Всички пътища водят към... Клуба на журналистите

– Ивайло, преди няколко години по повод 24 май написа: „Културата - лека ѝ пръст“. Защо, според теб, стойностното изкуство отстъпи място на чалго-мутренската култура?

– В епохи на масови бедствия, епидемии и войни светът забравя добрите обноски, доброто възпитание и култура. Човек огрубява и изпростява, защото трябва да оцелява. Когато олиото е колкото билет за театър, а доматите - по-скъпи от книга, едва ли ще предпочетем духовната храна. Светът е оцелял, защото редовно е ял. А стойностното изкуство има потребност от средноинтелигентна аудитория, която да го прозре и асимилира, докато чалгата е шербет за тълпата, там интелигентността е последното нещо, което ще ти е нужно, за да друсаш знойни мамили на дансинга. Плаши ми се окото, като гледам колко изтънчен е станал напоследък този свят от простаци. Шекспир го е казал! Още преди четири века. Сега е обратното. Този изтънчен свят съвсем се е опростачил...

– Над 250 души се събраха на премиерата на новата ти стихосбирка „Всички пътища водят към Гарибалди“ в Клуба на журналистите в София. Това означава ли, че все пак хората обичат поезията?

– Надявам се най-после да сме разбрали, че поезията прави света по-справедлив, по-красив и по-мъдър. Поезията е спасителен фар край Бермудите… Още помня думите на Христо Фотев: „Пиши, приятелю, морето издишва поезия!”, а днес едни смешни дребни човечета се гаврят с паметта му и си менкат наградата на негово име. Чудя се как бургазлии ги търпят. Ако зъболекарите бяха импресионисти, а родните политици – поети, Уди Алън мигом би поискал политическо убежище в България. Уви, такива чудеса не се случват и вместо Уди Алън, тук се отбиват афганистанци, иракчани и всякакви бимбинистанци, но дори и те не се задържат дълго. Чудя се само как българите устискаха да седят на тоя проветрив полуостров толкова векове на инат.

- В днешно време е ясно, че все по-малко хора четат, особено сред младежите. Според теб, какво трябва да се направи, за да се засили повече интересът на младите и хората като цяло към литературата?

- Животът прилича на грамофонна плоча, чиито обороти някой отгоре върти. А хората бързат да се наживеят и плочата се върти все по-бързо. Кой ще си губи времето днес да чете “Брулени хълмове“ или “Война и мир“, щом в Уикипедия има кратка анотация. Впрочем Толстой вероятно вече е сред забранените автори, нали е руснак. Истината е, че две поколения млади хора, облъчени от чалгарския вкус на Слави Трифонов, са напълно изгубени в неграмотната профанация. Как да накараш младия човек да чете изящна поезия, когато той си пее „Ще ти скъсам г.за“.

- Какво е за теб поезията и какво те вдъхновява да пишеш?

– Днес поезията е по-нужна от всякога. Тя е мощен антибиотик срещу простащината, срещу чалгарския грип на тоталната бездуховност. За съжаление простащината няма почивен ден. Тя прилича на тежковъоръжен рейнджър, роден да убива красотата. Няма по-страшно нещо от простия човек, от тъпанара. Видиш ли простак, бягай надалеч! Но те се множат като хлебарки, срещу говедото "Райд" не помага. Къде да избягаш? Днес простащината е навсякъде – у съседите, в офиса ти, на улицата, в отсрещния супер, дори в парламента. Включиш си телевизора, а оттам руква простотия. Тия продуценти и водещи трябва да бъдат застреляни, защото демонстрират и култивират удивителна простащина, гримирана с безумно чувство за хумор. Красотата едва ли ще спаси този опростачен свят, но може да го направи по-малко циничен, не тъй мизерен и груб. Вярвам в силата на изкуството. И тъкмо тази вяра ме спасява, да не се разпадна на атоми в кварталната пивница.

- Имаш ли любимо стихотворение от твоето творчество?

- Имам любими стихове от Пушкин, Ботев, Емили Дикинсън, Дебелянов... Своите стихотворения дори не помня. Но има едно, което доста често го крадат в интернет, а баба ми казваше „Грозна булка никой не краде.“ То започва така:

„Изтанцувай го тоя живот, човече.

И без друго е колкото един блус...“

- Освен писател и журналист, ти си и бард. Имаш издадени два диска с твои авторски песни. Пял си с Булат Окуджава и други величия в концерти на три континента. Време ли е за песни днес?

- Винаги има време за изкуство. Ако човешкият живот изобщо има някакъв смисъл, то той е кодиран тъкмо в изкуството. Изкуството, което ни води към съвършенство. А съвършенството е другото име на Бог. И когато душата кърви, когато ти иде да виеш от болка и самота, седни над белия лист и ще усетиш как болката лека-полека изтръпва. Превръща се в топлина, някакъв друг вид енергия, на която ставаш подвластен, смирен. Тя те води към светлината, дълбае нови пространства и хоризонти и ти откриваш колко красив, необятен и чудноват е светът. Ако не умееш да пишеш или рисуваш, ако не можеш да пееш или танцуваш, това не означава, че не би могъл да съпреживееш, че твоят живот не би имал смисъл. Достатъчно е да отвориш книжле на Жоро Рупчев, мир на праха му, да влезеш в “Уфици”, да си пуснеш “Семеен портрет” на Висконти или да послушаш адажиото на Албинони, арпежите на Пако де Лусия или кавала на космическия Теодосий Спасов. Достатъчно е да вдишаш аромата на свежа трева от строфите на Уитман или да затананикаш “Бай,бай, лайф, бай, бай, хепинез!” от “Ах, този джаз!” И тъкмо тогава ще почувстваш приятния гъдел, че има смисъл да живееш, че има смисъл да бъдеш…

- В Деня на българската просвета и култура няма как да не споменем великия мой съгражданин Ивайло Балабанов. Твоят стил на писане ми напомня на неговия, въздейства ми еднакво силно. Липсва ли ти?

- Такива поети като него липсват на всички ни. Ще минат столетия, но „Жената с белия шал“ и „Принос към европейската история“ ще останат завинаги в историята на българската литература, така, както останаха „Две хубави очи“ и „Тоз, който падне в бой за свобода...“. И знаеш ли защо ще останат? Защото гениалната поезия е безсмъртна.

- Преди време ти посвети стихотворение на Ивайло Балабанов…

- О, да. Изпитвам голямо уважение и почит към таланта и личността на Ивайло Балабанов. Две от неговите стихотворения /"Принос към европейската история" и "Жената с белия шал"/ са сред най-любимите ми образци в световната поезия и смятам, че трябва да влязат в учебниците по българска литература! Когато Балабанов получи най-високото отличие за съвременна българска поезия - Националната награда "Димчо Дебелянов", аз толкова искрено се зарадвах, сякаш на мен ми я връчват повторно. Обичам тоя талантлив човек като роден брат. Затова стихотворението, което му посветих, е най-малкото, което заслужава.

- Ще си позволя да цитирам едно твое стихотворение: „Май нещо в тая държава тотално е сбъркано./ В алинеите на живота ни, в буквата, в текста./ Бягат децата ни - ято премръзнали щъркели,/ бягат към Иксланд, Париж, щата Тексас...“. Защо според теб все повече българи търсят щастието си извън Родината?

- Защото случихме на Отечество, но на съотечественици изобщо не случихме. Особено в политиката. Грабят народа, гледат го нагло в очите и така нескопосано го мамят, че ти иде да хванеш някоя здрава гьостерица и да ги млатиш от Хасково чак до Харвард. Особено тия новите - Кирчо, Кокорчо и останалите от „Подмяната продължава“. Те натвориха толкова идиотщини, че вече взех да въздишам за Бойко Борисов, представяш ли си...

- Стихотворението „Надежда” си посветил на своя баща, прегазен от автомобил на „Райфайзенбанк“ на пешеходната пътека. В него изповядваш своята вяра, че „Доброто надживява и смъртта“... Това ли ти дава смисъл в дните напред?

- Моят татко беше честен и почтен журналист, който ме научи да следвам истината, да бъде неин съзаклятник. Убиха го посред бял ден, дори не успях да се сбогувам с него. Стихотворението „Надежда“, посветено на моя прекрасен баща, завършва така:

„Разправят, че добрите хора ще изчезнат,

разпънати от свойта доброта...

Но аз живея с искрена надежда -

Доброто надживява и смъртта.“

За съжаление такива добри хора като моя татко и Ивайло Балабанов се раждат веднъж на сто години. Затова ще ми липсват до края на дните ми. И няма да мирясам докато стиховете на Балабанов не влязат в учебника по литература. Често се питам с какво заслужихме несретната си участ на българи? И какво значение има кои министри ще си идат от поредното калпаво правителство, когато от тая т. нар. държава си отиват нашите деца, приятели, любови…

Интервюто взе: Диляна ЦВЕТКОВА

Публикуваме и стихотворенията на Ивайло Диманов, които са засегнати в интервюто с него:

СИЗИФ

Изтанцувай го тоя живот, човече!

И без друго е колкото един блус.

Та когато тръгнеш оттук надалече,

светът да усети горчивия вкус...

Да му е тъжно, че те е подминавал,

без дори да те поздрави с "Добър ден!"

Бог не раздава пари, любов и слава.

Бог е диджей, от безсмъртие уморен...

Изтанцувай го тоя живот, приятелю!

Звездният дансинг е твой само веднъж.

Виж Луната пияна, как те е зяпнала...

Хайде, покани я на танц, бъди мъж!

Камъкът, дето все го буташ нагоре,

пълен абсурд е, но си свикнал, нали?

Я го вдигни над тая гнила Агора.

Хвърляй! Шоуто трябва да продължи!

Изтанцувай го тоя живот, човече!

Дай онова, което сам си дължиш.

А когато дойде Смъртта за вечеря,

прелъсти я с последно танго в Париж.

Принос към европейската поезия

На Ивайло Балабанов

Животът коварно ни сдъвква на порции.

Едва ли на Господ му пука за нашия хал.

Налива ми водка Лукреция Борджия,

а аз си представям Жената с белия шал!

Тя стъпва по светли въздушни метафори

и сбира желания мъжки и страстни мечти.

Единствен Поетът има свещеното право

да я целуне, любовен сонет да й посвети!

Той огън ще палне и мракът ще рухне,

Душата си ще разчупи за всеки от нас...

Със стих ще заварди небето над Хухла

и графоманите няма да стигнат Парнас!

А аз ще въздишам в печалното лято...

Ще чакам да зърна Жената с белия шал.

Ех, аркадаш, ако си верен приятел,

вземи ми сърцето, адаш, и й го дай!

МЕТЕРЛИНК, ТИ СИ ЛЪЖЕЦ!

Май нещо в тая държава тотално е сбъркано.

В алинеите на живота ни, в буквата, в текста.

Бягат децата ни - ято премръзнали щъркели,

бягат към Иксланд, Париж, щата Тексас...

Тука останахме само баламите и хромите.

Духнаха даже момите на Ванко към Ванкувър.

Римското право умря, да живее ромското!

В храма четат упокойна молитва с фактура...

Нямат ни срам, нито грам благочестие!

Горо ле, горо зелена, не плачеш напразно.

Болест ли мъчи те, царят ли буки изсече?

Господи, що не накажеш онез, дето мразиш!

Май нещо в тая държава тотално е сбъркано.

В сървъра, в мръсната плът на закона...

Взеха мечтите ни - ято дресирани щъркели,

хубава Яна пристана на гръцки търговец.

А балканджията Йово върти далавери...

Ей, ако Ботев и Дякона бяха си турили

лентички “Не сте сами!” на ревера,

пет века още щяхме да гнием под турско!

Господи, няма ли кой да отвори прозореца?

Няма ли кой да натири в джендем фарисеите?

Чакам да зърна Синята птица на хоризонта,

Няма я. Сините каски в Безмер се заселват

НАДЕЖДА

На баща ми

Добрите хора си отиват рано,

а лошите остават на банкет.

Животът е лотария с награди,

но кой е печелившият билет?

Добрите хора вечно са самотни,

а лошите живеят на стада.

Човек привиква някак неохотно

да казва "не", когато мисли "да".

Добрите хора страдат от невроза,

а лошите са с нерви от въже.

Отдавна Хамлет е решил въпроса

— бъди злодей, за да не ти е зле!

Добрите хора падат първи в боя,

а лошите отзад крещят: "Ура!"

Нима пред Ботев имаше завои

с облаги от народната софра?

Добрите хора пеят тъжни песни,

а лошите — тържествен дитирамб.

Животът е прекрасен, но нелесен,

когато нямаш сигурен гарант...

Добрите хора вярват във Доброто,

а лошите разчитат на късмет.

Но днеска за победата над злото

не е достатъчно да си поет!

Разправят, че добрите ще изчезнат,

разпънати от свойта доброта.

Но аз живея с искрена надежда —

Доброто надживява и смъртта!