Таекун-до ме научи да не си поставям ограничения, да не казвам „не мога“
Свиленградчанката Елена Недева стана световен шампион по таекуон-до при ветераните. Това най-престижно спортно събитие се проведе в зала „Колодрум Пловдив“ от 25 до 30 август. В него се включиха 1 588 състезатели от 80 държави, разпределени в различни категории. 46-годишната Елена пречупи конкуренцията си в дисциплината ветерани - спаринг до 61 кг. Свиленградчанката завоюва и още един медал на авторитетния форум, като малко не ѝ достигна да се качи отново на най-високото стъпало на почетната стълбичка. В категория ветерани – форма I дан тя се окичи с бронз. Впрочем, Елена бе част от националния отбор на България. Равносметката за тима ни след края на надпреварата бе общо 40 медала - 13 златни, 6 сребърни и 21 бронзови:
- Елена, ще те помоля първо да се представиш на нашите читатели...
- Искаше ми се да мога само с една дума – Елена. Не знам как се очаква от мен да се представя, затова ще го направя по моя си начин. Обичам да се определям като аматьор-ентусиаст. Не само в спорта. Обичам да съм ангажирана непрекъснато и се занимавам с много неща. Работя като координатор проекти в строителна компания, практикувам таекуон-до, хапкидо, кумдо, тренирам кикбокс, тичам, вдигам тежести, инструктор съм по табата и HIIT, когато имам вдъхновение, правя картички, бижута, кукли, разни арт неща и пиша. Интересува ме всичко, свързано с функционирането на човешкото тяло и ефекта на храната върху него. И си мечтая денонощието да има поне 48 часа за всичко това.
- За пръв път участваш на толкова голям спортен форум и спечели златото. Какви чувства и мисли нахлуха в теб след състезанието?
- Благодарих на Бог, Вселената и всички, които имат пръст в сбъдването на моите желания. Истината е, че два дни не можех да успокоя емоциите си от това едноседмично преживяване, но това е преобладаващото чувство. Дълбока и чиста благодарност към всичко, което се случи, към хората, които ми дадоха шанс и ми помагаха в подготовката, към всички в залата по таекуон-до, които бяха съпричастни в моите болки и проблеми, към другите, които ме дразнеха и амбицираха, и, разбира се, за всичко, което видях и научих.
- Очакваше ли да станеш първа?
- Не очаквах, но много исках. Вероятно звучи налудничаво, но няма да крия, аз винаги искам максимума, искам да стана първа, искам да стана по-добра, природата ми е такава. Въпреки, че си давам реална сметка, когато шансовете ми са минимални или изобщо ги няма, но това не пречи на желанието ми. То е по-силно от мен, не подлежи на контрол. А очакванията са нещо, което избягвам да имам като цяло.
- Конкуренцията беше голяма. Кои качества, според теб, ти помогнаха да стигнеш до успеха?
- Аз не мисля, че притежавам нещо повече от останалите - нито опит, нито някакви специални качества, даже напротив, още много имам да уча. Но има две неща, които винаги ми помагат в движението напред, независимо в коя сфера. Едното е непримиримият ми дух, а другото е способността да извличам позитиви от всяка ситуация. Това означава да приемеш, че дори и да се провалиш в крайната цел, ще спечелиш страшно много по пътя към нея със знанията и уменията, които ще придобиеш и хората, които ще срещнеш. Така се фокусираш върху самия път и знаеш, че каквото и да се случи, вече си спечелил от цялата тая работа.
- Златният медал на това състезание ли е най-големият ти спортен успех досега?
- Да, за пръв път участвам на Световно първенство и за пръв път съм част от националния отбор. Тук е мястото да благодаря горещо на хората, които направиха това възможно и бяха до мен, моите треньори Майстор Красимир Гергинов и Сабуним Недялка Бачева, на Сабуним Амалия Колева и разбира се, на Българска федерация по таекуон-до. Назад във времето съм участвала в състезания и към други федерации: Световна купа 2017 в Холандия, откъдето спечелих 2 златни медала и Европейска купа 2018 в Армения, откъдето си тръгнах с 3 златни медала. 
- Ти се състезаваш в категория при ветераните. Кое те запали на тази възраст по този спорт? От колко време тренираш?
- Възрастта е само цифра. А таекуон-до е подходящо за всяка възраст и темперамент. Тренирам от 6 - 7 години. Бойно изкуство беше в списъка ми с неща, които винаги съм искала, но не съм направила. Гледах клипове в интернет на различни бойни изкуства, за да си избера и една демонстрация на Корейската армия реши нещата. А когато отидох в залата по таекуон-до в ABC FIGHT CLUB, където тренирам и до днес, се влюбих от пръв поглед във формата, която играеха момичетата (това е една от дисциплините в таекуон-до). И така се запалих, че станах част от интериора в залата. Няма как да ми омръзне, непрекъснато има нещо за учене и доусъвършенстване, а аз имам тази вътрешна потребност.
- Извън татамито налагало ли ти се е да използваш бойните си умения?
- Не, за радост, освен на шега.
- В предварителния ни разговор сподели, че по професия си инженер-геодезист, а по душа – спортист и артист. Как съчетаваш тези три съвсем различни едно от други неща?
- Все по-трудно. Вероятно, защото съм във възраст, в която търпимостта ми към хора и неща, които ми носят негативни емоции, клони към нула, а работата със строителна документация не е от най-приятните занимания напоследък. И защото денонощието е само 24 часа. Мечтая си някой ден да мога да се отдам само на нещата, които обичам.
- Кога и защо замина от Свиленград. Какво те свързва с родния град, връщаш ли се често тук?
- Ако трябва да съм честна, предпочитам да не бяхте ми задавали този въпрос. Заминаването не е от най-приятните ми спомени, но ще запазя доброто си възпитание и няма да обидя никого. Едновременно останах без работа и се разведох. Трябваше да отгледам сина си, а работата, която намерих, беше в София. Така заминахме преди 12 години. Бяха тежки времена, но е трябвало да стане, за да мога сега да отговарям на вашите въпроси. Най-близките ми хора и любими приятели са в Свиленград, те ме връщат, макар да не успявам да го правя достатъчно често.
- Къде ти е по-трудно на татамито или извън него?
- Аз обичам предизвикателствата и вероятно затова животът не ми ги спестява. Лесните победи не са така сладки нито на татамито, нито извън него. Просто се опитвам да не губя мотивация и да намирам на какво да се усмихвам, дори в неблагоприятните за мен ситуации. Има едно нещо, на което се научих в залата по таекуон-до и то промени цялостното ми светоусещане: да не си поставям ограничения, да не мисля и казвам „не мога“ и в случай на провал, да вдишам, да издишам и да опитам отново, и отново, и отново. На гривната ми пише „GIVING UP IS NOT AN OPTION” (б. ред.: Да се откажеш не е опция).
На 12 септември Елена има рожден ден. Екипът на "Старият мост" й пожелава да продължава все така целеустремено да следва мечтите си, защото никога не се знае кога ще се сбъднат!
Интервюто взе: Диляна ЦВЕТКОВА
