10
Пон, Дек
9 Нови статии

Общество
Инструменти
Шрифт
IvaТова е историята на една жена, чиято съдба споделят хиляди души на територията на страната ни. Името й е Ивелина Петкова, на 44 г., живее в гр. Стара Загора, но е израснала в Свиленград, където е била осиновена едва на 14 дни. Тя е един от администраторите на фейсбук страницата „КЪДЕ СИ?“ – страница, която се превърна в национален регистър на осиновени, търсещи своя произход. Участва и в работната група към Министерство на правосъдието за промяна на СК за отпадане тайната на осиновяването. Когато Ивелина разбира, че е осиновена, започва дълга борба по установяване на собствените й корени. След 22 години упорито търсене, тя открива своята биологична майка в с. Врачеш, а сега желае да намери и баща си. Ето какво разказа за читателите на в. „Старият мост“:
 
Здравейте! Казвам се Ивелина Петкова и се обръщам към Вас с молба за помощ. Пиша Ви историята на живота си с цел да стигне до сърцата на много хора и най-вече да достигне до биологичния ми баща. Родена съм в град Стара Загора на 10 януари 1971 г. Осиновена съм , когато съм била бебе на 14 дни. Отгледана съм с голяма любов. За отглеждането ми има и принос моята баба Васила, която е от Свиленград и ме е гледала там.
От „доброжелатели“ от малка зная, че съм осиновена. В училище децата са ме наричали копеле и храненица. Биха ме, защото гледаха на мен като на странно същество, а не човек. Винаги ми е било болно от факта, че има много хора с тъй наречените „стари“ разбирания. Всъщност няма нищо лошо да си осиновен. За биологичните си родители може да съм била грешка, но за осиновителите си бях тяхното щастие. Баща ми почина, но преди това се беше погрижил, ако аз един ден реша да потърся корените си, да мога да ги намеря. На смъртното си легло ми продиктува всичко, което беше разбрал за моя произход. Отне ми 22 години да търся биологичните си родители.
Наскоро открих едната си сестра във „Фейсбук“. Писах й и след две седмици мълчание най-после разговарях с нея по телефона. Шокът ни беше голям, но сега поддържаме връзка и се обичаме, както трябва да се обичат две сестри, разделени от съдбата. Оказа се, че имам голямо семейство. Сестрата на биологичната ми майка ме прие като свое дете. Тя ми разказа, че когато съм се родила, е била на 14 години, а биологичната ми майка на 17 години, ученичка в Селскостопанския техникум в град Чирпан и е ходила, пристягайки се, за да не забележат, че е бременна. Историята, която след раждането ми майка ми е споделила с близките си, е, че ме е родила на разкопките в град Раковски и че съм момче. Не зная защо е излъгала близките си, може би за да не ме открият, ако някой ме търси. Оказа се, че моята леля ме е търсила цял живот, но като момче. Биологичните ми роднини са от едно Пловдивско село – Тюркмен. Вече се запознах с баба си, леля си и братовчедките, които ме приеха добре. Незнайно защо биологичната ми майка, която след като ме е оставила, се е омъжила и живее в село Врачеш, община Ботевград, не иска да има нищо общо с мен. Разговарях един път с нея по телефона и се бяхме разбрали да се срещнем на неутрален терен и да се видим, за да не отида в село Врачеш и хората да разберат за миналото й. Срещата беше уговорена за 25 юли 2015 г. в село Тюркмен, за да се запозная с всички роднини. Но останах излъгана, незнайно защо. Тя ми каза, че няма да могат да отидат, а всъщност са ходили до селото. Имам и друга сестра, която също отказва да ме приеме от страх какво ще кажат хората.
Биологичната ми майка отказва да каже кой е баща ми. След като съм се родила, в село Тюркмен са ходили трима мъже да питат за биологичната ми майка и мен. На вратата ги посрещнала баба ми, която им казала, че Денка е родила момче и че е оставено за осиновяване. Баба ми предполага, че единият от тримата мъже е бил биологичният ми баща.
Сега, след като дълго настоявах да ми кажат кой е баща ми, сестрата на биологичната ми майка е успяла да научи, че през 70-та година Денка е имала флирт с мъж на име Николай, който е от с. Капитан Андреево и е бил по-голям от нея. Той трябва да е между 1947 - 1950 набор. За жалост, информацията ми за него е оскъдна. Но съм в шок, защото, както е казано, „светът е малък“, гледана съм в Свиленград, като ученичка съм ходила през ваканциите при баба си и сега често ходя на гости на роднини, и като се замисля, че може да сме се засичали с биологичния ми баща в Свиленград, без да се познаваме, тръпки ме побиват. След тази информация обаче биологичната ми майка започна да измисля и други истории за това кой е баща ми. Последно каза, че е била изнасилена от група войници. Не знам на кое от всичко да вярвам.
Цял живот съм копняла да имам сестри и братя. Тайно съм си мечтала един ден да открия биологичните си родители и да ги познавам. Миналото си е минало. Всеки допуска грешки. Аз им простих! Надявам се един ден да открия баща си. Благодаря Ви от сърце, че споделихте моята история.
Ивелина ПЕТКОВА