Роденият в Свиленград инж. Никола Стоилов посвети книга на всички черменци

Книгата е издадена с финансовата подкрепа на община Свиленград и Историческия музей в града. Това е 11-ият том от поредицата издания на музея за историята на родния край.

„Посвещавам книгата на всички черменци и техните потомци, пише Стоилов. Проучих историята на Чермен, защото съм потомък на черменци“, продължава той.

Първите сведения за селото получава от баба си Еленица, майка си Добринка и баща си Димо. Като изключим публикации за известната Черноменска битка, в България малко се знае за Чермен, получил името си от османците. Те го правят център на санджак, който съществува цели 400 години, като включва територии на днешните области Хасково, Кърджали, Смолян, Стара Загора, Сливен и Ямбол, а също дел Орестиада и вилает Одрин. През 1829 г. селището започва да запада и се превръща в обикновено село в каза Мустафа паша.

Авторът проследява развитието на Чермен още от стари времена, като цитира подробно множество авторитетни източници. На страниците могат да се намерят данни за Чермен до 1371 г, когато османските сили разгромили християнството и така започва погубването на балканските държави. Представени са подробни сведения за Черменския санджак/ административно-териториална единица в Османската империя/ и неговите управители, селища и население, бит, стопански дейности. Читателят ще научи, че със село Чермен е свързано името на Саръджа паша , погребан там. На него султанът подарил махала Гебран в Свиленград, с.Мезек и с. Пъстрогор, обяснява Н.Стоилов. Специално място той отделя на този район по време на Балканската и Междусъюзническата война.

През трагичната 1913 г. българското население е подложено на огън и сеч. Бежанците от Чермен успяват да стигнат до днешния Първомай, два месеца животът им е „скотски, нечовешки“. Сред тях е и Еленица, вдовица с четири деца , тръгнала с магаре, натоварено с брашно в дисаги. „Без път вървяхме все по гората, повече нощем. Глад настана, хляб няма, и с желъд се хранехме. По трудния път водачите изоставят малкия Димо до един мост, та да не бави кервана. Майка му обаче се връща и прибира сина си, комуто е отредено да доживее до достолепната възраст 99 години и 9 месеца. Изстрадалите черменци се връщат в изгореното си село чак през октомври.

Какви мъки са преодолели, за да се върнат към предишния си живот, да построят къщи, да набавят покъщнина и животни, да засадят ниви и лозя, пише авторът.

През есента на 1919 г. в Чермен откриват българско училище. Всички деца и младежи са записани в първо отделение, имат по два часа български език и два френски, защото селото тогава е в „Междусъюзническа Тракия“. След Ньойския договор Чермен става част от Гърция. Поредното прекрояване на границите е последвано от изгонване на българите. Изселването започва през април и продължава до юни. Първи тръгват Кирпиеви, Кущиреви, Димови...“ Хората бягали към Свиленград по преки пътища и през нивите. Те се установили на голи поляни в кварталите Баяндър и Канакли. Направили си колиби и землянки. Живели в крайна мизерия. До края на живота си те не се върнали в домове си в Чермен.“

Авторът е издирил в Централния държавен архив имената на бежанците. Имената на българите, останали в Чермен след 1920 г , не са известни. Когато Западна Тракия е под българска администрация, кметски наместници там са били двама свиленградчани. Повечето от бежанците от Чермен се настаняват край турската баня, така мястото получава името Черменската махала. Някои са оземлени в Свиленград, а също в Ново село, Генералово, Мезек, Сива река, Лозен, Любимец, Васково... .

“Бежанците като че ли са свикнали с мизерията... по-малко се оплакват от тая несгода, отколкото от това, че им липсва земя. Те търсят да получат земя и ще я имат“.Това казва на 25 февруари 1927 г. министър-председателят Андрей Ляпчев от трибуната на Народното събрание за хилядите бежанци, подирили подслон в България. Чак в 1928 г. черменци в свиленградския край получават дворно урегулирано място, добитък, земя, инвентар. В периода 1934- 1939 г. се снабдяват с нотариални актове за собственост върху имотите си. Привикнали на труд, те и домове съграждат , и челяд отглеждат.

Родът на автора на книгата, Стоиловият род, е 19 души преди да се изселят от Чермен. „В Свиленград съм се родил аз, брат ми и всички мои първи братовчеди. По -късно някои семейства се преместиха в Пловдив, София, Бургас... Към 31 декември родословното ни дърво е с шест поколения, 79 преки потомци, 123 –със снахите и зетьовете“, пише Стоилов. А родното им място се разделя с името си през 1926 г, когато Чермен е преименувано на Орменио.

Името Черномен днес носи улица в централната зона на София, ще научи още читателят. „Проучих историята на Чермен чрез изследване на исторически документи, карти, статии и книги. Публикувам всичко, което съм намерил, включително противоречива информация. Да всеки съществуващ факт съм посочил източника му. Не съм ползвал Уикипедия, форуми и други неакадемични източници. Цитирам добре написани текстове от публикации на известни историци, когато преразказването им би намалило силата на оригиналния текст. Правя го от уважение към тези автори, които са описали преди мен някоя част от историята на Черномен, Чирмен, Чермен“, пояснява Стоилов.

Академична тежест на изданието придава не само богатата библиография на български, турски, английски, френски, италиански, немски език, а и географски координати, таблици, исторически карти от различни епохи , фотографии. Снимките от някогашния Свиленград са предоставени от Димитър Николов.

Златка МИХАЙЛОВА