Спомен за войната *

Преживял Втората световна война, участник в боевете срещу германската дивизия „Принц Ойген“, минал през територията на Македония. Още от ранна утрин бръсначът е загладил лицето му. Гледам го, върти се из двора, сърбят го ръцете да подхване нещо.

- Тате, стига си тъпкал по градината, прибирай се, всеки момент ще дойдат децата – нежно го гълчи голямата му дъщеря.

След няколко часа задружната фамилия на бай Михо е седнала на празничната трапеза. Малкият внук, дето носи името му, е нагласил видеокамера. Минавайки край тях, бай Михо ми вдига ръка за поздрав и настойчиво ме подканя.

- Да дойдеш, комшу при нас! Заповядай, заповядай! Я, Злато – обръща се той към съпругата си – донесете още един стол за съседа. Пешо, искам да почерпя за този ден. Голям ден е за мене. Я, сядай, сядай! Къде е ракията, налейте да се почерпим! Вдигаме наздравица, традиционно се правят пожелания за здраве и дълголетие.

- Дядо, да разкажеш за войната – подканя го зетят му Мишо, готова ли е камерата?

Бай Михо отпива глътка от ракията, треперещата ръка разлива от течността.

- Нищо, нищо – прошепва той – за загиналите по бойните полета ... Почнах я аз войнишката служба през 1940 г. в 6-и конен полк – Харманли. На 14 -и август 1942 г. ме мобилизираха и частта ни беше в Дедеагач. На 9-и септември 1944 г. ни вдигнаха и отидохме на запад. Така ни казаха, щото можело англичаните да направят десант. Заехме позиции край село Мароня до едни бахчи и маслинови гори. Та там прекарахме десетина дни, всеки ден учения. Една нощ ни вдигнаха и казват: „Момчета, отиваме си у нас.“ Какво ти отиване, отидохме в Гюмюрджина. Там беше дислоциран 4-и батальон.

- Каква става, момчета? - питат ни началниците.

- Отиваме си! - отговаряме ние.

Какво ти отиване, събирали ни за фронта. През нощта с влак се отправихме на запад. Минахме села, ама сега не помня всичките им имена. Спряхме се в село Саръ Шабан, там търговци англофили изолирали управлението на артилерията ни. През деня прибрахме снаряди, оръжие и картечници. В село Киримоти направихме обиск, за да приберем откраднатата оръжие и боеприпаси. От там отидохме в Кавала, хубав град, досущ като нашето Велико Търново. С камиони ни отведоха до Петрич, на кино ни водиха, ама ние не отидохме. Омърлушени бяха войниците. На Гулаш връх казаха имало германци, на високото. Натоварихме оръжието на конете, една мъгла, заобиколихме поста, но нямаше нищо. На следващия ден отидохме на границата край Ново село.

- Момчета, няма да се боите, почва войната. Артилерията ще даде няколко снаряда.

Обадиха се оръдията, завъртяха се и самолети. Наши били, ама нас ни е страх, за пръв път сме на война. Бият нашите артилеристи, майстори в стрелбата. Имаха един командир, Чилингира, за него войниците казваха: „Не му трябват уреди, дай му молив и хартия и гледай как прави изчисленията.“ Обичаха го, винаги до войниците си бил, с тях се хранел и пазел си хората. Вечерта ни обстрелваха с минохвъргачки, галиба десет души от нашите убиха.

- Тука не може да няма шпионин! - каза Чилингира. И рано сутринта с бусолята той го открил.

- Ей, момчета, там е на онзи връх.

След малко оръдията удариха по върха. Тръгнахме да заемем друг връх. Хубаво, ама германците ни видяха и пак затрещяха мините. Една падна зад нас, на петдесетина крачки, но не експлодира. Имали сме късмет. Познавахме кога е снаряд, кога е мина. Мината тряска, целия те разтърсва. Продължихме по едно дере и започнаха да идват ранени. Един ранен в слабините, друг – в рамото, той беше от село Бисер, оправи се и се върна на фронта. Сетне ни разказваше, че се е лекувал в Битоля. На пътя го застигнали германски лекари. Добри хора били и казали: „Както ние ви лекуваме, така да лекувате и нашите, недейте да ги избивате.“ Продължихме да настъпваме към Македония по Пирин планина. В едно село германците се бяха укрепили в една крайна къща. От там биеха по нас,убиха двама. Заградихме къщата, аз тогава бях с картечница МГ, хубава беше, лека и с нея изкарах войната. Дадоха ми я за случая със залавянето на немски войник. То се случи край град Струмица. Германците отстъпваха, по пътя изоставяха коли, мотори, оръдия, боеприпаси. От Струмица пътят отива за Гергели. Още на километър от града имаше изоставени три оръдия.

- Момчета, десет дена отпуск даваме, който отиде на разузнаване – казва помощник-командирът.

Ние в строя мълчим, знаем, че се отива срещу куршума.

- Пред строя на пет крачки да излязат – заповядва пом.- командирът – Тодор Милчев, Михо Вълков, Ангел Темизов, Добри, Божин, забравих имената на другите, общо седем души. Снаряжиха ни и помощник - командирът ни инструктира: „Да внимавате, казва, очите на четири, че има капани-сюрпризи.“ Предмети, пакети, цигари германците зареждаха с взрив, не те убиват, ама излизаш от строя, осакатяват те.

И ето ни нас вървим по посока на изоставени оръдия по шосето за Гергели. Минаваме по ниви, дере. До мен е Божин. Артилерията на германците започна да стреля по нас. Снаряд падна зад мен, близо до Божин. След малко той притича да се укрие при мен. По нас има по шест бомби, манерка, лопатка.

- Михо, я виж отзад нещо ме пари, да не съм ранен – пита ме Божин със страх в очите. Гледам отзад на куртката, там където се е прегънала от снаряжението, има дупка. Отсколката минала през плата. Късмет, голям късмет изкарал.

- Нищо ти няма, Божине! - успокоявам го аз.

Продължихме напред по нивата и си мисля, ох, дано се отървем, да може всичко да свърши, да се върна жив при семейството си. Не ми трябва нищо, не ламтя. Вървя, оглеждам се като заек. Насреща ми се открива масив от лозя, направени на тераси. Тръгнах по една пътечка и пред мен се изправи едно дърво круша с три клона. Гледам на чатала кутия цигари. Погледнах надолу и видях, че към земята върви жълтеникъв кабел. Аха, примамка! Не пипам нищо, както бяха ме инструктирали. Продължих да се движа още по-внимателно. Навлязох в обран бостан и видях една малка диня, келече. Чакай, викам си, да си разквася устата. Приклеквам, държа оръжието в готовност и пред мен на десетина крачки се появи германски войник с вдигнати ръце, предава се. Стрелях два пъти встрани да дам сигнал на другите. Първи дойде Тодор Милчев, обискира го. Зад германеца имаше картечно гнездо с картечница, боеприпаси, гранатохвъргачка и ракетен пистолет. Събрахме се седмината, немецът стои отстрани. Неговите хора се оттеглили, а той останал сам. Умен немец, добре че се предаде. Нашата задача беше дотук, дадохме сигнал да дойде ескадронът. Докато чакахме, Тодор Милчев казва : Бе да взема, неговата м..... да му тегля куршума“ и насочва шмайзера. Аз натиснах цевта надолу и му викам: „Що ще го убиваме? Той не стреля срещу мен!“ Дойде командирът, доложиха му за изпълнението на задачата и постъпката на Тодор Милчев.

- Михо – казва ми командирът – добре си направил, че не си разрешил да го убият. Сега ще го отведем в щаба на дивизията да го разпитат.

- А картечницата, какво да правим с нея? – попита Тодор Милчев. - Да взема аз да я нося.

- Не, Михо можеше с кръвта си да плати за нея, на него се полага.

- Бай Михо, не знаеш ли името на този германски войник? - любопитствам аз.

- Нищо не знам, беше на моя възраст, с брада, запомнил съм му очите, до отвеждането все ме гледаше. Мисля си сега за него, дано да е жив и той така да разказва на своите внуци за тази случка от войната.

- А, дядо, награда, медал не ти ли дадоха? - пита зетят му.

- Нищо не ми дадоха. Когато се върнахме в Крива паланка ме пита поручикът : „Михо, ти хвана немец, дадоха ли ти кръста за храброст? Не, добре че не си получил дървения кръст!“

Бай Михо замълчава, по бузите му личат следи от сълзи. Ние също мълчим. Гледам този достолепен човек, който още в мислите си е на бойното поле. Отливам от ракията на земята в памет на онези фронтоваци, които са оставили костите си по земята на Македония и Унгария. Вечна им памет!

Авторът: Тези спомени от войната ми бяха споделени от Михо Вълков Дюдев от с. Дъбовец община Любимец, който е участвал в Отечествената война. До смъртта си той работеше като коларо-железар и беше известен като добър майстор. Почина на 24.12.2005 година.