Два свои романа - „Имигрантката“ и „Чужда земя“, ще представи на 24 септември от 18 ч. в Арт галерията в Свиленград известният немски писател Румен М. Еверт. Презентацията включва четения в осем български града, като половината от срещите вече са минали.

Литературен агент на Румен Еверт е съпругата му Нели, която е свиленградчанка. Двамата са издатели на най-голям брой български съвременни автори в Германия и немскоезичните държави и полагат усилия да събудят интерес към българската литература в Западна Европа.

• Как премина представянето на книгите досега?

• Румен: За пръв път представям книгите си в малки градове и ми беше много приятно. В малките населени места има много интелигентни хора, които са гладни за литература, култура. Срещата с тях ми бе изключително приятна.

• Нели: Досега всичко преминава много добре. Във Велико Търново дойдоха и писатели, и хора, които говорят немски. Питаха го не само за книгите, но и как вижда живота в България. Разговорът се водеше около житейски теми, а не толкова за книгите. Нямаше човек, който да не си вземе романите. Купуваха „Имигрантката“, защото знаеха, че е разказ за живота на българка, а и темата е актуална. „Чужда земя“ пък се търсеше, защото темата в романа е общочовешка. Тук става въпрос за любовта и отношенията между хората.

• Какви са очакванията ви от презентацията на романите в Свиленград?

• Румен: Най-важното за мен е комуникацията, хората да ме познават и аз да ги познавам. Както се случи във Велико Търново, Ловеч, Карлово... Там хората проявиха интерес към самия мен, а не толкова към романите ми. Срещите ни бяха много човешки, това очаквам и тук.

• Нели: Очаквам да се видя със стари приятели и познати.

• Румен, от кога е интересът ти към българската тема?

• Откакто срещнах Нели. Дълги години съм живял в Гърция, където много ми харесваше. Не съм историк, но се интересувам от тази наука и постоянно чета. Преди да срещна Нели съм чел много книги не само за Гърция, но и за Византия, България...

• Нели, разкажи къде и кога се срещнахте с Румен...

• Бях вече имигрирала във Виена и работех в българско заведение там, както пише в романа „Имигрантката“. Румен по онова време живееше в Англия и бе дошъл във Виена на гости на сестра си и зет си. Зет му беше един от редовните посетители на кръчмата, в която работех. Идваше с кучето си и с книга в ръка, сядаше на масата, носехме му чаша червено вино, изпиваше я и си тръгваше, без да каже каквото и да било. Един ден пристига пак с книга, казах му, че съм я чела. Много странно ме погледна тогава, защото не очакваше човек, който стои зад бара, и то българин, да знае за тази книга. На следващия ден пак дойде с друга, която също бях чела. Тогава той започна да ме разпитва откъде знам, защо знам... Когато Румен им отишъл на гости, зет му разказал за мен и, че държи да ни запознае. Видяхме се и още на третия ден ми предложи да се оженя за него. Тогава на шега му казах „да“, но нещата станаха съвсем сериозни. Беше преди 18 години между Коледа и Нова година.

• Преди да заминеш за Виена, с какво се занимаваше тук? Защо реши да емигрираш?

• Живеех в Пловдив. Десет години работих като секретар на читалище и библиотекар в район „Тракия“. Отдавна си мечтаех да напусна България. Доста неща тук не ми харесваха, имах много проблеми с работата си. Не съм влизала в партия, защото още бях в комсомола. Партийната секретарка на района обаче непрекъснато ме подтискаше. Например, трябваше да съм на работа в 14 ч., а аз винаги отивах към 13: 55 ч. Един ден обаче на вратата на читалището сложила бележка: „В 14:10 ч. Вас ви няма“. Хванах такси и отидох при кмета точно в 14 ч. и му казах, че не е честно да ме тормозят по този начин. Това са дребни неща, но мен ме травмираха.

• Защо избра да заминеш точно за Виена?

• Децата на моя приятелка бяха танцьори. По онова време имаше някакъв танцов фестивал и ние се писахме придружители, за да вземем виза. Беше през пролетната ваканция на децата ми и аз ги оставих при родителите си в Свиленград. Точно тогава решихме да пробваме с приятелката ми, но аз останах, а тя не издържа и се върна в България. Успях да си намеря работа и се обадих на родителите си, че трябва да гледат децата. Майка ми изпадна в паника, защото дотогава не им бях казала, че съм във Виена. Баща ми ме подкрепи и ми каза да бъда спокойна. След 10 месеца се срещнахме с Румен.

• Имиграцията е начин да се спасиш от бягство, но другостта те погубва, внушаваш в романа си „Имигрантката“. Няма ли противоречие?

• Румен: За мен масовата емиграция от България е трагедия за хората и за страната. Повечето от емигрантите предпочитат да живеят и работят в родината си, но нямат избор, защото тук нямат работа, сигурност... Затова избират да заминат за чужбина. Само в Берлин официално живеят 20 хил. българи. В Лондон пък са още повече. От време на време българите, които живеят в родината си, казват за емигрантите, че са предатели. Това не е вярно, защото държавата е предателят. От 25 г. почти всички политици тук са бандити.

• Ти самият си емигрант, след като известно време живееш в Пловдив, а си и живял в Лондон. Какво би посъветвал емигрантите?

• Румен: Добър въпрос, но отговорът е много труден. Ако нямаш работа в родината, не можеш да осигуриш прехраната за семейството си, не се чувстваш на мястото си... нямаш избор, трябва да търсиш по-добро бъдеще другаде. Изгарям от желание да ги посъветвам да се върнат в България, но след като държавата не им предлага нищо, нямам това право.

• Нели: Въпросът е всеки да живее там, където се чувства добре. Ако ти успееш да си намериш работа, да преуспееш в друга държава и да си доволен от себе си, защо да не живееш там? В случая при Румен нещата са по-различни. Той се чувства по-спокойно, може да пише и да черпи вдъхновение в България, затова предпочита да живее тук.

• Къде се чувствате по-добре?

• Нели: Обичам да се прибирам в България, но винаги съм се чувствала като имигрант тук. Чувствам се по-волна и спокойна в Берлин.

• Румен: Обичам България от първия момент, когато стъпих на нейна земя. Тук се чувствам по-спокойно, като у дома си. Но! Има и неща, които не ми харесват. Познавам България от 18 г., като през това време нищо тук не се е променило. Много българи се оплакват, че правителството е лошо и същевременно не правят нищо, за да променят ситуацията. Хората трябва да се чувстват по-ангажирани и да не избират винаги едни и същи партии. Да опитат да направят по-правилния избор.

• Идвал си в Свиленград доста пъти. Какво ти е впечатлението?

• Тук живее един велик певец – Милко Калайджиев. Най-много харесвам песента му „Отрова“, която има хубав текст и музика. Имам голямо желание да се запознаем. Освен Милко Калайджиев, в Свиленград има и красиви жени. Малебито също много го обичам и всеки път, като дойдем тук, сядаме на сладкарницата в центъра. Любимите ми райони са Сакар, много ми харесва Маточина, Източните Родопи и по-точно яз. Ивайловград.

• Нели: В Пловдив Румен има приятел, който е още по-голям фен на Милко Калайджиев и само за него ни говори. Специално щял да дойде в Свиленград, за да види Милко.

• Румен, ако трябва да избереш едно място, където да живееш за постоянно, кое е то?

• Пловдив. Ако спечеля много пари, ще си купя още една къща на ул. „Крайречна“ в Свиленград. Това ми е любимата улица в Свиленград и като дойдем тук всеки път се разхождаме по нея.

Интервюто взе: Николай КОЛЕВ

Срамувам се от постъпката на Сергей Станишев

• Г-н Щерев, в понеделник се проведе пленум на общинската организация на БСП. Стигна ли се до оставки?

• На самия пленум нямаше изявления за оставки. Разисквахме това, което сме обсъждали на две изпълнителни бюра, предшестващи пленума. Първото бе още след изборите. Тогава аз, като председател, заявих, че съм готов да поема отговорността - да си подам оставката, стига да я поискат, но не се прие. Разисквахме и въпроса цялото бюро да си подаде оставката, което обаче на фона на предстоящите предсрочни избори не е удачно. На второто събрание на бюрото искристализира идеята да се иска вот на доверие.

Даниела Тодорова е от Свиленград. Тя завършва СОУ „Д-р Петър Берон“ през 2005 г., след което кандидатства в колеж в Санта Барбара, Калифорния. Приета е да изучава „Политически науки и глобални изследвания“ и завършва програмата с отличие през 2008 г. Три години по-късно завършва University of California Santa Barbara (UCSB), където специализира в програма „Политически науки с акцент върху международните отношения“.

Журналистиката е успокояване за притеснените и притеснение за спокойните

Стоян Нешев е на 22 години от Свиленград. През 2011 г. завършва средното си образование в СОУ „Д-р Петър Берон“, след което е приет журналистика в Университета за национално и световно стопанство (УНСС). Работи като стажант в БНР, а в момента – във в. „Труд“. Стоян е и главен редактор на студентски сайт в Интернет - „Новата журналистика“. Поводът да разговаряме с него е коментарът му за велоалеята по пътя за с. Мезек, публикуван в сайта:

Първоначално наетите служители ще са 115, а до две години ще достигнат 250

• Г-н Байрак, в момента стягате фабрика за производство на стъкла в Свиленград. Какви по-конкретно изделия ще се изработват?

• Фирмата ни е специализирана за производство на автобусни и автомобилни стъкла. Освен за автомобилната индустрия заводът ще произвежда и плоски стъкла за хладилници. Компанията ни се казва „Дублекс глас“ ООД, а в България регистрацията на фирмата ще е „Пента глас“.

• Защо избрахте точно Свиленград за вашата дейност?

• Защото е по-близо до Турция. Продукцията ни ще е за износ в Европа – Румъния, Италия, Белгия, Гърция... До момента заводите ни в Турция са натоварени на пълен капацитет и 80 - 90% от стоката ни е за вътрешен пазар. Затова решихме да създадем още една фабрика, чието производство да е ориентирано към европейския автомобилен пазар. Избрахме България за разширението си поради няколко причини - преценихме, че условията за инвестиции са добри, а и тук могат лесно да се намерят кадри. Не на последно място е и членството на България в ЕС, към който ще са ориентирани продажбите.

• Няколко месеца продължава ремонтът и оборудването на производствените цехове. Какво още остава да се направи преди фабриката да заработи?

• Засега подготовката за започване на производството е на етап поръчка и изработване на машините и оборудването. Техниката, която е внос от Германия, Италия, Унгария, САЩ, се монтира. За доставката й само от Германия ползвахме 70 тира, а като цяло оборудването бе транспортирано с повече от 100 камиона. Надеждата ни е да получим необходимото разбиране както от местната, така и от държавната власт. За проекта следва да кандидатстваме за сертифициране от Българската агенция за инвестиции. В процес сме и на набиране на капитала и до края на месеца фирмата трябва да бъде вписана в Търговския регистър. Самото производство ще е в сградите на бившия Завод за нестандартно оборудване и резервни части (б. ред. ЗНОРЧ), а сградата на „Мендерес“ ще се използва основно като логистична база.

• Кога се предвижда да стартира производството?

• Предварителните ни очаквания бяха фабриката да отвори врати през юни. Както вече казах обаче, предстоят още довършителни работи. Най-вероятно ще заработим наесен. Първоначално наетите служители в новия завод за стъкла ще са 115 души, а до две години се предвижда те да достигнат 250.

• Дейността на фабриката е специфична. Мислите ли, че ще срещнете затруднение в наемането на специалисти?

• Производството на челни и странични автобусни и автомобилни стъкла, както и плоски стъкла за хладилници е специфичен бизнес и служителите ще преминават 3-месечно обучение в България и в заводите в Бурса. След като стартира дейността, в Свиленград ще пристигнат хора от персонала в турската фирма, които ще обучават местните работници. На този етап най-голяма нужда имаме от електротехници, защото машините се доставят разглобени и трябва да бъдат монтирани.

• В кой град в Турция се намират другите фабрики?

• Аз и брат ми Мустафа сме собственици на няколко предприятия за автобусни и автомобилни стъкла в турския град Бурса. Дейността си сме започнали от преди почти 30 години.

• Каква е инвестицията, която сте направили тук?

• Инвестицията до момента възлиза на няколко милиона.

Интервюто взе: Николай КОЛЕВ

Свиленградската публика бе изключително сърдечна и зажадняла за бляскави спектакли

• Г-н Драганов, как се роди идеята да възродите „Български национален цирк София“? Вие самият не произтичате от циркова фамилия.

• Още като малък баба ми ме водеше всяка седмица на цирк. Живяхме в непосредствена близост до него и интересът ми към това изкуство бе изключително голям. Случвало се е да гледам една и съща програма по няколко пъти и все пак винаги ми бе различно, защото изпълненията криеха своя риск. С цялото си сърце мечтаех да стана част от спектаклите. Почти бях завършил училище, когато легендарният Орфи, който бе и собственик на цирка по онова време, ме извика в кабинета си. Каза ми, че имам дикция на конферансие и ми предложи да стана водещ на представленията. За мен това бе голяма привилегия и без да се замисля се съгласих. Уикендите ми обаче не бяха същите след като за по-малко от 20 минути преди 31 години изгоря циркът. И все пак децата от моето поколение имахме възможността да се насладим на бляскавите представления в България, на които днешните хлапета не са присъствали. Това бе и причината преди 3 години с моя близък приятел и ТВ режисьор Силвестър Лолов да решим да възродим „Български национален цирк София“. Адски ме амбицира един телефонен разговор с директорка на детска градина, намираща се на метри от читалище „Цар Борис Трети”, където се помещава циркът. Тя ми заяви, че нямат интерес към подобно събитие, защото всяка седмица при тях идвал театър… не, театърът е в театъра, циркът е в цирка. Когато ти възпитаваш едни деца, че изкуството е на една ръка разстояние, тогава, когато си пожелаят, от тези деца не можеш да искаш различно отношение към изкуството от това да харесват как певицата пее на масата. Изкуството си има своите средища, свои храмове – не може да битува навсякъде. Не всеки маскиран като клоун прави цирк – казвам го с дълбокото си уважение към хората, които се борят с кризата, но все пак нека се прави разлика. Мисията ни е да създадем една млада българска циркова трупа, която да представя България в чужбина.

• В програмата на цирка са включени 25 вида животни. От началото на следващата година обаче влиза в сила забраната на диви животни в спектаклите. Какво мислите за това?

• Този закон е приет много прибързано в България от хора, които не са в час с цирковото изкуство. Ясно е, че всеки нормален човек е против жестокото отношение към животните. Така че по-важно е да има закони по отношение на това как тези животни трябва да се отглеждат, възпитават и обучават. Кланиците, ловът на диви животни по-хуманни ли са от дресурата? Да не говорим, че големи породи кучета се отглеждат в апартаменти, които са крайно неподходящи и увреждат здравето им.

• Новите правила не отнемат ли автентичността на това изкуство?

• Разбира се, че се отнема автентичността. Този закон има и един сериозен пропуск - никъде не е упоменато къде ще отидат тези животни. Не е съобразено, че отнемането им от дресьорите и средата им е пагубно. Тези животни в голямата си част са родени и отраснали в цирка. Хранени са с биберон, спали са в караваните на дресьорите си. Поставени в каквато и да е различна среда, те ще бъдат обречени. Те се отглеждат както бебетата - има я ласката, грижата. Вероятно има и изключения, но нима няма примери за жестокостта на родители към техните деца? А отнемаме ли всичките деца от родителите им само защото им бият шамари? Проблемът е категоричността, с която се ограничават видовете. Тоест забранява се изявата на диви животни – лъвове, тигри и други хищници, а в същото време е разрешено представянето на домашни животни. И най-важният въпрос е защо, например, не се забранява шиенето на кожени палта и продажбата им или пък конните надбягвания? Сам по себе си този закон е абсурден, приет е от хора, които отчитат дейност и полза към присъединяването ни в Европейския съюз. Гласували са, без изобщо да се замислят.

• Зрителите, дошли на вашите представления, се насладиха на една изключително богата и изпъстрена с приятни емоции програма. Какво обаче все още е необходимо да се направи за развитието на цирковото изкуство?

• Много Ви благодаря за въпроса, който идва тъкмо навреме. Чудех се как да изкажа адмирациите си за добрата организация от страна на Общинската администрация в Свиленград, която ни прие тук с изисквания, но и с респектиращо уважение. Щастливи сме, че нашият спектакъл бе посетен от председателя на ОбС – Георги Еленков, който дори на финала стана на крака, за да аплодира майсторството на нашите артисти. Ето такова едно отношение и партньорство, каквото имахме с ОбА – Свиленград, би съдействало за развитието ни. Чест прави на града ви, че има площадка, където по традиция гастролират цирковете, защото дори в най-големите градове подобни терени все по-трудно се намират.

• На вас лично какво ви отне и същевременно даде циркът?

• Не мисля, че циркът ми е отнел каквото и да било. Но това, което ми даде, е несравнимо. В цирка се чувствам добре, на повечето от вашите читатели е известно, че това изкуство е моята страст. Най-хубавото е, че след всяко представление заспивам с усмивка. Малко са хората като мен, които могат да се похвалят, че са сбъднали детската си мечта. Затова се чувствам истински щастлив.

• Какви са впечатленията ви от публиката в Свиленград?

• Няма да скрия, че дойдохме тук с леко притеснение след гастрол в Бургас. Там публиката е явно преситена на всевъзможни зрелища и беше по-хладна като темперамент, т. е. не изригваше в бурни аплодисменти, нямаше ги тези възгласи, които обикновено получавахме преди това за спектаклите си. И се питахме: „Какво ли ще бъде в Свиленград?“. Оказа се, че ни очакваше една наистина сърдечна, гореща публика. Една публика, зажадняла за истински бляскави циркови спектакли. В Свиленград получихме и покана за турне в Турция. Мениджърът, с когото ще работим в съседната държава, посети наш спектакъл именно в Свиленград. Така че си тръгваме оттук с добри чувства и впечатления и с намерението да посетим града ви отново.

• В края на спектаклите се обръщате към децата с трогателна реч, свързана със значението на думата „цирк“. Бихте ли повторили отново онова слово, което поне мен, като зрител, ме развълнува изключително много?

• Обръщам се към хлапетата с въпроса: „Деца, хареса ли ви циркът?“, всички в един глас: „Да-а-а“. Тогава аз казвам: Знаете ли, че възрастните назовават с думичката „цирк“ неща, които не харесват, неща, на които се подиграват и които смятат за недостойни. Погледнете лицата на тези артисти (всички циркови артисти са излезли на сцената), погледнете ги право в очите и помислете дали техният талант, техният труд – те репетират и представят номерата си всеки ден, ден след ден, пред благодарната публика, дали това заслужава да бъде сравнявано с нещо недостойно?! Моля ви, поне днес, поне един единствен ден във вашия живот наричайте с думата „цирк“ само това, което носи радост, подарява усмивки и оставя спомен дълбоко в детските сърца. Благодарим ви за усмивките и аплодисментите, с това нашия спектакъл завърши!

Интервюто взе: Диляна ЦВЕТКОВА