На 15 юли т. г. се навършиха 87 години от рождението на първата жена – кинорежисьорка в България – свиленградчанката Бинка Желязкова.
В жежкия 15 юли на 1923 г. в Свиленград, в стар патриархален род от Копривщица, се ражда Бинка Димитрова Желязкова. Тя израства в дома на рано овдовялата си майка Тана заедно с двамата си братя Кольо и Любомир на ул. № 25, сега ул. „3-ти март“ № 20.
В тази къща, намираща се зад Общинския съвет, в момента живее семейството на бившия учител Митьо Велков. Дните й минават като на всяко вдовишко дете в един малък провинциален град – в учение, а през свободното време – в помощ на семейството. Бинка е малка, слабичка, но много любопитна и ученолюбива. Наред с уроците си за училище чете и забранена литература на първите наши и чужди социалисти. Впечатлява се от тогавашните прогресивни идеи и перспектива. През 1939 г. става член на РМС, където членуват и братята й Кольо и Любомир. Междувпрочем, Любомир е единственият академик на Свиленград, бил е и зам.-председател на БАН.
При завършване на свиленградската гимназия „Д-р Петър Берон“ и връчване на дипломите на зрелостниците в читалище „Просвета“ Бинка Желязкова е натоварена от ръководството на училището да отговори на словото на директора. За голяма изненада на всички присъстващи родители, ученици и гости в препълнения салон от трибуната красивата абитуриентка произнася „една пламенна и чисто агитационна, болшевишка реч“, според писмото на областния директор на тогавашната Старозагорска област до директора „Администрация“ на Министерството на вътрешните работи и народното здраве. Бинка веднага е смъкната от трибуната, не й дават отличната диплома и приготвените за награда книги с произведения на Вазов и я изключват от всички училища в България. Едновременно с това полицията прави обиск в дома им, където намира забранени книги с комунистическо съдържание. Благодарение на вуйчо й – тогавашният кмет на Свиленград Стойчо Старирадев, с когото живеят в една къща, е спасена от сигурен затвор, понеже той заявява пред полицията, че това са негови книги.
Идва 9 септември, но непокорната Бинка, надъхана с идеалистически социалистически идеи, не става веднага член на БКП, както са направили много бързопребоядисали се нагаждачи. Получава партийния си билет през 1947 г. и въпреки че има активна ремсистка дейност, не парадира с това, не обича големите фанфари и фойерверки.
Завършва режисура в Държавното театрално училище при Борис Дановски и през 1955 г. започва работа като кинорежисьор. Във филмите си третира въпросите за антифашистката борба, нравствените ценности, любовта, приятелството и др., които най-често разкрива чрез метафорични и многопластови решения.По време на 40-годишната си кариера като кинорежисьорка непослушното момиче на българското кино създава 7 игрални и 2 документални филма, които влязоха завинаги в златния фонд на българското кино. Но четирите от тях не минават през цедката на социалистическата цензура. Те са спрени от нейните партийни съидейници, защото са израз на бунта на непокорната Бинка срещу изкривяванията на социалистическите клетви и идеали от партийната върхушка и показват голата и нелицеприятна истина. Някои от тях достигат до широката публика едва през 1988 г. при новия политически полъх на зараждащите се промени в СССР и у нас. Никога няма да бъдат забравени нейните творби като „А бяхме млади“, спечелил златен медал на Втория международен кинофестивал в Москва през 1961 г. и голямата награда „Златната роза“ на фестивал на българските филми във Варна същата година; „Старите обувки“ - с първа награда на Петия международен кинофестивал в Картахена, Колумбия, през 1064 г.; „Последната дума“ - с приза „Фелина“ за режисура на международния кинофестивал в Брюксел през 1976 г.; „Басейнът“ - сребърен медал на Десетия международен фестивал в Москва през 1977 г. През 1964 г. на Бинка Желязкова е присъдена „Димитровска награда“. Но въпреки всичко това при дебюта на филма си „Партизани“ режисьорката е жестоко скастрена от социалистическите цербери, които я заставят да го преработи, като му слагат и ново име - „Животът си тече тихо“. Властимащите си показват новото лице, което не вижда реалната действителност. Този филм е многократно порицаван заедно с „На малкия остров“ на Валери Петров. Бинка е и автор на филмите „Привързаният балон“, „Голямото нощно къпане“, „Лице и опако“ и „Нощем по покривите“, а лентата „Нани – на“ продължава да не бъде излъчвана.
От 1989 г. бунтарката Бинка с чест и достойнство се отдръпна от обществено-политическия и творческия живот. Тя си остана принципна, етична и морална. Не приемаше новите надути и тупащи се в гърдите псевдодисиденти и псевдодемократи, както и някои стари номенклатурни кадри на своята партия, извратили социалистическата идея в ламтежа си за власт и привилегии.
Сега е лесно човек да казва това, което мисли. Но тогава го е правела само непокорната и смела Бинка. С идеите на своите филми тя е бодяла очите на управляващит и затова те не са я долюбвали. Затова има само един документален филм на Елка Николова за Бинкиното творчество. И когато се говори за българските дисиденти, нека не се бъркат мижитурките, които са шушукали по тъмните ъгли на софийските кафенета и барове, с истинските достойни интелектуалци като Бинка Желязкова. Със своето творчество и живот тя остави достоен пример за подражание на настоящите и бъдещите поколения.
Атанас КУМАНОВ
