Рая и Ерол Мехмедкяе са възвърнали здравето на стотици пациенти
На 15-и октомври отбелязваме Международния ден на белия бастун. Това е повод да ви срещнем с нашите герои – Рая и Ерол Мехмедкяе, които са ярък пример, че да си сляп не е присъда. Лишените от възможността да виждат света несъмнено имат нужда от подкрепа и разбиране, но двамата отдават времето си самите те да бъдат в помощ на обществото. Отдавна са взели съдбата в ръцете си и не разчитат на социални помощи, интеграционни добавки, а работят така, както всеки българин в трудоспособна възраст. Масажисти са в болницата в Любимец, която е единственото специализирано лечебно заведение в област Хасково, чиято дейност е насочена изцяло в областта на физикалната терапия и рехабилитация.
Рая е от Любимец. Родена е недоносена, поради което е поставена в кувьоз. Това уврежда зрението ѝ. Родителите ѝ Димка и Георги Караманови не престават да правят всичко възможно за подобряване на състоянието на дъщеричката си, но неуспешно. Въпреки слепотата Рая не е изгубила позитивизма си: „Можеше да имам още по-тежки увреждания от кувьоза. Свикнали сме да се оправяме в ежедневието, успяваме да се движим свободно. Много хора дори не предполагат, че сме слепи“, споделя Рая.
Ерол пък е ослепял на 10-годишна възраст, сега вече е на 46. „Легнах си без проблем и се събудих напълно незрящ. И до ден-днешен никой лекар не може да каже защо стана така“, разказва масажистът със „златни ръце“. Той е завършил за масажист, когато е бил на 32 години и 12 месеца по-късно започва работа в болницата в Любимец (през 2013 г.). Карал е в много медицински заведения практика по време на обучението си, което определя като голям плюс. Преди да се ориентира към масажите е завършил икономическа специалност в УНСС, но решил, че това не е неговата среда. После се насочил към „Начална и предучилищна педагогика“, но установил, че слепотата му пречи да работи като учител.
Двамата са семейство от 13 години. Запознават се в медицинския колеж „Йорданка Филаретова“ в София, където завършват за масажисти. Стават семейство преди 13 години. Плод на любовта им е дъщеря им Алис, която е зряща и е огромна подкрепа и гордост за тях.
Понякога майката природа ти отнема нещо, за да ти го поднесе по друг начин…
С магията на ръцете си, без да виждат, Рая и Ерол връщат здравето на стотици пострадали. Никого не са отпратили, на всеки блага дума са казали. „Вълшебници“ – така ги наричат тези, които са прибегнали до услугите им. Човеци, достойни за уважение и почит. В работата си са истински професионалисти, успяват да намерят общ език с всеки от пациентите си. Децата пък ги обичат и им се радват, защото освен че им помагат, ги зареждат с положителна енергия. Техният позитивизъм е стимул за стотици хора. „Наистина си обичаме работата и я вършим, както трябва. Не сме тук по задължение и това се усеща от пациентите ни. Посещават ни хора от цяла България – Хасковска област, Шумен, Търговище, Бобов дол, София, Велинград, Стара Загора, от Карлово имаме деца с детска церебрална парализа, Бургас и от много други населени места. Това, което създадохме тук ние и колегите ни, го направихме с много труд и старание", казва Ерол. Рая споделя, че също много обича това, което прави. Идва с удоволствие на работа, защото чувства удовлетворение, че може да бъде полезна на хората, на децата. Може би липсата на зрение компенсират с другите си сетива и това им помага. „Когато се раздава човек, е нормално хората да са доволни. Имало е случаи да изправям болните на крака. С моята сетивност се ориентирам къде е болката“, разкрива Ерол. По думите му понякога оздравителният процес изисква време - седмица, две, месец дори, друг път става от раз. Много грижи положил обаче за пациент, който докарали в отделението след инсулт. „Никога няма да го забравя. Беше абсолютно неподвижен, както се казва „жив труп“. Нямаше никаква чувствителност. Около 10 месеца доста работа хвърлихме с колегите, но след усилията ни проходи, проговори. Това е случай, който носи удовлетворение на терапевта, защото виждаш как си върнал към нормалния живот един човек“, продължава разказа си 46-годишният Ерол. Рая пък получава своята удовлетвореност от работата си с деца. „Имах желание да стана педиатър, но заради слепотата си нямаше как. Сега мога да кажа, че съм сбъднала мечтата си, защото ми се отдава възможност пак да помагам на децата. За мен всеки напредък с тях е голямо щастие. Но няма да забравя никога как помогнах на едно от децата само да проходи“, споделя Рая.
Кучетата водачи са много полезни, но са дискриминирани
Двамата коментираха темата и за кучетата водачи. Признават, че са в голяма помощ в ежедневието на слепите, но са и голям ангажимент. „За съжаление, не навсякъде се допускат кучета. Има доста дискриминация, независимо, че става въпрос за кучета водачи. В автобус не се допускат, в различни учреждения също. Не винаги има на кого да оставиш кучето си, или пък започваш да бъдеш много зависим от него и при липсата му се чувстваш несигурен. Ето защо понякога се превръщат в бреме, въпреки че са много полезни“, казва Ерол.
Той споделя, че често са му задавали въпроса как се движи, след като не вижда. Отговорът винаги е един и същ – аз не ходя с очите си, а с краката. „Има хора, които искат да ни помогнат, но за съжаление доста от тях не знаят как да го направят. По простата причина, че когато се движим и сме тръгнали нанякъде малко или много спазваме някакви ориентири, които за зрящите са невидими. Имал съм случаи, когато някой не знае накъде съм тръгнал, но отдалече ми подвиква „не натам, не вървиш в правилната посока“. По-добре да дойде да ме спре, да ме попита къде искам да отида, да ми каже, че съм в грешна посока, но не да ми вика от разстояние. По този начин още повече ме дезориентират“, споделя Ерол.
Има ли човек желание, всичко се случва, констатират двамата. Водят ни инвалиди, но аз по никакъв начин не се чувствам такъв, подчерта Рая. Двамата са изключително благодарни на близките и приятелите си, които много ги подкрепят и винаги са готови да им помогнат. Не на последно място оставят и признателността си към управителя на болницата в Любимец Иван Илиев, който им гласува доверие ежедневно.
Спечелен проект улеснява работната среда
Управителят на болницата Иван Илиев е изключително отворен към нас и се старае всячески да улесни работния ни процес, споделят двамата масажисти. Съвсем наскоро болницата е спечелила проект за 40 000 лева, финансиран от Агенцията за хора с увреждания за оборудване на работното място. Ще бъдат закупени нови електрически кушетки, масажори и други приспособления, необходими за улесняване на работата им. Още много мога да ви разказвам за Рая и Ерол – хора вдъхновение и ярък пример за силата на човешката воля, дух и характер. Ще използвам един цитат на поета Джон Милтън, който ясно олицетворява героите ни днес:
„Да си сляп не е нещастие. Да не можеш да понесеш слепотата – това е нещастие“.
Автор: Диляна ЦВЕТКОВА
