23
Нед, Юни
18 Нови статии

Общество
Инструменти
Шрифт

Големият въздушен ас Коста Малеев след Девети септември 1944 година е изпратен в лагери, не го допускат дори до родния Свиленград и завършва кариерата си като тракторист

Свиленградчанинът Коста Малеев е бил един от най-големите въздушни асове на България. Той е участвал в стотици боеве през цялата Втора световна война – от началото до края й. Големият авиатор поставя рекорд по оцеляване – 13 пъти самолетът му е свалян от врага, но той успява да избегне смъртта и буквално флиртува с нея.

Всеки път, след поредната катастрофа, перфектният летец сядал с усмивка в кабината, затягал коланите и предизвикателно поглеждал към небето. Изключително силен физически, „щурият капитан“, както го наричали колегите му, не обръщал никакво внимание на многобройните рани и счупвания по тялото си. Кавалер на всички ордени „За храброст“, той носел и чужди военни отличия.

Коста Малеев е живял в Свиленград до 1937 година. Семейството му се е преселило в града от Одрин. Като юноша Коста се записва да учи в педагогическото училище в Харманли. По-късно завършва военно училище и специализира авиация в Германия, откъдето се завръща с две значки – щурманска и пилотска.

Капитан Малеев първо се сражава на страната на Полша. После брани София от англоамериканците и завършва кариерата си в Отечествената война срещу Германия. През 1939 година Малеев е командирован в Полша заедно с други негови колеги, където е трябвало да усвояват управлението на френски самолети, които да попълнят нашите ескадрили. От ученията тримата българи веднага, по собствено желание, заминават направо на фронта, за да се бият срещу германците на страната на Полша. Именно тук Коста е улучен за пръв път и получава първия си орден, след което е изпратен по етапен ред у нас, тъй като България е все още неутрална.

Малеев за малко щял да се прости с небето, когато отива под венчило с актрисата Ирина Тасева. Той пристъпва офицерските канони, като се влюбва в девойка без зестра. Избраницата освен това се показва и на сцена – негодуват началниците на авиатора. Коста обаче е категоричен – подава рапорт за напускане. За щастие военният министър Методи Даскалов излиза човек и не го уволнява.

Ирина Тасева работи в Народния театър, а мъжът й е комендант на летището в Божурище. Веднъж тя тръгва за провинцията с влака и забелязва в небето да кръжи самолет, който опасно се спуска надолу и прави пируети. Това не остава скрито и за другите пътници в трена – букет цветя пада върху релсите и предизвиква всеобщ фурор сред очевидците на това романтично зрелище.

Скоро обаче над София започват да прелитат англоамериканците и романтиката е потопена в развалини. Първите бомби отрезвяват политиците, които са обявили война на двете могъщи държави. Българите се бият при минимални шансове, не само за победа, но и за оцеляване. Техниката е старомодна, липсват радиовръзките, жертвите са много повече отколкото на други фронтове, е разказвал Малеев след войната. „Беше такава касапница, че не е за разправяне – казал той на близките си – ние кръжахме като оси. Целта ни беше да откъснем самолет от вражеското ято и тогава да обстрелваме. Директното атакуване на англоамериканските ескадрили беше невъзможно.“

Пилотът заспива в моргата, докато чака да оформят документите от разпознаването на неговия приятел и съвипусник Димитър Списаревски. Трупът на поручик Списаревски е напълно обгорял след тежката битка на 20 декември 1943 година и Малеев го разпознава по зъбите. По време на тази битка поручикът, приятел на Коста, е извършил първия в авиационната ни история таран на противников самолет – с трофейната си машина той се врязва в четиримоторен „Либърейтър“. Горящите отломки падат около Горен Пасарел. Списаревски посмъртно е произведен в чин капитан, а англоамериканците още по-яростно връхлитат над София. Голямата бомбардировка от 10.01.1944 г. превръща града в гробница – убити, ранени и затрупани е имало навсякъде по улиците на столицата. След тази бомбардировка Малеев разказвал на своите близки как е срещнал човек, който стискал кърпичка в ръка и унесено се движел покрай развалините. „Аз, господине, съм най-богатият човек на земята“ – казал човекът на Малеев. Офицерът го погледнал озадачено. Непознатият отворил кърпичката, в която имало шепа прах: „Тук е къщата ми, жената, децата и всичко, което беше скъпо за мене.“

След Девети септември 1944 година капитан Малеев участва и в двете фази на Отечествената война. За последен път е свален в небето над Унгария. Към края на войната е произведен в майор. Но независимо от многобройните му заслуги и подвизи, той е държан под око от новата власт. Малеев завършва право, но преминава в няколко лагера за десиденти на страната. Не го допускат дори до Свиленград, защото бил „общественоопасен“, а той е искал да се върне тук и да види дома си, където са преминали детството и младостта му, да си поотдъхне в тихия пограничен град след дългия живот в опасности и лишения. Докато е можел, се е препитавал чрез физически труд – работил е дори като тракторист в Тутракан. Умира през 1980 г., като последното желание на големия летец било на некролога му да пише, че е летец – професия, на която е отдал живота и сърцето си.

Добрина Тончева

*Тази интересна история е публикувана за пръв път във вестник „Старият мост“ през 1996 година. Поместваме я сега в сайта на вестника, за да припомним за забравените наши герои и по повод 16 октомври - Празник на авиацията и българските Военновъздушни сили.