Ще си отида с отворени очи от този свят, защото няма на кого да предам занаята
Кольо Василев е единственият останал майстор на топло ковано желязо не само в Свиленград, а и в околността. Всеки, който е чел „Песента на колелетата“ от Йордан Йовков и поне веднъж се е срещнал с бай Кольо, със сигурност ще го оприличи на главния герой от разказа Сали Яшар, за когото авторът пише: „Като всеки ковач, той беше здрав и силен човек, но инак беше благ, тих, вдълбочен в себе си. Той приказваше малко, но и малкото, което кажеше, беше ясно, умно, отмерено, а на ония, които го слушаха, винаги се струваше, че в очите на Сали Яшар остава още много нещо недоречено, премълчано и скрито.
Като че вътре в душата на Сали Яшар имаше и друг ковач, който също работеше, също ковеше, а не се виждаше, и само искрите и отблясъците от това вътрешно огнище грееха в замислените очи на Сали Яшар. Така Сали Яшар беше прост човек, с изцапани ръце, ковеше желязото и правеше каруци, но имаше вид на мъдрец и неволно вдъхваше уважение дори и на ония, които не го познаваха и нищо не знаеха за изкуството на ръката му“.
Майстор Кольо Василев е роден през далечната 1939 г. в Младиново. Бил на 16 г., когато баща му го завел да учи занаят при ковач от селото – Желязко Репата. „Бяхме десетина желаещи, от които майсторът трябваше да вземе само един. Още при първата ни среща между нас се роди някакво взаимно привличане и той избра мен. Три години бях чирак и две калфа. После трябваше да мина изпит, за да се сдобия с майсторска степен. Заданието ми бе да направя тесла“, спомня си бай Кольо. Първата му работа, като взел кетапа, била да го закачи на вратата на работилничката си в Свиленград. „Главната улица тогава бе пълна с дюкянчета на най-различни майстори, а сега в града почти никой не остана. Едно време беше голяма работа да си майстор. Моят учител казваше, че занаятчийството ми слага златна гривна на ръката и гладен няма да остана. За съжаление обаче ковачеството е поминък, който ще замре с времето. Просто животът е такъв, така го изисква и така ще се случи. Ще си отида с отворени очи от този свят, защото няма на кого да предам занаята“, тъжно реди възрастният човек.
Бай Кольо има двама сина, 3 внучки и един внук, но никой от тях не желае да поеме по неговия път. Като малък внукът му проявявал желание, но съдбата го отвела в друга посока. Сега е 10-и кл. в музикално училище в Стара Загора. Ковачеството е тежък, но славен занаят, който обаче не е за жени, казва майсторът. „Самият аз не поех по стъпките на родителите си. Никой от рода ми не се е занимавал с ковачество. Баща ми бе бръснар на фронта. През войната е бил в Алпите, където намира чантичка с инструменти и оттогава започва да се занимава с този занаят. Научих се на бръснарство, дори станах по-добър от баща си, но не ме влечеше. В казармата пък бях строител. Доста къщи в Свиленград съм построил, а и моята. Разбирам малко и от дърводелство. Ако някои от моите клиенти поиска, мога да му направя сап за инструмента, който преди това съм измайсторил“, казва Кольо Василев.
Питам го какви са стъпките за изработката на изделията, а той отговаря, че не можело да се разкаже с две думи. „ Навремето Дечко Узунов карал студентите си да търсят „онова нещо“. На първо четене думата е проста, но фактически казва всичко. Трябва човек да има заряд в себе си, трябва да има мерак, да не го е страх от работата, защото нашият занаят е много тежък, но славен. Но има ли го меракът, получава се и „онова нещо“. А какво е „онова нещо“? Понеже ние работим с клиенти, каквото и да направиш, ако го видят десет човека и от тях осем го харесат, а пет са склонни да го платят, значи постигнал си „онова нещо“, или си много близо до него“, обяснява старият майстор.
В състояние е да изработи абсолютно всичко що е от желязо. Цял живот се занимавам с този занаят и няма нещо, което не мога да измайсторя, хвали се той. Нарича себе си художник, а чукът бил неговата четка. Малко хора знаят, че при нагряване желязото става като злато и чукът потъва в него. Бай Кольо не желае да говори за пари, но признава, че изделията от ковано желязо са скъпи. Въпреки това имал много клиенти. „Понякога ми се натрупват доста поръчки и се налага да връщам хора. От това ми става много тъжно, тъй като повечето ми клиенти са при мен отпреди 30 – 40 години. Казвам им да идат другаде, а те ми отговарят, че няма къде. „Оставил ли си наследник?“, питат ме. А аз не зная как да отговоря. Готов съм да науча някой млад човек на майсторлък, но никой не иска. Все още има хляб в този занаят обаче при младите я няма искрата, с която аз започнах навремето. В нашата професия меракът е много важен, защото работата е тежка. Сега повечето от младежите са много комерсиални. Предпочитат да вземат парите още днес. Тая работа не е свързана с вземането днеска. Трябва да мине време. Парите идват с името, със знанията, идват с това човек да стои здраво на земята. Не може да се злоупотребява с доверието на клиента. Защото, ако се изложиш пред един човек, това ще стане достояние най-малко на още двама. Съответно си изгубил и тях като клиенти“, разказва майсторът.
Той признава, че здравето и силите му вече го напускали. Засега все още издържал и не мислил да се отказва от занаята, но денят, в който трябвало да врътне ключа на работилничката си завинаги, не бил далеч. „Болестите си казват тежката дума. Имам 4 спукани хернии, износена става и пердета на двете очи. Нямам високо кръвно, но претърпях лек инсулт. Миналата година си отрязах част от пръста на ръката. Като отидох да ме превържат в Бърза помощ, лекарите ме посъветваха да се откажа от занаята, защото съм бил вече на възраст. Как да се откажа, като съм влюбен в работата си? От толкова време се занимавам с това, че се е превърнало като част от мен. Имам чувството, че ако не вляза 2 – 3 дни в работилничката си, се разболявам още повече“, споделя бай Кольо.
Диляна ЦВЕТКОВА
