„Всяка коза за свой крак, но като дойде Видовден, ще видим!“ Тази популярна българска поговорка присъства в езика ни от незапомнени времена. Изричаме я като предупреждение, че стореното зло рано или късно излиза наяве и бива наказано.
В традиционните представи на българина Видовден има за всички, особено за хората, които с лекота нарушават човешки и божии закони. Има и такъв народен празник, наречен Видовден, с постоянна дата на 15 юни.
Разпространен е най-широко в Западна България, а също и отвъд западната ни граница. Отбелязва се в чест на Вида, която, според народната вяра е сестра на двамата светци – градушкари Вартоломей и Елисей. Прието е, че на този ден не трябва да се работи, за да не се разгневят градушкарите и да поразят реколтата.
Любопитно е, че в църковния календар няма светец или светица с подобно име, но Видовден се празнува винаги след св. Елисе, на 15 юни по нов стил, както и на 28 юни по стар. Днес празникът присъства по-скоро като вярване за неизбежното наказание за грешниците, но в някои райони продължават да го почитат.
На Видовден хората трябва да станат рано, за да видят как изгрява слънцето. Вярва се, че това ще ги направи здрави и весели.
Според традиционната вяра градушката, както и другите природни бедствия, идва като божие наказание за извършен грях. В това учените виждат и връзката с Вида и Видовден – братята са повелители на градушките, а сестрата гледа отстрани и вижда кой какво прави.
В някои райони на България, на Видовден младите момичета изнасяли дрехи от чеиза си и ги простирали по оградата, за да ги види слънцето, както и хората от селото.
Едно предание уверява, че денят е свързан със зрението. Затова хората, които имат проблеми със зрението, на този ден ставали рано и пръскали очите си с росата от зелени клонки.
