До Одрин и назад

На колене пред… флашката

Не бях хо­дил в Тур­ция от две го­ди­ни на­сам.  Спон­тан­но две се­мейс­т­ва ре­ших­ме да се раз­хо­дим за един ден до Од­рин. Де­то се ви­ка, ей къ­де е, на един хвър­лей мяс­то. Ще по­на­па­за­ру­ва­ме туй-онуй, ще пи­ем по ед­но тур­с­ко ка­фе и ве­чер­та за ма­чо­ве­те ще се вър­нем. В по­не­дел­ник по обяд за­па­лих­ме ко­ла­та и … газ. През гра­ни­ца­та ми­нах­ме бър­зо, дви­же­ние поч­ти ня­ма­ше, за раз­ли­ка от по­чив­ни­те  дни, ко­га­то тра­фи­кът е сил­но на­то­ва­рен.  Ка­пъ ку­ле пък пре­ко­сих­ме ка­то на па­рад – за 5 ми­ну­ти, въп­ре­ки ог­ром­ния ре­монт, кой­то ки­пи там. Ни­как­ви так­си, ни­как­ви бак­ши­ши, ни­как­ви фор­мал­нос­ти. Слу­жи­те­ли­те на пун­к­та ус­мих­на­ти, доб­ро­на­ме­ре­ни, уч­ти­ви. Да ти е кеф да ги по­чер­пиш, ама не но­сех­ме и един бон­бон.

В Од­рин се за­бих­ме най-нап­ред в но­вия им МОЛ  – KIPA, в са­мия край на гра­да. Ог­ром­на три­етаж­на мо­дер­на сгра­да, а вът­ре сто­ки – док­сан-до­куз. Мно­го от ар­ти­ку­ли­те – по-ев­ти­ни от ту­ка. Про­да­ва­чи­те лю­без­ни, пос­ре­щат те с „Буйрум“ и гле­дат да ти уго­дят вся­чес­ки. На­ред с дру­ги дреб­ни по­куп­ки, взе­ма­ме и сла­до­лед от фри­зе­ра. На ка­са­та мла­до мо­ми­че заг­ри­же­но се опит­ва да ни обяс­ни не­що, ама, ай ги­ди, ка­то не зна­ем бъ­кел тур­с­ки, сто­им ка­то в неб­ра­но ло­зе. Нак­рая де­войка­та ста­ва, оти­ва до фри­зе­ра и но­си още един сла­до­лед. „Про­мо­ци­я“- каз­ва тя, и ед­ва то­га­ва раз­би­ра­ме, че сме про­пус­на­ли да си взе­мем бо­ну­са – без­п­ла­тен сла­до­лед. На щан­да за кон­фек­ция пък про­да­вач­ка­та ни го­не­ше до из­хо­да, за ни вър­не дреб­но­то рес­то. Ку­пих­ме си и ди­ни – за 29 ст. ки­ло­то. На зе­лен­чу­ко­вия па­зар край Ма­ри­ца – още по-ев­ти­но. До­ма­ти­те – 0, 50 лв./кг, крас­та­ви­ци­те – и те тол­ко­ва, чуш­ки­те и пат­ла­джа­ни­те по 75 ст., зе­ле­ни­ят фа­сул – 1 лв. В рес­то­ран­та на МОЛ-а хап­нах­ме. Опи­тах­ме от ня­кол­ко ме­ню­та, кое от кое по-вкус­ни, а це­ни­те съв­сем при­лич­ни. В ка­фе­не в цен­тъ­ра на гра­да до шад­ра­ва­на пих­ме по „сют­лю ка­фе“ и „бар­дак чай“. Ме­ню­то и це­ни­те на­пи­са­ни на таб­ло на вид­но мяс­то. Пла­ща­не­то ста­ва не на сер­витьо­ра, а на ка­са­та. Ня­ма бак­ши­ши, ня­ма из­ма­ми. То­ва, ко­ето нап­ра­ви най-сил­но впе­чат­ле­ние оба­че, е спо­койс­т­ви­ето, ус­луж­ли­вос­т­та и без­ко­рис­т­нос­т­та на тур­ци­те. Имах­ме чув­с­т­во­то, че те­зи хо­ра ня­мат проб­ле­ми. Ни­то на ули­ца­та, ни­то в за­ве­де­ни­ята, ни­то в ма­га­зи­ни­те  ви­дях­ме нап­рег­на­ти, оз­ло­бе­ни, раз­д­раз­не­ни фи­зи­оно­ми­и. А си­гур­но и ком­ши­ите си имат ка­хъ­ри… Ос­та­нах­ме и с впе­чат­ле­ни­ето, че там ся­каш прес­тъп­ност ня­ма. Ха­рак­тер­на­та за Бъл­га­рия мут­рен­с­ка фа­уна, де­мон­с­т­ри­ра­ща ба­ба­ит­лък, бру­тал­ност и наг­лост, тук е из­чез­нал вид.
При­ве­чер тръг­ва­ме об­рат­но. През Ка­пъ ку­ле пре­ми­на­ва­ме как­то и на оти­ва­не – без ни­как­во за­ба­вя­не и фор­мал­нос­ти на слу­жи­те­ли­те, без ни­то ед­на ли­ра за так­си или не­що дру­го. Ве­чер е, а стро­ител­с­т­во­то про­дъл­жа­ва с пъл­на па­ра. Аш­кол­сун на ком­ши­ите, си ка­зах­ме и пре­ся­кох­ме гра­ни­ца­та до­вол­ни, че ще се при­бе­рем бър­зо след ед­на чу­дес­на раз­ход­ка. Ядец! Ми­на­ва­ме „гьо­ла“ и още на пър­ва ба­ри­ера ви­сим 10-15 ми­ну­ти, до­ка­то гра­нич­ни­ят слу­жи­тел об­ра­бот­ва флаш­ка­та от т.нар. еди­нен фиш на ко­ла­та пред нас. Вед­на­га се об­ра­зу­ва опаш­ка. Хар­но, че  на­ша­та по-бър­зо я вка­ра в ком­пю­тъ­ра. Сти­га­ме пас­пор­т­на­та про­вер­ка. Пак по­да­ва­ме до­ку­мен­ти­те и флаш­ка­та. Ча­ка­ме ня­кол­ко ми­ну­ти и се от­п­ра­вя­ме към мит­ни­ча­ри­те . Но­сим чи­па, но тряб­ва и да по­пъл­ним с хи­ми­кал та­лон­че на ръ­ка – име­то на во­да­ча и но­ме­ра на ко­ла­та. Ху­ба­во, че имах­ме писалка. На ги­ше­то на ГИВКК пак вкар­ват дан­ни­те и да­ват бе­леж­ка – 2 лв. так­са. Ми­на­ва по­ло­вин час. Сти­га­ме па­ви­ли­она на „Път­ни так­си и раз­ре­ши­тел­ни“. От­но­во по­да­ва­ме флаш­ка­та. Вкар­ват дан­ни­те и ни я връ­щат. До не­го е ги­ше­то на бан­ка­та, къ­де­то тряб­ва да пла­тим. За шес­ти път се пре­ся­га­ме с USB-ус­т­ройс­т­во­то. Мла­до мо­ми­че го пос­та­вя на ком­пю­тъ­ра, чу­ка по кла­ви­ату­ра­та  и каз­ва:
– Три ев­ро!
– А, има­те ня­как­ва греш­ка – от­в­ръ­ща­ме. – На­ли так­са­та за де­зин­фек­ция е 2 ле­ва плюс 1 лев ко­ми­си­он­на за бан­ка­та – ста­ват три, но ле­ва, не ев­ро- учу­де­но обяс­ня­ва­ме.
– На моя ком­пю­тър по­каз­ва три ев­ро – не­вин­но от­в­ръ­ща де­войка­та.
 – Три ев­ро е за чуж­ди ко­ли, та­зи е бъл­гар­с­ка –  про­дъл­жа­ва­ме да спо­рим ни­е.
 – Бъл­гар­с­ка, ама на моя ком­пю­тър из­ли­за ка­то чуж­да и ни­що не мо­га да про­ме­ня. Вър­не­те се при ве­те­ри­на­ри­те да ви на­пи­шат но­ва бе­леж­ка.
 Връ­ща­ме се. „На бе­леж­ка­та си пи­ше два ле­ва, та­ка че ви­на­та не е мо­я- каз­ва слу­жи­те­лят на ГИВК, – ка­си­ер­ка­та на бан­ка­та да си от­ва­ря очи­те.“ С бе­леж­ка­та от­но­во сме пред бан­ко­во ги­ше. „Вяр­но, че пи­ше два ле­ва, но то­га­ва ви­на­та е на гра­нич­ния слу­жи­тел на пър­ва ба­ри­ера, кой­то е впи­сал в ус­т­ройс­т­во­то ко­ла­та ви ка­то тур­с­ка. Един­с­т­ве­ни­ят на­чин е да се вър­не­те в на­ча­ло­то и да ви сме­нят флаш­ка­та“, съ­вет­ва ни слу­жи­тел­ка­та на СИ­банк. Ми­на­ва час, от­как­то ни раз­мо­та­ват на пун­к­та. Из­нер­ве­ни и из­мо­ре­ни, хич не ни се връ­ща об­рат­но, за да пре­ми­нем от­но­во ця­ла­та та­зи бе­зум­на про­це­ду­ра. Да­ва­ме шест ле­ва, са­мо и са­мо да се отър­вем,  и си взе­ма­ме флаш­ка­та. На всич­ко­то от­го­ре ка­си­ер­ка­та ня­ма­ше дреб­ни па­ри да ни вър­не раз­ли­ка­та в кур­са. Майна­та му, си ка­зах­ме, и по­тег­лих­ме към пос­лед­но­то пре­пятс­т­вие –  сед­мо­то ги­ше, на ко­ето гра­ни­чен по­ли­цай  про­ве­ря­ва флаш­ка­та и, ако си си пла­тил всич­ки так­си, те пус­ка по жи­во, по здра­во. Раз­ге­ле, тук всич­ко е на­ред, флаш­ка­та е из­т­ри­та, за да бъ­де да­де­на на след­ва­щия път­ник, а ние на­пус­ка­ме ка­та­ля­са­ли пун­к­та. След час и по­ло­ви­на мъ­ки и пре­ца­ка­ни с три ле­ва! На всич­ко­то от­го­ре из­пус­нах­ме и ма­ча Хо­лан­дия- Ита­ли­я. На из­хо­да виж­да­ме го­лям над­пис “ Welcome Bulgаria“. Ега­ти!

PS: До­ка­то ви­сях­ме на пун­к­та, на­уча­ва­ме, че на съ­щия огън се е пе­къл не кой да е, а сек­ре­тар­ка­та на аме­ри­кан­с­кия пос­ла­ник в Бъл­га­ри­я. Же­на­та да­же я так­су­ва­ли на об­що ос­но­ва­ни­е, въп­ре­ки че пъ­ту­ва­ла с дип­ло­ма­ти­чес­ки ав­то­мо­бил. По-къс­но раз­би­ра­ме, че по по­до­бен на­чин е бил тре­ти­ран и друг чужд дип­ло­мат.