18
Вт, Май
21 Нови статии

Общество
Инструменти
Шрифт

(Продължение)

Първото изтъкнато име от рода Дочкови според родовата памет e на Стойко Дочков. Той е брат на Анастасия Тошева – известна възрожденска учителка. Според автобиографията ѝ нейният баща се казва Миху Каличков, а майка ѝ Гана Маркова.1Последните двама са явно родителите на Стойко и Анастасия.

За Стойко Дочков е известно, че е един от изтъкнатите ученици на големия възрожденец Неофит Рилски. Този факт се потвърждава и от писмото на Люба Дочкова до сестра й Екатерина в спомени за прадядо им Стойко Дочков: „Спомних си, че Асен в Банско е видял списъка на по-изтъкнатите ученици на Неофит Рилски. Там било името на С. Дочков из Стара Загора.”

Синът на Стойко Дочков – Иван Дочков, също като баща си се родил в Стара Загора. Иван имал двама братя, които заминават за Русия и не се връщат, и две сестри - Мария, която се омъжва за хаджи Дочоолу от Ст. Загора, и Радка. Като вдовица Радка се омъжва за Христо Г. Данов, големия възрожденски книжар и издател. Тя довежда своя син Милуш, който е осиновен от Данов и придобива неговото фамилно име – Милуш Данов.

За първи път името на Иван Дочков се споменава в Цариград през 1863 г. Тогава Цариград, освен столица на Отоманската империя, е и средище на възрожденската ни интелигенция. Иван Дочков учи във Френското католическо училище на ордена „Св. Лазар” и е сред учредителите на Българското братско общество.

Той се жени за Анна Десимирова, родена в Цариград, но с корени от Копривщица. Първородния си син кръщава Атила - кодово име на Старозагорския революционен комитет (окръг).

Иван Дочков започва в Цариград като млад печатарски помощник и израства до съиздател на в. „Гайда” – сатиричен вестник за свестяване на българите, както го определя Петко Р. Славейков.

През 1869 г. Иван Дочков излиза с ново издание в печата, като публикува в. „Право”. Вестикът е наречен „последният мохикан на църковната борба”, защото основна тема на публикациите в него е актуалният църковен въпрос. Освен за самостоятелна църква се бори за българския характер на възрожденската ни просвета и култура и се занимава с въпросите на българското училище и народното образование. Излиза за последно на 20 декември 1873 г., когато е спрян от цензурата заради смела статия по църковния въпрос.

На 3 май 1870 г. в Цариград будните възрожденци Петко Р. Славейков, Иван Найденов, А. Минасян и др., сред които и Иван Дочков, създават първото българско печатарско дружество „Промишление” (БПДП). То оставя диря във възрожденската ни публицистика и през 1873 г. се превръща в търговско акционерно дружество, като по този начин става пълноценно съвременно книгоиздателство. След 1870 г. Иван Дочков се съсредоточава в инициативите на печатарското дружество, открива книжарница и печатница в Цариград. През 1876 г. турските власти прекратяват по-нататъшната дейност на дружество „Промишление“ заради издаването на списание „Ден“ и неговото отношение към зверствата по време на Априлското въстание.

След Освобождението Петко Славейков поканва стария си другар в Сливен, където той е губернаторски чиновник за особени поръчки. През януари 1879 г. Иван Дочков пренася печатницата си в освободеното отечество. С разрешението на княз Александър Дондуков–Корсаков в сградата на градската джамия се открива печатница. Дочков заедно със Славейков, д-р Маркович и д-р Минков започват издаването на вестник „Българско знаме“. Първият брой на вестника излиза в деня на откриването на Учредителното събрание (10 февруари 1879 г.). Отново в Сливен, през 1882–1885 г., Иван Дочков издава сатиричния вестник „Смешльо“. Последните изяви на Иван Дочков на журналистическото поприще са през 1886 г.

За големите му заслуги в църковно-освободителните борби Княжество България му отрежда народна пенсия. Иван Дочков умира в Бургас през януари 1893 г.

Неговият син Атила Дочков е роден през февруари 1866 г. в Цариград. Там прекарва детството си. След Освобождението заедно с баща си Иван заминава за Сливен. Завършва Сливенската гимназия, след което започва работа в Българската екзархия в Цариград като администратор.

През 1909 г. Атила се пенсионира и със семейството си се завръща в България. Установява се в Пловдив, където „възрожденецът Христо Г. Данов, който му е свако – мъж на леля му Радка и един от старите издатели, му предлага да постъпи на работа в неговото издателство. При Христо Г. Данов Атила работи като управител на печатница и коректор на издаваните учебници и други книги. Развива и преводаческа дейност. На него се дължи първият превод от старогръцки на „Разговори с мъртвите“ от Лукиан. Превежда също от френски и руски, но под псевдоним. Започва и съставянето на речник, но не успява да го довърши поради преждевременната си смърт. Атила Дочков умира на път от Пловдив за Варна на 30 март 1930 г.

След Атила Дочков се ражда сестра му Домна, която по-късно става учителка в Хасково. През 1873 г. в семейството на Иван Дочков и съпругата му Анна се ражда третото им дете и втори син – Страшимир, чиято съдба ще се преплете с новата история на Свиленград.

Елена Влашева

На снимката: Атила Дочков със семейството си

/ Следва /