най-вече на лекарите към пациента. Преди да бъде хоспитализиран всеки пациент провежда подробен разговор с лекуващия лекар, при който се разяснява за предстоящия начин на лечение и се отговаря на въпросите на пациента. По този начин, още в самото начало на лечението се създава връзка лекар - пациент, което е доста важно и необходимо, за да протекат нещата по възможно най-добрия и за двете страни начин. Опитвам да следвам този модел, да бъда максимално подробна и искрена, когато говоря с пациентите или с техните близки. Винаги се старая да представя сложните медицински термини и диагнози по достъпен за хората начин и да разясня и обясня показанията и същността на предстоящите изследвания и оперативни интервенции.

- Като всеки медик и вие, предполагам, сте получавали не веднъж благодарности от ваши пациенти. Коя е най-странната такава?

- Не мога да кажа за странна, но се случва да получавам обаждания и благодарности за отношението и положените от мен усилия от близки на пациенти, при които нещата не са приключили благополучно. В моментите, в които хората скърбят най-много, някак намират сили да изкажат благодарност, което е достойно за уважение и възхищение и показва, че те са разбрали, че сме положили усилия и сме дали всичко от себе си при лечението на техния близък.

- Споменахте, че професионалните Ви интереси са в областта на невроонкологията и съдовата неврохирургия. Как мислите, дали един ден ще бъде открито лечение на тази толкова коварна болест – ракът?

- Мисля, че е въпрос на време това да се случи. Медицината и нейните поддисциплини се развиват изключително бързо, провеждат се многобройни клинични проучвания и опити, новите технологии навлизат с все по-голяма сила във всички сфери на медицината. За някои форми на рак вече се прилага специфично лечение, осигуряващо контрол на процеса за сравнително дълъг период от време, което е изключително постижение. За най-злокачествения мозъчен тумор – глиобластома, за съжаление все още няма ефективен медикамент и прогнозите при него, дори и след осъществена хирургична резекция са доста лоши, но продължаваме да чакаме и да се надяваме.

- Разкажете за необичайните случаи във вашата практика…

- Всеки случаи е специален сам по себе си и всеки пациент носи собствена, уникална за него история. Понякога и най-баналното може да се окаже необичаен казус. Случва се да диагностицираме пациенти с мозъчни тумори, които дълго време са били лекувани за нещо друго, най-често психиатрично заболяване, поради предизвиканите от тумора промени в тяхното поведение. При тези пациенти диагнозата е била поставена единствено по клинични симптоми без да е проведено образно изследване на главата, което е пропуск. След операция и отстраняване на тумора вече не се наблюдава съответната симптоматика и хората придобиват отново нормално поведение и се връщат към обичайния си начин на живот.

- Повечето млади медици след завършването си напускат България, за да работят другаде. Вие защо избрахте да останете в родината?

- Истината е, че аз също в един момент обмислях заминаване в чужбина. Най-добрите ми приятели от университета работят като лекари в Германия и Швейцария и многократно са ме мотивирали да се реша и да замина в името на по-добрата медицина там, по-добрите условия на труд и по-доброто заплащане. Аз останах и мисля, че направих правилния избор. България има нужда от своите млади лекари и специалисти и като цяло съм оптимист, че здравеопазването в бъдеще ще се развива в положителна посока.

- Избрали сте трудна специалност за реализация. Остава ли ви свободно време и с какво се занимавате извън професията си?

- Свободното ми време като цяло е ограничено, но се старая, чрез добро плануване и организация на дневните задачи и ангажименти винаги да намеря малко време за себе си. Обикновено разтоварвам със спорт - фитнес, народни танци, тенис – това са любимите ми активности. Освен тренировките обичам да излизам с приятели, да пътувам и да чета книги.

Интервюто взе: Диляна ЦВЕТКОВА