Осмокласничката от свиленградската ПГССИ "Христо Ботев" Димона Иванова спечели първо място в направление „Есе“ (втора възрастова група) в националния конкурс "Народните будители 2025". Надпреварата се организира от Община Хасково и Младежки център – Хасково.
Творбата на Димона впечатли журито с дълбочина на мисълта, искреност, личен почерк и силно послание – че будителството не е само в историята, а в живите примери на любов и доброта около нас. В своето трогателно есе Димона откровено разказва за своя баща – човекът, който я е научил на любов, доброта и сила. С изключителна емоционалност и зрялост тя пише:
Когато ми задават въпроса: „Кой е моят народен будител?“, погледът ми обикновено се насочва навътре, към онова тайно, съкровено място, където живеят най-силните ми спомени. Не виждам лика на книжовник от Възраждането, чието име е изписано със златни букви в историята. В този момент, аз мисля за човек, който пробуди не нацията, а моя свят. Човек, който запали малкото, но вечно пламъче в душата ми, което не може да угасне.
Моят БУДИТЕЛ не е герой от учебник. Той е моят баща.
Той не е държал речи от трибуна, но всяка негова дума беше урок по морал, човечност и обич. В неговите очи намерих пример за това какво е да си достоен, гордост, която ми даваше крила, сила, когато моите се пречупваха, и онази безгранична, тиха любов, която лекуваше всичко. Той ме научи на първите букви и числа, но истинският му принос беше в пробуждането ми за живота. Научи ме, че житейските уроци не се учат наизуст, а се изживяват с достойнство.
С любов, постоянство и мъжка твърдост той ме караше да вярвам в себе си дори когато целият свят изглеждаше срещу мен. С уверения си, тих и спокоен глас той ме научи на най-голямата магия – да превръщам болката в своя сила и да се боря докрай, когато ми е най-трудно. Не говореше много, но думите му бяха като изворна вода – чисти, силни и незаменими. Всяка от тях си тежеше на място, всяка беше зрънце мъдрост.
Спомням си, когато бях малка, вечерите бяха нашият "Час на пробуждането". Молех го да седне до мен и да ми разкаже от онези неговите „хубави истории“. Той не четеше приказки за феи и дракони. Той ми разказваше за миналото, за гордите българи, за това как трябва да обичаме родината си и да бъдем добри към хората около нас. Всяка негова история беше не просто приказка, а пътеводна светлина – урок за чест, дълг и сърце. Тогава, крехка и неосъзнаваща, аз вече бях докосната от неговата будителска мисия: да събуди в мен желанието да бъда добър човек, да бъда светлина, а не сянка.
Днес тишината боли. Откакто той не е до мен, светът е някак по-студен, по-труден и бездушен. Но именно в тази огромна празнота аз започнах да чувам думите му по-силно от всякога. Неговият глас- спокоен, мъдър и топъл, продължава да ме напътства. Усмивката му я виждам във всяка снимка, тя е като обещание в останалия спомен, живеещ дълбоко в моето съзнание. И макар сълзите да парят очите ми, аз знам – той не си е отишъл. Дълбоко в сърцето си зная, че будителите не умират никога. Те живеят в тези, които са докоснали, в запалените искри, в предадената мъдрост и доброта, която продължава да се раздава.
Баща ми ме научи, че човек не се мери с това колко има, а с това колко дава – любов, помощ, съчувствие. Показа ми, че добрата ми душа не е слабост, а най-голямата ми сила. Всеки път, когато настъпва трудност, аз сякаш чувам неговия тих, но силен шепот: „Гордея се с теб! Аз съм с теб!“ Този шепот е моето ежедневно пробуждане.
Всеки 1 ноември, Денят на народните будители, аз не мисля за имена от миналото, а за името, което живее в мен. За човека, който запали в мен любовта и ме накара да повярвам, че мога да обичам и да раздавам обич. След огромната загуба, неговият дух се сля с моя, превръщайки се в невидима, но вечна светлина, която продължава да ме осветява и да ме води само напред. Болката в мен не стихва, но именно тя се превърна в силата, която ме кара да вярвам, да продължавам и да се боря.
Всяка сутрин, когато се погледна в огледалото, виждам очите му. Всяка моя усмивка е негово отражение. Знам, че той е отвъд звездите, но е и тук. Той не ми завеща богатства, нито високи постове. Той ми завеща светлина. Аз съм неговият последен урок, неговото недовършено есе. Аз съм неговото будителство, продължено в този свят.
И докато другите четат за будители в прашни книги, аз ще нося моя будител в сърцето си, ще нося неговата мъдрост като броня и неговата любов като факла в този тъмен свят. Може ли някой да нарече баща ми просто "спомен"? Не! Будителите не са спомени, те са семената, посети в душите ни.
Баща ми е моят вечен, непреклонен БУДИТЕЛ. И докато сърцето ми бие, то ще бие и за него. Защото сърце, което е пробудено за доброта и любов, никога не спира да тупти.
Освен блестящото представяне на Димона, училището има и още един повод за гордост – Дарина Желязкова, също от 8. клас на ПГССИ „Христо Ботев“, получи поощрителна награда в направление „Презентация“. Нейният проект беше оценен високо за креативност, оригинален подход и вдъхновяващо визуално оформление.
Конкурсът „Народни будители“ 2025 събра участници от 81 училища, клубове и школи от цялата страна, които представиха 74 есета, 59 стихотворения и 99 презентации – рекорден интерес спрямо предходните години.