Китайските ментета ни изядоха хляба, твърдят занаятчиите
Непосредствено до централната улица на Свиленград в една прихлупена работилница двама майстори обущари вече около 19 години неуморно се трудят за изкарване на насъщния. Това са Гочо Ставрев и Жоро Желев.
Хората, които ежедневно минават покрай порутената барака, почти не ги забелязват. Сещат се за тях едва когато обувките им се скъсат.
Двамата майстори признават, че от година на година става все по-трудно да се издържат от занаята си. Печелим колкото да не умрем от глад. Но какво да се прави. Не може всички да бъдат банкери и бизнесмени. Нали трябва да има и някой, който да върши черния и нископлатен труд. Работим повече за хората, отколкото за себе си, споделят занаятчиите.
Гочо Христов Ставрев е най-старият работещ обущар в общината. Роден е в Капитан Андреево през далечната 1936 година. В средата на 1966 година той преминава курс по обущарство в Димитровград. Когато приключва обучението му през 1968 г., държи изпит върху изработка на нови обувки. В началото на трудовия си стаж е работил в предприятие „ Граничар“. Старият майстор споделя, че му е било добре там, но след демокрацията затварят предприятието и той остава на улицата. Принуден е да започне занаята си на частно. Отваря малка работилница, където работи и до днес.
Много му е болно, че от младите никой не иска да наследи занаята. Единствено зет му. Но не ги обвинява, защото работата е много мръсна и вредна. От лепилата, казва бай Гочо, дробът ми е наполовина стопен.
Жоро Димитров Желев е роден през 1960 година в Свиленград. Започва да се занимава с обущарство съвсем случайно. Запалва се по занаята от тъста си- Гочо Ставрев. От 1994 година започва работа при него в малката работилница. Когато прохождах в работата, бях на 34 г. Тогава се чувствах неудобно, че се занимавам с тая мръсна професия. Не след дълго обаче спрях да се притеснявам, споделя най-младият майстор на обувки в общината. Докато съм жив няма да забравя куриозната случка с червените ботуши, с носталгия продължава разказа си Жоро. Първите години като дойдох при бай Гочо бях много сприхав и исках набързо да свърша всичко. Така един ден в бързината си се разсеях и залепих горната част на един ботуш за долната. Клиентката като си видя обувките се развика и поиска да и купя нови. Ботушите струваха 80 лева, за онова време това си беше сериозна пара. Като казах на съпругата ми какво съм направил, тя ядосано ми отвърна, че за празниците ще ям червен ботуш с кисело зеле.
Двамата занаятчии не крият, че времената сега са тежки и че ако трябва да разчитат само на припечеленото от ремонта на обувките, жална им майка. В нашия занаят материалите са скъпи. Ето например лепилото допреди 3- 4 години беше 4- 5 лева, а сега е 12 лева и е с по-ниско качество. Другата трудност е, че в обувните фабрики не продават на дребно материали. Ние не можем да си позволим да купим по 50 или 100 дамски токчета за ботуши наведнъж, защото парчето струва 5 лв. За да купим на едро, ни трябват поне 400-500 лв., а нямаме толкова пари, обясняват обущарите. Недоволстват също и от навлизането на китайските стоки. Идват при нас и ни носят за поправка китайски обувки. Как да ги оправим, като те са направени от картон и някакви изключително калпави пластмаси и смоли. Тези обувки явно се правят за еднократна употреба. Като се скъсат, хвърляш и си купуваш нови. Да не говорим колко са вредни за краката и как от тях се хващат гъбички и други подобни заболявания. Но понеже са евтини – по 15-20 лв., хората масово ги купуват и след това се чудят защо ги болят краката, възмущават се майсторите. Те твърдят, че една качествена обувка в никакъв случай не би могла да бъде по-евтина от 60 лв. Най-добрите материали за направата на добри обувки пък са свинският и телешкият бокс. Двамата съветват да не се подлъгваме по твърдението, че българските обувки са качествени. Бяха те едно време. Сега и нашите обувни предприятия започнаха да внасят некачествени материали отвън. Пишат на етикета, че обувката е от естествена кожа, а тя не е. След това хората купуват и се чудят защо на втория месец обувката им се е съсипала, вдигат рамене обущарите. Те обясняват, че естествената кожа може лесно да се познае на пипане и при огъване, защото стои по-мазна и лесно се огъва, а не се чупи.
Диляна ЦВЕТКОВА
