Есе на наш ученик на първо място в националния конкурс „Завещано от Апостола“

Надпреварата се организира за 11-а година от Община Хасково и ОП „Младежки център“. Тя е посветена на 148-годишнината от обесването на Васил Левски. В нея взеха участие ученици от 5-и до 12-и клас от 24 населени места в цяла България. "Получихме 34 есета и 46 презентации от деца и младежи, които искрено се възхищават на живота и делото на героя Васил Левски и го носят в сърцето си", споделиха организаторите.

Жури с председател Ели Видева - учител, поет и член на Сдружението на българските писатели, и членове: д-р Веселина Узунова - гл. уредник в Регионален Исторически Музей - Хасково и асистент в Институт за исторически изследвания към БАН; Диляна Пецова - гл. уредник в Регионален Исторически Музей - Хасково; Антоанета Петрова - специалист „Информационни технологии“; Христина Масалджиева - старши учител по история в ОУ „Св. Иван Рилски“- Хасково; Дияна Славова - главен учител по история в ПМГ „Акад. Б. Петканчин“ – Хасково; Йоанна Кокотанекова - ръководител на Астрономическа обсерватория към ОП „Младежки център“-Хасково, отличи творбите на 22-ата участници.

Ето и есето, с което Теодор спечели първото място:

Завещано от Апостола

Седя сам в детската стая. Понякога обичам самотата, защото тя съсредоточава мислите ми, влива в тях по-голяма решителност. Ето и сега – не ме вълнуват и не ме разсейват стъпките на хората, отсеченият лай на съседското куче, нежният шум на дървото, подпряло клони на прозореца ми. В тази февруарска вечер, когато уморените улици затихват и сме в навечерието на 148-ата годишнина от обесването на Васил Левски, аз трябва да пиша есе на тема: „Завещано от Апостола“. Боя се, че изказът ми не е толкова богат, колкото ми се иска.

Повярвайте ми, аз наистина се вълнувам, защото зная, че това, за което пиша, трябва да е мое, да е прекарано през сърцето ми, където винаги ще има място за Васил Левски. Левски… Едно от имената, които винаги ще помним. Едва ли днес има българин, който да не е отделил място в сърцето си за него. Едва ли днес има българин, който да не вярва, че Левски е светиня. Той е от онези революционери, които още приживе с идеите, смелостта и действията си печели признание. След героичната си смърт става знаме на всичко чисто, демократично и напредничаво в българското историческо развитие.

Много мъдрост се е криела в този свят човек. Ненапразно до нас са достигнали доста от изречените от него мисли. Като карфица се забиват в сърцето ми: „Ако печеля, печели цял народ, ако губя, губя само мене си!“; „Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв“; „Играем с живота на 7 милиона българи — трябва зряло да се постъпва“; „Не се полъгвайте, че тези които държат парите държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате“… и още, и още.

Мислено се връщам в онова далечно време, в което Левски е живял, мъчейки се да разбера какво е искал да ни завещае и какво всъщност е достигнало до нас. Мислено вървя и вървя… виждам го. Най-сетне съм до моя Левски. Воден от светли идеали той сам подстригва русите си коси, захвърля расото и тръгва сред народа, за да проповядва своята идея за свобода и справедливост. Името България, нейното бъдеще за него е всичко. Ето това е… Завещаното - винаги трябва да пазим спомена за пламенното родолюбие и жертвоготовност на Левски и останалите герои на националноосвободителното движение, вярата им в бъдещето на българската нация.

Народ като нашия, който има герои като Левски, хилядолетна история и минало, достойно за уважение, трябва ревниво да се пази от сквернословието на невежите, от снобизма на скептиците. Миналото прелива в бъдещето. То също се нуждае от истински патриоти.

Но!!! Отчестивият лай на съседското куче ме връща отново в реалността. Не искам да съм тук, искам да бъда до моя Левски. Действителността е страшна. Ще се съгласите с мен, поглеждайки много от паметниците, издигнати да пазят спомените ни за онези герои, дали живота си за родината: върху тях личат следите от посегателствата на недостойни потомци, които чупят, рушат, продават, взривяват страници от нашето минало. Срамно или славно, то е нашата историческа памет.

Ще спра дотук… Глупци, родоостъпници и предатели е имало и ще има! И това е черта от българския ни характер. Живеем или свикнахме да живеем някак си с нея. Реалността е страшна… Изпитанията, мъките, нещастията, които ни поднася животът, никак не са малко. Всеки ден се сблъскваме с бедността, глада, мизерията, които дебнат от всеки ъгъл. Не това е искал да ни завещае Левски!

Днес страниците на вестниците са препълнени със статии за убийства, самоубийства, изнасилвания… Преди време четох в един всекидневник, че син убил баща си заради пари. А малко ли са случаите, в които деца убиват деца! Питам се: Господи, накъде вървим?! Откъде се е взела всичката тая злоба в сърцата на хората?! Кой и защо постъпва така с нас?! Болно общество! Не това е искал да ни завещае Левски.

Питам се: Ако днес Дякона отнякъде можеше да види святата си България, за която е дал живота си, дали пак щеше да умре за родината, за народа си?! Въпрос, на който не мога и може би никой не може да си отговори. Преглъщам най-солената и най-горчива сълза, защото ме боли, че днес забравихме как да обичаме родината си; защото ме боли, че все по-малко и по-малко милеем за България, както е милял Левски едно време – с цялото си сърце и душа.

Искам да завърша с един стих от моя съгражданин Ивайло Балабанов. Хубаво го е казал поетът и дано повече хора се замислят над думите му:

Свободен е народът и от душа те слави.

Защо му трябваш още? Защо не те забрави?

Защо, съзре ли гарван, си мисли за бесило,

защо си му икона, защо си му светило?

Защо ти пали свещи, плете за теб венец,

нарича те месия, надежда и светец

и тайничко поглежда към небосвода стар –

дали по пътя млечен не слиза въглищар.

Свободен е народът, свободно вика : “ Го-о-л!“,

но хляб , ако си купи , назаем търси сол.

След толкова години все същата съдба :

мизерия, зълъгана с коматче свобода.

Животът озверява ! Отечеството гине. През още колко мъки ще трябва да премине

Народът? Той не иска република – менте.

От новото се плаши, но старото не ще ,

не ще да е прислужник в световния вертеп,

не вярва вече в никой, очаква само теб.

Затуй се взира още във небосвода стар –

дали по пътя Млечен не слиза въглищар…

Той дваж те поменува, а благославя триж :

Апостоле, къде си? Дано се преродиш!