Димо Райков е писател, роден на 31.07.1954 г. в Малко Търново. Дълги години работи като редактор в редица литературни издания и национални медии. Автор е на няколко романа и сборници с разкази. Сред длъжностите, които заема, са съветник на Комисията по медии и култура в 38-то Народно събрание, както и шеф на „Връзки с обществеността“ в Министерството на труда и социалната политика. Носител е на редица от най-големите национални награди за белетристика и публицистика. Превеждан е в чужбина, като в момента живее в Париж. Преди ден Димо Райков сподели на стената си във Фейсбук спомен, свързан със свиленградчанина Георги Шишков, с когото са работили за благото на страната ни в 38-ото Народно събрание. Stmost.info публикува написаното без редакторска намеса:
„ГЕОРГИ ШИШКОВ – ПОЛИТИКЪТ ЗЕМЕДЕЛЕЦ ОТ ХАСКОВО ИЛИ ПОРОЧНОСТТА НА БГ-ПОЛИТИКАТА
Богатата Франция пази своите кадърни хора, а бедната България ги затрива...
Симпатичен, вечно усмихнат, с пъргав ум, доброжелателен към всеки и много любопитен. И набожен. И безбожно млад... Такъв го запомних от съвместното ни присъствие и работа в 38-то Народно събрание. Георги бе от съвсем, ама съвсем младите депутати като него, Велислав Величков, Виктория Василева, Светлана Бончева, днес адвокат Светлана Иванова, Васко Клявков, например, които, неприлично млади тогава за такава сериозна дейност в полза на държавата и хората, ме впечатляваха с едно качество, което лично за мен е в основата на успешното реализиране на един човек, в която и да е област в човешкото ни общество.
Той бе... любопитен. Все търсеше контакт с журналистите в кулоарите, все питаше за новини, за нова интересна статия, книга, сверяваше си часовника, без каквото и да е неудобство ... Имаше някаква мекота у това момче, която те спечелваше веднага. Бе щедър. Спомням си, че бе любимият дарител на невероятната майка-секретарка на парламентарната група на ОДС Ирен. Тя бе извор на вдъхновени идеи за дарителство и винаги преди заплата заставаше в центъра на стаята на групата, причакваше всеки депутат от ОДС и гръмогласно го подканваше да дарява за поредната кауза – операция на болно дете, подпомагане на бедно семейство, паметник, ех, този вечен паметник по идея на Дянко Марков за загиналите от комунизма... И Георги Шишков бе винаги пръв. Той веднага изваждаше портфейла си. И Ирен щастливо се усмихваше. И се обръщаше към суетящите се наоколо - „Вземайте пример от Жоро, той е митничар, свикнал е да взема(Ирен, която бе голяма шегобийка, намекваше за предишната работа на Шишков като шеф на митницата в Свиленград), но той има голямо сърце, не е стипца като вас. Ха-ха, давайте, следвайте Шишков...“ И депутатите даваха...
Георги не бе нахален. Присъстваше в разговорите ни деликатно. Без да позира и демонстрира начетеност. И се усмихваше. И попиваше всичко, което бе интересно. Как се радваше, когато отиваше с поредната делегация в чужбина и когато се върнеше ми говореше надълго какво е видял и научил – много, много са напред, кога ли ще ги стигнем, ама трябва, трябва да се работи...
Но дойде царят. И всичко застина. Дори се преобърна. Назад. И държавата, бедната и опоскана държава, която беше инвестирала в Георги и 140-те депутати на ОДС, сладострастно и с кеф ги отсвири, запокити ги в девета глуха.
Шкарт! И дойдоха едни анонимници. Помните ли сега някого от тях? Колко милиони инвестиции в човешки материал отидоха нахалост. Ей така, с лека ръка. Захвърлиха тези, които 4 години управляваха страната. Само защото били...“ мръсни седесари“... Измислиха им всичките грехове на света, разбира се, нито един не доказаха след това. Окепазиха ги и ги захвърлиха. По нашенски. С кеф. И започнаха да псуват следващите... Никой, никъде не ги прие, не използва вече натрупания им опит, знания...
Шкарт! И на тяхно място дойдоха нови „звезди“, съвсем неизвестни, стреснати, уплашени, но верни и гледащи в очите величеството-ракета носител за тях. Нима не помните влажните, верноподанически погледи към царя, преклонението пред него на тези... После и те се оттекоха...По същия сценарий. След като пречупиха порива на демокрацията...
После дойде Бойко... Пак същото... После.... Все едно и също след това „после“... Все оттичане. И все ‚шкарт“. И все идване на нови, стреснати и все по-тъжни откъм способности и интелект анонимници... А тези преди тях – в обоза. Макар и съвсем в зряла и млада възраст.
Години наред участвах и наблюдавах политическия живот в България. Сега години наред наблюдавам и този във Франция. И отдавна ми е ясна основната причина за вечното фиаско на българската политика. А именно – непрекъснатото започване от нулата. Не надграждане, на използване на знанията и опита на предишните, а смазване и замяна с пошлушковци. Този непрекъснат танц на посредствеността. За да има все вечен хаос, омраза и разделение. „Спойката“ и тайната на порочността на българския вечен преход.
Как постъпват във Франция? Тук случаен човек не става политик. Тук почти всички политици са завършили специалните политически училища. После те чиракуват при известните политици дълго време. Сътрудници, експерти, съветници, кметове... Шлифоват се. Умения, обноски, знания... И застават зад депутатските банки, когато сами усещат, че вече са готови. Тук нефелни недоразумения, меко казано, като тези у нас е невъзможно да се озоват във френския парламент. Камо ли да заемат ръководни постове в парламента и изпълнителната власт.
Във Франция има медии, които и при дори зачатък на съвсем малък гаф и реагират. И те изхвърлят. Но не заради кефа на началника си, а заради принципа и заради държавата. Има един седмичник, „Канар аншене“, тоест „Прикованата патица“, в който само ако попадне името ти, ако ей-така, само се спомене с намек за проблем и на другата сутрин си подаваш оставката. Чест. Защото в този вестник нивото на журналистическото разследване е такова, че на всеки е ясно – щом се споменава някой политик, значи срещу него журналистите са събрали достатъчно доказателства за прегрешението му. А у нас? Помия, кал... Удавяш го, вземаш му скалпа, без доказателства, без нищо, не носиш никаква отговорност, после отново тръгваш на лов за следващия, към когото те насочва шефът...
Във Франция политикът, когато си върши работата, е използван почти до края на живота си. Знаете ли колко сенатори, колко кметове на малки населени места има на пенсионна възраст, че и осемдесетгодишни и нагоре... И всички са на доброволни начала. Без стотинка работят денонощно. Във Франция разчитат на добрия политик докрай. Тук не играе партизанската злоба и стерилност, тук никой не заклеймява другия, че е сменил партията, че е отишъл при другия, че е приел пост в кабинета на другата партия. Тази нашенска „вярност“, която всъщност често е индулгенция за вопиюща посредственост и нечиста съвест. Тук никой не иска да смаже другия. И да го нарани, уязви.
Някой ще каже, е, французите са лицемери. Ами, бъдете и вие като тях. Бъдете такива „лицемери‘. Но бъдете и такива политици като френските. С поносимост един към друг. Бъдете и такава държава като Франция. В която във всяко населено място има от 25, та и до 50 процента и нагоре от жилищния фонд за социално-слаби хора. 50 процента! И то предимно за пенсионерите... А у нас ги изхвърлят от собствените им апартаменти заради това проклето парно... Представяте ли си – когато скоро в интервю казах този факт, моят колега още от Кабинета на младия писател Иван Кулеков се стресна – „Ама, вярно ли е това, Димо, как така толкова социални жилища...“ Ами, вярно е. И колко още...
Всъщност аз съм сигурен, че ако Георги Шишков не живееше в Хасково,а в Париж, то той щеше да бъде известен вече политик. И щеше да даде на държавата си онова, което носи у себе си като възможности и опит за благото на народа си Но това тук е България... И все пак. Върнете Георги Шишков и кадърните люде в политиката! Стига с тяхното пречупване и погребване. Те не са толкова много. И ги пазете по... френски. С търсене на отговорност, с взискателност, но и с доверия, топлота и мъничко уважение поне...“
На снимката, публикувана от Димо Райков и допълнена с негови думи: Рожден ден на Георги Шишков, секретарката Ирен Русчева му поднася букет... И аз съм усмихнат отзад, вляво...Преди повече от 20 години... Шишков е земеделец, Ирен е вече в по-добрия свят, аз съм далече... Но се сещам за кадърните хора. И се... усмихвам. Макар и тъжно...
