Ивайло Балабанов в последното за живота си интервю: Много често не срещах разбиране
Днес - 28 август, големият български поет Ивайло Балабанов щеше да празнува своя 80-годишен юбилей. Макар вече да не е сред нас, неговото слово продължава да живее – дръзко, чисто и вечно вярно на България. Балабанов е автор, който никога не се е подчинявал на конюнктурата. Той създаде стихове, в които звучи силата на българския дух и копнежът за духовна свобода. Роден в хухленските баири, но обичан в цяла България, завинаги остана верен на корените си и на езика, който превърна в оръжие на честта.
В памет на Ивайло Балабанов „Старият мост“ отново публикува последното му интервю, което той даде специално за вестника през 2015 г. по повод 70-годишнината си. Тогава вече здравословното състояние на поета не бе цветущо и се наложи разговорът ни да продължи няколко дни. Въпреки това Ивайло Балабанов за пореден път показа мощта на духа си и събра сили, за да остави със свойствената си искреност завет към поколенията. Десет години по-късно казаното от маестрото на словото продължава да звучи актуално, истински, човешки.
С публикуването на това интервю ние не просто се връщаме към последните му мисли, а създаваме жива връзка между времето, в което Ивайло Балабанов говори, и настоящето, в което ние го слушаме. Защото поезията му не остарява – тя е тук, за да ни напомня кои сме и какво не бива да загубим:
- Ивайло, на 28 август навършваш 70 г. Какъв беше житейският ти път досега? Как се чувстваш?
- „А моят гръб е издраскан, виж го - животът ми не е бил лесен“
Това е един стих от мое стихотворение. Всички, които ме познават, знаят, че е така. Ивайловград, Хасково, Свиленград - това е моят житейски триъгълник, далече от борбите и шумотевиците на големия град. За такива като мен казват, че са провинциални поети. Но аз вече съм разбрал, че поезията е занимание самотно и за нея не ти трябват нито хор, нито диригент. Трудно живях, трудно живея, но пак аз съм го казал и всеки ден си го повтарям:
„Животът е безкрайна съпротива
и вечният му смисъл е в това...
Небе ми трябва - искам да опитам
посятия от мен човешки плод.
Това е мойта българска молитва.
Останалото е живот“.
Това е. С моите стихове исках и искам да направя хората по-добри, да изгори омразата в нас и в душите ни да се засели доброто. Много често не срещах разбиране, но имам толкова много приятели и читатели, които ме разбират и подкрепят. На всички тях благодаря от сърце.
- Нещата, които те вълнуват в момента...
- Жив съм - това си е едно чудо. Когато бях на 50 години, реших да си направя равносметка и написах:
„Е, каквото беше, беше май дотука.
Чашата е празна, песента е суха.
Но за друга бира няма вече време -
младата кръчмарка на тезгяха дреме.
Скоро, много скоро със усмивка злъчна
ще заключи тя среднощната си кръчма
и ще ни пропъди, в тъмното където,
почва тъмнината на небитието.
Младата кръчмарка май че не разбира:
за живот сме жадни ние, не за бира.“
Сега , когато съм на 70 години, разбирам, че въпреки тревогите, проблемите, болестите е хубаво да можеш да извикаш: „жив съм“. Да се радваш на деца и внуци, да гледаш как „грешните“ ангели сеят пролетни минзухари, как вятърът кумува на тичинката и прашеца и дори само от терасата да виждаш колко голям и хубав е този свят. Какво си пожелавам... Моите най-свидни и любими хора са в душата ми и в молитвите ми: да са живи и здрави и да им се радвам. И дано внуците ми живеят в една по-добра България, която е едно красиво съществително, което трябва да обичаме и пазим.
- В „Българско стихотворение“, писано, мисля преди повече от 10 години, казваш: „България търгува със парцали от раклата на своя комунизъм. България е гладна просякиня. С душа поциганена, необута, тя проси чуждоземна милостиня…“ Променило ли се е нещо днес?
- Иска ми се да живеем в една по-духовна и по-човешка България. За съжаление, не е така, народът се измори, ние живеем с идеала за търпимата мизерия, ако имаме вино, нямаме сол. 90 процента от българите живеят с това - да имат за хляб и вино. И как ще мръдне българинът в духовността си с тези „кучешки идеали“? Имах един куплет:
„Българийо, къде са ти юнаците... от българите кой ще те спаси...“
Жестоко е, но за съжаление е вярно. А за Свиленград.... Аз почти десет години го гледам от терасата, но от децата и от мои гости разбирам, че градът е променен, по-красив и по-европейски.
- Като заговорихме за духовното... Защо, според теб, стойностното изкуство отстъпи място на чалго-мутренската култура?
- За чалгакултурата ми е трудно да говоря, просто не мога да се вмъкна в „кожата“ на тези, които я харесват, не ги разбирам, аз имам друга душевност. И мисля, че всичко се свежда пак до духовността. Духовно извисен човек никога няма да хареса „Биг брадър“ и разни халтури, с които, за съжаление, ни заливат и телевизията, и пресата.
- „България – това съм аз“ е цитат от едно друго твое стихотворение. Напоследък обаче все повече млади хора търсят щастието си извън родината...
- Спомням си, че поетесата Елка Няголова ми беше казала, че видяла млади хора на летището, които напускали България с моята „Българска молитва“ в ръка. И това ми даде кураж, че не всичко е нахалос, има надежда. Не от хубаво бягат младите, не. Но пък някои се и завръщат. Може пък и те като мен да са си казали: „България - това съм аз“. Надявам се да е така.
Интервюто взе: Диляна ЦВЕТКОВА