Пограничните селища в Южна България се характеризират с преходни периоди, бързи промени, преселвания, природни катаклизми. Историците описват войните, но за живота на населението малко се знае.
До 1915 г. с. Пашово съществува като чифлик Паша-кьой. С това име са обозначени множество чифлици в страната, описани в „Речник на селищата и селищните имена в България 1878-1987“, С. 1989. от авторите Н. Мичев и П. Коледаров. Посочват се стари и нови имена, административни актове, номера, година на обнародване. Идентифицираме го и от изследването на Красимир Узунов и проф. Генчо Начев в „Историята на 23-ти Шипченски полк 1912-1918 год.“ N/А, 2011 год.
Командирът на „Лудият полк“ – така го наричат в историята, генерал Иван Пашинов, записва пътя на войската през 1912-та и селищата, през които преминават. Присъстват граничните села Фикел (Маточина) – Хаскьой (Сладун) - чифлика Паша- кьой – Паша махле – Юскюдар (Щит) – Виран-теке (Капитан Андреево) – Доганджа (тогава българско село, днес в Турция).
Споменатият между селата чифлик принадлежи на Деритин Мустафа бей, голям чифликчия от Одрин, известен с името Дертли бей. Разполага с 30 000 акра земя, северно от големия град. Близък приятел е на валията, често го кани на ловни излети. Построява дворец в Одрин, проектиран от италиански архитект. За богатството му се носят легенди. В Паша махле разказите за него предават двете гръцки семейства, които остават в селото. Там изгражда баня, води в нея жените от харема си, къпят се с мляко. Пенка Костадинова от Свиленград има детски спомени от селото и развалините на турския хамам, които са близо до къщата им – розови камъни, корита, големи, разноцветни, стъклени топки. Една от тях носи на учителя си, но той преценя, че няма стойност, захвърлят я.
Интересни са историческите събития, свързани с произхода на името Дертли - тъжен, загрижен. През 1 900 г. Слави Мерджанов, български революционер, родом от Карнобат, събира съмишленици за обир на Банк Отоман и Тютюневата режия в Истанбул. В заговора участват Павел Шатев, Борис Сарафов, Владимир Пингов, Бедрос Соремджиян, общо 11 души. С месеци копаят тунел под улицата, попадат на скала, осигуряват 100 кг динамит и при пренасянето му са заловени. Освободени са с намесата на Иван Ст. Гешов, тайната на тунела се запазва.
През 1 901 г. отново замислят обир на валията на Одрин - Ариф паша, зет на султан Абдул Хамид Втори, при поредния му лов в земите на Паша-кьой, Хаскьой и Фикел. Поради закъснение не успяват, но пленяват младия Нури бей, син на Мустафа бей, който все още е в чифлика. Искат голям откуп. Вместо пари, баща му известява управата. Изпращат войската на валията, дълго време ги търсят. Предава ги един кюмюрджия. Влизат в престрелка с четниците и убиват двама, на които режат главите. Според П. Маджаров, по погрешка пада убит и Нури бей. Изследователят Боян Драганов има друга версия, че Слави сам го застрелва пред очите на заптиетата. С още двама ранени е отведен в Одрин. Обесени са пред джамията Султан Селим в присъствието на майката - първа жена на бея. Въжето на Христо Матов три пъти се къса. За четвърто въже настоява ханъмата, която си скубе косите и иска отмъщение за сина си. След случката тя се поболява и скоро умира. Последва я и дъщеря й. Беят получава прозвището Дертли Мустафа бей. Животът му се свързва с жестокости, нападения и грабежи в околността и в Хасково. През 1 918 г., след войните в двореца си, дава първата вечеря, посветена на годишнина от окупацията на Одрин от българите. В Карнобат се почита делото на Мерджанов във ВМРО, изграден му е голям паметник в центъра на града.
Чифликът получава статут на село с име Паша махле през 1 915 г., тогава влиза в пределите на България. В издадената „Етнографическа карта на България през 1913 год“, Милетич не посочва населението като българско. Според изследването на А. и С. Разбойникови в селата Паша махле, Юскюдар и Михалич живеят „новите гърци“ – погърчени българи - патриаршисти, наречени още „парапанковци“. Фамилно, групово и поединично те започват да се изселват в Гърция. Процесът се активизира след въвеждането на задължително преподаване на български език в училищата и с Конвенцията за взаимно и доброволно изселване, подписана между Гърция и България след 20-те години на двадесети век.
Освободените къщи постепенно се заемат от българи-бежанци. През 1922 год. в Паша махле се заселва група от 20 семейства от с. Яйла гюню, Малгарско. До към 30-те години се настаняват и други от Теслим, Лизгар, Коруджа. Общият им брой е над 300 души. Веднъж прогонени от родните им села в Източна Тракия през 1913-та, втори път прогонени от Западна Тракия, след позорния Ньойски договор, те отсядат близо до границата с надежда скоро да се завърнат по родните места. В Паша махле им обещават максималните 55 декара земя, която след напускането на чифликчията стои необработена години наред. През есента на 1922 година купуват семена, бързат да изорат угарите и да ги засеят.
Писано било да преживеят известната като библейска, природна напаст от бръмбари. Заразата трае дълго, принудени са да изсекат всички овошки, да изкоренят лозята, да засаждат нови. От глад и болести, още първата година, умират много деца и възрастни. При преброяването през 1934 година броя на населението е вече 284.
От този вид насекоми науката познава повече от 5000 вида. Между тях е египетския торен бръмбар, известен като скарабей - свещен символ, свързан със здравето. Търкаля торени топчета и от влажността им съдят за водите на Нил и плодородието на земите. Този в Паша махле и околността не носи такова послание.
Става дума за мъхнатите бръмбари сарпойез (сарподез) или черната златка. Причиняват вреди като ларва и като възрастен. Обичат сушави години. Ларвите им, наречени маломощници, умират като се пръскат с вода. Предизвикват пожълтяване на листата и засъхване на младите леторасли. Заравят се плитко в пръстта, за да зимуват. Изолирани в клетка, живеят без храна повече от 11 месеца. Придружени са от други два сродни вида – атзорна и апизорна.
Пролетта на 1923 год. е свързана с появата им в България по овощните дървета, картофите, зелето, червения лук и по тютюна. В селата Юскюдар и Паша махле нападат ръжта, пшеницата и ечемика. Класовете им буквално се препълват с тях. Десетки екземпляри се срещат здраво заловени на един клас, гризат неузрелите зърна, оплодяват се. В Свиленградско количеството им е огромно, факт, който достига до София чрез Министерството на земледелието. То се обръща за помощ към Царските научни институти. От 20 до 24 юни, селото е посетено лично от Делчо Илчев, директор на Ентомологичната станция на негово величество цар Борис Трети. Като вероятни причини посочва сушата, необработените през годините земи и качеството на семената. Препоръчва пръскане с 1 % парижко зеленило, ръчно събиране и горене на паразита.
Не по-малко интересна и трагична е личността на естественика Делчо Илчев. Роден е 1885 год. в Панагюрище. Като студент в София става един от основателите на Българското ентомологическо дружество и постъпва на служба в царската ентомологична станция, основана през 1907 от Фердинанд. Посвещава се на научна дейност, свързана с вредните насекоми и пакостници. В дома му често гостуват Адриана Будевска и Сава Огнянов.
Изпълнен с родолюбиви чувства, взема участие в Балканската война като взводен командир, ранен е в десния крак. В първата световна война е мобилизиран в 41-ви полк, този път е ранен в ръката. След войните е сред близките съратници на цар Борис, с когото предприемат много екскурзии и излети с природонаучна цел.
Сутринта на 14 април 1925 г., връщайки се от излет, преминават през Арабаконашкия проход, придружени от ловеца Петър Котев. Група разбойници ги причакват в засада и стрелят по царската карета. Загиват Петър Котeв и Делчо Илчев - на 40 години, в разгара на своята научна дейност.
На 16 април – Велики четвъртък, царят се чувства морално задължен да присъства на погребението на двамата си близки служители. Пропуска службата в „Света Неделя“, където се извършва погребално опело на генерал Константин Илиев. Каретата му влиза в двореца, когато се чува силен гръм. Над църквата е извършен тежък терористичен акт, първият в историята на нова България. Осъществен е от крайно левите дейци на военната организация на БКП. Загиват 134 души, сред тях хора от военния и политическия елит - 12 генерали, 15 полковника, 7 подполковника, трима депутати. Царят отново е спасен.
През 1925 година, в печатница „Художник“ излиза книга втора с известия на Българското ентомологично дружество. Целият брой се посвещава на естественика Делчо Илчев. Отпечатано е и изследването му за мъхестия бръмбар – стр. 129 - 131. Екземпляри от него, уловени в Юскюдар и Паша махле днес се съхраняват в Природонаучния музей в столицата.
През 1934 година село Паша махле се преименува на с. Пашово.
Станка БИТЛИЕВА
