07
Вт, Дек
16 Нови статии

Общество
Инструменти
Шрифт

„Ако не си ти, ако не съм аз, кой ще дойде да лекува тези хора”. Така преди 100 години отговарял д-р Страшимир Дочков на въпроса защо е дошъл в този затънтен край, след като знае 7 езика и го искат за преподавател престижни медицински университети в Берлин, Цариград и София.

Д-р Дочков е първият околийски лекар в Свиленград. Тук той работи около 10 години – последните 10 години от краткия си живот. За това време успява да преобрази основите на здравеопазването и до голяма степен културата в града, които се водят все още по традициите на османското управление, и да ги насочи по европейски път на развитие. За живота и делото на големия реформатор и благодетел ще ви разкажем в следващите няколко броя на вестника. Автор на изследването е Елена Влашева, старши експерт в Общинската библиотека, която наскоро защити с отличен успех дипломна работа в Софийския университет «Св. Климент Охридски» на тема «Д-р Страшимир Дочков и Свиленград”.

Години наред неговото име остава в сянка, но и днес си заслужава да се отдаде почит на ярката му индивидуалност и да се припомнят заслугите му към българите от югоизточните земи. Отдал интелекта и енергията си на каузата за освобождението и обединението на българската нация, той си създава и неприятели, които ще се опитат да замъглят спомена за него. Освен голям общественик и патриот, той е истински ерудит, много способен лекар, човечен в отношението си към хората, грижовен съпруг и баща.

Раждането на третата българска държава е преломен момент в историческото развитие на българския народ. Формално то започва с края на Руско-турската война, когато на 3март 1878г. е подписан предварителния Санстефански мирен договор между Руската им-перия и Османската империя. Но дългоочакваното и търпеливо подготвяно събитие далечне отговаря на вековните национални въжделения. Защото през блестящата епоха на Възраждането българският народ е вдъхновен от един устрем – обединен в свободна държава, да се приобщи към европейската цивилизация. За да реализират този идеал, българите развиват своята просвета, извоюват църковната си самостоятелност и водят неравна борба за политическо освобождение.

През XIX в., когато просветена Европа е отишла напред в технологичното и научното си развитие, българската нация все още търси своето място в свободния свят. Нужно е било голямо духовно напрежение, за да се пробуди един забравен и пообезличен народ и той да бъде поведен към дълго мечтано себеосъществяване. И тук се появяват група самоотвержени просветители, прозорливи църковници и общественици, пламенни революцио- нери, които поемат кръста на духовни водачи на народа. Тяхна е заслугата за укрепване на националното самосъзнание на българите и чувството им за народностно единство.

В епохата на Българското възраждане, в сравнение с всяка друга епоха в нашата нова история, най-устремно, пълно и екстремално са се проявявали личностните и народностните качества и добродетели. В този исторически период се раждат и формират личности, които в следосвобожденските десетилетия стават носители и продължители на възрожденските идеали в една по-различна вече обстановка.

Виден представител на това поколение е Страшимир Иванов Дочков, чиято личност досега е останала сравнително незабелязана както от историците, така и от по-широките кръгове на българската интелигенция. Анализът на живота и дейността му дава основание да се твърди, че той е от онези хора, които се отдават изцяло на идеите си – за социална справедливост и за национално самоутвърждаване. Целият му живот е свързан с осъществяването на висшите завети за освобождение на останалите под османска власт българи в Тракия и Македония и за социално-икономическо и културно проспериране на българската нация.

Берлинският конгрес, състоял се през лятото на 1878 г., стои в основата на много политически и човешки проблеми на Балканите, както в миналото, така и до ден днешен. Великите сили: Великобритания, Австро-Унгария и Германия решават съдбата на България без участието на нито един българин. Това предизвиква силно недоволство сред нашето население. До голяма степен решенията на този конгрес определят политиката на България през следващите десетилетия, насочена към постепенното „спояване“ и присъединяване на териториите, населени с българи, но останали извън границите на Княжество България.

Договорът, подписан на 13 юли 1878 г. (1 юли по стар стил), урежда международните отношения на Балканите след Руско-турската война (1877–1878 г.). Той обезсилва текстовете, заложени в Санстефанския мирен договор, подписан по-рано същата година между пряко воювалите държави.

Санстефанският договор от 3 март 1878 г. предвижда да се възстанови българска държава на широка територия. Дава ѝ теоретична независимост под протекцията на Русия и намалява територията на европейска Турция до тясна ивица земя и което е най-важно в конкретния случай – включва в пределите на нова България град Мустафа паша. Чрез Берлинския договор великите сили не позволяват това да се случи.

Новата българска държава е поставена във васална зависимост от Османската импе- рия и е задължена да й плаща годишен данък. Въпреки това България получава право да има своя войска, а на Османската империя й е забранено да влиза в признатите земи. Южна България, под името Източна Румелия, е обособена като автономна област под върховната военна и административна власт на султана. Македония, Източна Тракия и Западна Тракия остават отново в пределите на Османската империя под пряката власт на султана и правителството в Цариград.

Третата българска държава започва своя живот под тежката сянка на нерешения национален въпрос. Но въпреки покрусата от разделението, българският народ е ентусиазиранот възможността да изгради своя държава, да преодолее изостаналостта и да подготви националното обединение. През Възраждането той придобива умението да се самоуправлява, да се грижи за своите общини, училища и читалища, да организира църковния си живот,дори и в условията на схизма. Бавно, но необратимо се създава елит от хора с европейско образование, които се завръщат в България и използват натрупаните знания и опит за бла- гото на отечеството си. Такава е съдбата и на рода Дочкови от втората половина на XIX в. поне до края на Втората световна война.

Елена Влашева

/ Следва /