Допреди няколко десетилетия свиленградчани са имали своя „Остров на блажените“. За това райско кътче за отмора и романтични срещи на нашенци разказва подробно местният краевед Атанас Куманов. Поредицата публикуваме в няколко броя на „Старият мост“.
Знае се, че пръв наемател на ресторантчето в „Адата“ бил заможният свиленградчанин Шидер Василев Юруков. По това време той имал ресторант и хотел на брега на Марица, до моста, където сега се намира малко казино. И двете му заведения носели името Марица.
Юруков продължил да облагородява острова. Построил пред ресторантчето циментов дансинг с размери 30 на 30 метра и височина 10 – 15 см. Около него имало в два реда малки железни маси с по четири места. Наоколо били засадени по два реда канадска топола, за да пазят сянка на множеството клиенти през горещите летни дни. След това бил изграден и голям навес за подслон на хората при разваляне на времето. Оформени били и прекрасни цветни градини с алеи за отмора и разтуха, както и малка естрада за музикантите. След градинките в единия край на острова през 1945 г. имало дневна детска градина, където учителката Кичка Тонева се занимавала с малките свиленградчанчета. А по-късно в дъното на „Адата“ срещу Томовата воденица било подравнено и разчертано футболно игрище с истински врати. На него сърцато и до премаляване играели футболните отбори на трите махали – Гебран, Канаклия и Баяндър. А най.накрая сред високите храсталаци и свелите нежно клони плачещи върби били любовните гнезда за най-интимни срещи на влюбените двойки. Момчурляците, които още официално не допущали до острова, с дървени кошници и панери на главите надничали скришом от водата край брега и наблюдавали сластните ладси на усамотените.
С течение на годините, особено след построяване на дансинга, в „Адата“ започнала да се чува весела, забавна и лирична музика и песни от 
грамофони, задвижвани с ръчка от скараджията бай Кольо Кадънката, а след това и от Иван Коджабашев и Васил Шолманов. Юруков им давал по някой лев, а те си докарвали и добри бакшиши, когато повтаряли някое парче по желание на клиентите. Ресторантчето и дансингът се осветявали първоначално с газови фенери, закачени по дърветата. Алеите и храсталаците оставали в мамеща, потайна и нежна тъмнина до бавните, тихи води на реката.
След започналата електификация на Свиленград през 1936 г. прекарали ток и до „Адата“. Появили се и гастролиращи оркестри. Помни се, че такива са идвали от Пловдив, Бургас, Варна и София. Славата на острова се разнесла из цялата страна. Музиката в тихите летни вечери и дни се разнасяла надалече. „Адата“ се превърнал в едно райско кътче за веселие, любов и мечти.
Но годините били тежки. Вихърът на Втората световна война бил в разгара си. Той докарал много запасни в града и селата покрай границата. Щабът на войската бил в Свиленград. Офицерите били млади, напети, наперени и красиви със своите лъскави пагони, акселбанти, кортици и пелерини. Момите и майките им въздишали по тях, а гражданството им се възхищавало. Било чест да се разхождаш или да танцуваш с офицер. В събота и неделя военни камиони от Студена, Дервишка могила и други села превозвали младите униформени от дислоцираните поделения край границата, които идвали да се повеселят с момите от Свиленград на „Острова на блажените“. Никола Керишев пък разправя, че по това време, около 1940 г., борецът Тодор Пиперов /Турана/, който обработвал зеленчуковата градина на Атанас Стефанов Хепов между двете чешми покрай пътя за село Момково, като чуел да засвири оркестърът отсреща на острова, казвал: „Ей, на, оркестърът свирна на „Острова на блажените“! Време е да се прибираме!“
Атанас КУМАНОВ
продължава...
