27
Пон, Юни
11 Нови статии

Култура
Инструменти
Шрифт

Истински фурор в социалната мрежа предизвика свиленградчанката Мая Лафазоновска с първия си написан разказ „Нивата“. Нашенката пише от малка, но стихотворения. Вдъхновението за разказа я връхлетяло по време на посещение на историческата местност Илиева нива. Там на 3 октомври 1913 г. редовната османска войска избива над 200 пеленачета, скрити на южния бряг на река Арда - деца на българи, бягащи от Южна Тракия и преследвани от тази войска:

"Нивата"

Октомври 1913

Радка вървеше бавно по отъпкана в гората пътека. Вече бяха минали няколко дни откакто баща й и останалите мъже от селото заминаха да се присъединят към революционните дейности срещу все още тегнещото над главите им робство. По-голямата част от страната вече беше освободена, но населението в околията на Радка беше оставено на произвола на съдбата. Развилнелите се османски войници се разпореждаха с честта, имота и живота на хората там. Да се остави селото само с жени, деца и старци беше огромен риск, но по-опасно беше да се стои и да се чака. Радка не спираше да мисли за това какво се случва. Нямаше ни вест, ни кост. Незнанието я убиваше.

- Нека да дойда с вас, татко, моля те! – помоли се Радка на баща си.

- Радке, достатъчно! – Вълкан тропна по масата с юмрук.

Радка дори не се стресна. Стоеше изправена пред него, гледайки го право в очите. Вълкан я погледа ядосано още няколко секунди, след което се сети, че пред него стои не кой да е, а твърдоглавата му дъщеря, която е негово точно копие, и реши да смени подхода си. Придърпа я към себе си и я прегърна.

- Мое силно момиче! Знам колко искаш да помогнеш, но много по-полезна ще си ако останеш тук в селото. Нали някой трябва да пази останалите? – подхвърли баща й и се усмихна. Знаеше колко много обича да влиза в ролята на защитник. - Не ми се иска да ви оставяме така, но ако сега не се съберем и не се възпротивим, ще ни довършат. А по-добре да умрем борейки се, отколкото седейки и чакайки.

Радка знаеше, че е прав, затова просто се отпусна в ръцете му и се наслади на вероятно един от последните мигове, в които го виждаше.

На другата сутрин Вълкан и последните 20 останали в селото млади мъже заминаха на своята мисия. Преди да тръгнат той категорично забрани на Радка да ходи в гората. Въпреки това, тя всеки ден се измъкваше за кратък поход там. Това беше единственото място, което я успокояваше. Само слушането на песните на птиците и дишането на чист въздух упяваха да разсеят мрачните й мисли.

Изведнъх се чу вик.

- Како Радке! Како Радке!

Радка се затича в посоката, от която идваше гласът.

- Стоиле?! Стоиле! Какво е станало?

Десетгодишното комшийче Стоил изтича пред нея и се спря. Наведе се и се подпря няколко секунди на коленете си, за да си поеме въздух преди да започне да говори.

- Како Радке, бързо.. Бързо.. – все още се задъхваше Стоил. Лицето му беше напрегнато и караше белегът, който получи при падане на челото да изпъква още повече.

- Стоиле, казвай бързо! – Радка го перна през ухото. – Искаш да ме умориш от притеснение ли?

- Бързо се върни в селото. Дядо Добри те търси. Дойде един човек и му донесе някакво писмо. – най-после успя да каже Стоил.

Радка го хвана за ръката и двамата обратно затичаха към селото.

Дядо Добри живееше в малка порутена къщичка. Имаше две дъщери, които заедно със семействата си станаха част от изселниците към Мала Азия, търсейки спасение. Дядо Добри, обаче, отказа да напусне родното място. Искаше най-доброто за децата си, но той не можеше да умре като беглец. Без туй вече беше изживял живота си. Сега негово семейство бяха хората в селото. Всички много го обичаха и уважаваха. Като най-стар и мъдър баща й беше оставил него за главен, докато другите мъже ги няма.

- Тичай към вкъщи! – нареди Радка на Стоил, а тя потропа нетърпеливо на вратата.

- Влизай, Радке, влизай. – чу се отвътре благият глас на стареца. Радка отвори вратата и пристъпи в малката стаичка. Дядо Добри стоеше на единствения в стаята стол. С едната ръка разтриваше челото си, а с другата се беше подпрял на масата, държейки някакъв лист хартия. Като видя Радка вдигна глава и тогава тя видя насълзените му очи.

- Дядо Добри.. Баща ми.. другите? – едва успя да промълви тя.

Последва кратко мълчание. Дядо Добри въздъхна.

- Не знам, чедо мое. Когато е написал това писмо, баща ти е бил все още жив. Пуснал го е по един преминаващ търговец да го донесе. Положението е много сериозно. Османската войска идва насам. Решили са да пометат всичко по пътя си. Трябва веднага да събереш жените и децата и да се скриете в гората. Ти най-добре я познаваш. Потърси добро скривалище и изчакайте там, докато преминат, след което тръгнете на юг към Беломорска Тракия. Там ще намерите някой да ви помогне. Ако някой оцелее от мъжете, ще знае къде да ви намери. Хайде, не губи време! – дядо Добри стана и й посочи вратата. – Вземете колкото можете храна и вода и тръгвайте. Всеки момент може да са тук!

- А вие, старите? – Радка знаеше отговора на този въпрос и все пак реши да попита. Дядо Добри се усмихна.

- Ние сме изпята песен, момичето ми. Сега е ред на вашата мелодия да звучи. Ние ще се опитаме да забавим тук зверовете.

Потупа Радка по рамото и тя излезе.

Спря се за момент пред порутената къщичка. Къде щеше да скрие 40 жени и деца? Разтресе глава. Нямаше време за чудене сега. Трябваше първо да ги събере, по-късно щеше да мисли за това. Затича се, тропайки от врата на врата. Всички вече усещаха какво предстои и бяха готови. След петнадесет минути бяха събрани на края на селото.

- Хайде, няма време за губене. Следвайте ме! Къде е Стоил? – Радка го затърси с поглед. – Стоиле! Стоиле! Майка му излезе напред накуцвайки, държейки деветмесечната сестра на Стоил в ръцете си.

- Отиде да вземе пистолета на баща си. Веднага ще ни настигне.

- Добре. – отвърна Радка. – Дай ми бебето, аз ще го нося.

Радка взе загърнатото в бяла пелена бебе от ръцете на Стоиловата майка и всички заедно навлязоха в гората. Малко след това се чу гласът на Стоил отзад. - Тук съм! Радка се обърна да го погледне и лицето й омекна при вида на усмивката му. Това й вдъхна сила и надежда и тогава се сети. От другата страна на голямата нива в гората имаше скрит между скалите отвор на пещера. Не беше голяма, но щяха да успеят да влязат всички поне докато премине опасността.

Изведнъж се чуха гърмежи и викове в далечината.

Радка замръзна на място. „Толкова бързо. Дядо Добри..“

Жените около нея започнаха да плачат тихо.

- Не спирайте! Хайде! Още малко и ще сме на по-сигурно място! – каза Радка и пое в посока към пещерата.

Преди да пресекат голямата поляна спря и се огледа във всички посоки. Беше тихо. Прекалено тихо. Погледна към Стоил, който също се ослушваше и когато погледите им се срещнаха той й кимна. Поведоха хората през поляната. Радка ходеше напред-назад с бебето в ръце, за да се увери, че всички са тук. В този момент ги чу. Ужасяващите викове на войниците. Бяха им устроили засада. Появиха се от всички страни. Единственият свободен път беше този, от който дойдоха. Грозните им лица ги гледаха свирепо, сякаш са не хора, а дивеч. Беше гушнала бебето още по-здраво, а останалите жени и деца се бяха струпали зад нея. В този момент сякаш се видя отстрани. Зелените й очи се бяха напълнили със сълзи и изглеждаха още по-бистри. Тя ги затвори и започна да се моли.

-----------------------------------------------------------

Отвори ги отново, но вече беше на друго място. Беше заспала в хола. Телевизорът работеше, последните дърва в камината догаряха.

Радина се изправи и се огледа.

„Не!“ – помисли си тя. „Къде съм? Войниците..децата..жените... Аз трябва да ги спася, трябва да се върна. Не! Не!“

------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Юни 2003

Радина се събуди вече наистина и подскочи. Беше в хола с работещ телевизор и празна камина. Нямаше нива, нямаше деца и османци. Дишаше тежко, а по челото й се стичаха капки пот.

„Господи, какъв сън. Сън в съня“, помисли си тя. „Много филми гледам май.“

Легна на дивана отново, изморена сякаш бе тичала, и след секунди пак заспа.

В 7:00 телефонът й иззвъня. Радина отговори сънено:

- Ало? - Ало! Радина! Не си ли станала вече? Ще закъснеем! – гласът на Никола кънтеше в главата й.

- За къде? Събота е. – промълви едва Радина.

В същия момент си припомни как предния ден директорката на училището им беше казала, че е записала нея и още няколко от съучениците й в някакво сдружение, на което беше председател, за да попълни бройките за предстоящо на следващия ден събитие.

- Любими мои, ученици, покрай лудницата около завършването на учебната година забравих да ви кажа, че ви записах за един излет на сдружението. Ще ви хареса, не се тревожете. Облечете се спортно, тръгваме в 7:30. Среща пред училище. – нямаше как да й откажат, а и безплатно организиран излет сред природата не звучеше зле.

- Хайде, след 20 минути ще те взема. По-бързо. – каза Никола и затвори.

След уговореното време Радина наистина беше успяла да се приготви и чакаше Никола дремейки на стълбите пред къщата.

Клаксона на колата му я стресна, тя стана, грабна раницата си и влезе в колата.

- А аз мислех, че ти мен ще трябва да събуждаш. – каза той закачливо и потегли.

Училището беше съвсем наблизо, така че успяха да стигнат навреме.

Директорката ги чакаше с усмивка пред вратата на автобуса.

- Хайде, поспаланковци, всички вече са тук, само вас чакаме.

Качиха се в автобуса и потеглиха. Радина задряма почти веднага, а Никола и останалите обсъждаха въодушевено предстоящите организации по завършването на учебната година.

- Абе, не се наспа наистина. Ставай, пристигнахме! – Никола разбуди Радина и заизлиза след остналите.

Радина разтри очи, сложи раницата на рамо и също излезе от автобуса.

В момент, в който стъпи на земята, тръпки преминаха по цялото й тяло. Намираха се на просторна нива, заобиколена от гора. Висок мъж, на средна възраст, облечен със спортен панталон и завързано на кръста яке се приближи към групата им.

- Здравейте! – поздрави той. – Аз съм Симеон, областен председател на Тракийското сдружение.

- Тракийското сдружение.. – повтори тихо, сякаш на себе си Радина.

- Много се радвам – продължи мъжът, - че имаме толкова голяма група представители от вашия град. Както сигурно вече знаете, днес сме се събрали за ежегодния национален младежки тракийски събор в памет на убитите тракийци по време на османското робство. За тези, които идват за първи път, ще кажа, че мемориалният комплекс има три обекта – параклис, чешма и паметник на избитите през 1913 година тракийци, основно жени, деца и старци.

Радина се опита да преглътне, но сякаш буца беше заседнала в гърлото й.

- Денят ще е много богат на културни събития – продължи Симеон - ще има танци, спортни състезания, конкурси и други подобни изяви, така че - насладете му се. Ако имате въпроси, можете да се обърнете към мен по всяко време. А, още нещо – за наша радост за поредна година участник в събора ще бъде и единственият оцелял от онази трагична година. Трябва да пристигне всеки момент. Всеки, който иска, може да се запознае с него. Има доста интересни истории за разказване. – Симеон се усмихна, кимна и се отдалечи.

- Да, бе, как така оцелял от тогава? – изкоментира някой от тълпата. – На колко години е?

- Ами, нека да пресметнем – отвърна иронично Никола. – Ако тогава е бил 9-10 годишен + 90-те години, които са минали, значи е някъде към 100.

- Много си прав, Никола. – намеси се директорката. – Точно 100 е отпразнувал тази година. Хайде сега, стига сте философствали. Отидете и разгледайте докато започне програмата.

В средата на нивата беше сложена голяма сцена, заобиколена от шатри с много маси и скамейки, наредени така, че всички седящи да могат свободно да гледат програмата. Групата се запъти натам.

- Радина, добре ли си? Нищо не си казала откакто дойдохме? – Никола погледна предбеднялото й лице. Не беше присъщо за нея да е толкова мълчалива. Обичаше подобни мероприятия, досега трябваше да е задала поне двадесет въпроса.

- Аз..да..аз – заекваше тя тихо – просто ми е много отпаднало. Сигурно е, защото спах повечко. Ще се разходя малко и после ще ви намеря.

- Добре – съгласи се Никола – само да не ми се изгубиш някъде. Искам да си пия бира на слънцето, а не да се налага да те търся в гората, окей?

- Окей. – опита се да му се усмихне тя.

Никола изтича и настигна другите. Радина се отдалечи и навлезе в гората зад мястото, където бяха паркирани автобусите и колите на участниците. Вървеше бавно, сякаш беше пияна.

„Стегни се, Радино, това беше просто сън, просто случайност. Сигурно си чула директорката да коментира с някой и се е набило в подсъзнанието ти. Ама каква фантазия имаш“, разтри слепоочията си с пръсти, сякаш за да прогони обърканите си мисли и чувства. Огледа се за момент между дърветата, сякаш очакваше нещо да изскочи от там, после се врътна и закрачи обратно към събора.

Тъкмо подминаваше паркираните коли, когато чу зад себе си странен тих глас.

- Како Радке?

- Казвам се Ради.. – започна да казва тя докато се обръщаше, но в момента, в който го видя онемя. Пред нея стоеше леко прегърбен, висок, възрастен мъж с бастун в едната ръка. Нещото, заради което загуби ума и дума, беше белегът на челото му.

Очите на Радина се напълниха със сълзи.

- Това не е възможно, не е! – заклати тя глава. – Стоиле?

- Како Радке – промълви старецът отново, по-изненадан и от нея. – Как е възможно наистина?!

Последва мълчание, в което и двамата бяха вперили неразбиращ поглед един в друг. За миг бяха сами на празната нива. Радина се пусна към него и го прегърна. Стоил стоеше все още смутен, но отвърна на прегръдката й и я обгърна със свободната си ръка. Останаха така сякащ цяла вечност, после Радина го пусна и отстъпи назад.

- Аз, не знам какво да кажа – хлипаше тя. – Аз съм Радина, родена съм 1988, не е възможно да съм твоята Радка.

- Тогава защо изглеждаш точно като нея и откъде знаеш кой съм? – попита Стоил.

- Защото – Радина пое въздух – ще прозвучи абсурдно, но цялата ситуация е такава, така че – защото те сънувах. Снощи. Беше толкова истинско. Бягахме от войниците и те ни устроиха засада точно тук на тази нива. Последното нещо, което видях беше как ни заобграждат и после се събудих. Мислех, че е само сън.

- Не е. Точно това се случи. – потвърди Стоил. – Може ли да седнем – посочи той една пейка точно до колите – защото колената вече не ме държат.

- Разбира се. – Радина го хвана под ръка и двамата седнаха. – Аз..мога ли да попитам какво се случи след това? Имам предвид, ясно е, затова сме тук, но какво точно стана. Сестра ти?

- Помня го сякаш беше вчера. – заразказва Стоил. – Подаде ми сестра ми и ми каза да бягам колкото ме държат краката обратно в гората. Тогава заедно с майка ми и останалите жени извадихте коя каквото оръжие беше взела със себе си и се спуснахте към войниците като лъвици. Не исках да ви оставям, но трябваше да изведа сестра ми от там. Успях да взема още няколко деца със себе си и стигнахме до пещерата. Тичайки към гората се обърнах за момент. Никога няма да забравя как в същия този момент и ти се обърна да видиш дали сме успели да се измъкнем, точно преди.. – той замълча.

- Точно преди да ме убият. – довърши изречението му Радина. – Аз съм виновна, трябваше да ви прекарам през друг път. Колко бях глупава да ви изкарам на открито!

- Не е така! – Стоил хвана ръката й. – Войниците дебнеха навсякъде из гората, успяхме да се скрием само защото бяхме малко на брой. Ако не беше вашата саможертва, нямаше да остане нито един оцелял. Ти ни спаси, Радке. Тук съм заради теб. Винаги съм се чудел защо Господ ми отреди да живея толкова дълго и сега разбрах – за да ти благодаря. – Стоил се наведе и я целуна по челото.

Радина избухна в неудържим плач. Дали не сънуваше отново? Възможно ли беше всичко това. Прекараха следващия половин час в разговор за живота на Стоил след това, докато не бяха прекъснати от председателя Симеон.

- Здравейте! О, наред ли е всичко? – възкликна той изненадан от подпухналите от плач лица и на двамата.

- Здравей, Симо! Всичко е наред. Видях просто внучката на стар познайник и си припомнихме старите времена с дядо й. Сега ще дойда. – усмихна му се Стоил и намигна на Радина.

- Добре, очакваме те на сцената.

- Аз също трябва да тръгвам. – промълви Радина. – Няма ме вече почти час, приятелите ми са се притеснили. Писах им съобщение, но не спряха да ми звънят. Ще се видим пак, нали?

- Разбира се. – отвърна й Стоил с грейнало лице. Тя го хвана под ръка и двамата се запътиха към сцената.

Денят премина наистина забавно, с изключение на първите десет минути, в които Радина се присъедини към останалите и Никола й се караше за отсъствието й все едно й е баща.

Хареса й как организацията насочваше участниците да си спомнят за загиналите повече с усмивка, а не с тъга. Дядо Стоил цял ден беше много зает с различни хора, разказвайки им различни истории, но във всеки удобен момент хвърляше поглед към кака си Радка и й се усмихваше. Радина отвръщаше на усмивката му. Усещаше някакъв необясним покой в душата си.

- Хайде, деца – провикна се директорката – автобусът тръгва след 10 минути.

Радина стана и се приближи към Стоил, който тъкмо завършваше разговора с двама млади мъже.

- Аз трябва да тръгвам, бих останала още, но няма как да им обясня причината за това ми желание. – сви рамене Радина.

- Разбира се. Това е номерът ми. – той извади тефтерче и химикал от джоба на ризата си и записа. – Обади ми се ако искаш някога да си поговорим пак.

- Задължително. – отвърна Радина.

Стоил се изправи и я прегърна за последен път. Радина се отпусна в ръцете му и й се стори сякаш Вълкан я прегръща.

На път към вкъщи всички коментираха развълнувано деня, а Радина гледаше през прозореца и не обели дума.

- Много си странна. – каза й закачливо Никола като я оставяше пред тях с надеждата, че ще му каже какво има.

- И ти. – изплези му се Радина и трясна вратата на колата.

-----------------------------------------------------------------------

Не можа да заспи цяла вечер. Сутринта изчака да стане 10 часа, за да не е прекалено рано и позвъни на телефонния номер, който й беше дал Стоил.

- Ало? – отговори й женски глас.

- Ало, здравейте! Търся дядо Стоил. – каза Радина.

- Вие Радка ли сте? – попита гласът отсреща.

След секунди мълчание Радина отговори:

- Да.

- Прадядо ме предупреди, че ще се обадите. Той почина снощи. Последните му думи бяха, че си отива от този свят спокоен. Каза да ви го предам и на вас, за да не се тревожите.

- Моите съболезнования. - изрече тихо Радина, остави телефона на масата и погледна през прозореца. Този път зелените й очи не се напълниха със сълзи. Вместо това широка усмивка се появи на лицето й. Малкият Стоил стоеше отвън и й махаше за последно сбогом.