Занаятчията, на когото инженери целуват ръка

Бай Вълчо от с. Райкова могила има десетки рационализации, на 85 години не спира да работи

На 10 април бай Вълчо Димитров от свиленградското село Райкова могила навърши 85 години, но не е спирал да работи.

Започнал е като коларо-железар в ТПК „1 май“ в Свиленград през 1955 г., и досега всеки ден майстори нещо. Прочул се с уменията си на заварчик и механик, той е търсен от цялата област, даже и от страната. Ако един ден не работя, съм като болен, споделя бай Вълчо, който въпреки напредналата си възраст се радва на добро здраве. Той е от малцината, ако не и единствен в региона, който извършва ковашки и заваръчни услуги. Отръки му идват и други железарски и монтьорски дейности.

Работилницата и дворът му са пълни с най-различни машини и инструменти - огнище с вентилатор, циркуляр, фреза, бормашина, хаспел, банцинг, машини за шпрингване и валцуване и др. Има и такива, които сам е измислил и приспособил за специфични дейности. Впрочем, всичките си машини е правил с подръчни материали, от магазин не е купувал нито една, както сам твърди.

Бях първият заварчик в Свиленград, разказва бай Вълчо. Правехме най-вече каруци в тепекато. Като започнаха да пристигат тракторите, ме взеха механик в ТКЗС -то в Райкова могила, а по-късно – в МТС - Левка. Всички трактори са минали през моите ръце, с гордост отбелязва той. През 1990 г. се пенсионира като механик шести разряд.

През трудовия си път имам изобретения и десетки рационализации, твърди бай Вълчо. Създадох първото ремарке-самосвал в текезесето, като му приспособих бутало. Дотогава 20 души извършваха товаро-разтоваръчни работи, а след като направих стугометателя, достъчен беше само един човек. Дойдоха чак от с. Гита да видят това „чудо“, спомня си той.

Тъй като нямал техническо образование, а само завършен осми клас, често подхождали с пренебрежение към уменията му. Веднаж завели при него инженер, който направил ярмомелка, но прекъсвала по време на работа. Какво ли не опитал инженерът, но безуспешно. Защо ме доведохте при тоя чилингир, подочул бай Вълчо пренебрежителната реплика на инженера, но си замълчал. Погледнах ярмомелката – за чудо и приказ, с нови хубави части, изпипана, спомня си бай Вълчо. Липсвала й обаче една тънкост – законтрящ механизъм. Ще ти направя ярмомелката, само ако след това ми бацнеш ръката, поставил му условие бай Вълчо. Така и станало - инженерът целунал ръката на самоукия майстор. Впрочем, и на други дипломирани инженери бай Вълчо е спечелил уважението, като директора на МТС - Левка Гочо Кисьов, който съветвал младите да се учат от него.

Подобен проблем имал и хасковлия с балировачката си, докато не му казали, че в с. Райкова могила има един майстор, който ще му я оправи. Направих я, просто трябваше с милиметри да се центроват иглите й, спомня си възрастният мъж. Поисках му 20 лева за услугата. Човекът, който бе български турчин, извади 50 лева, даде ми ги и вика: В Хасково такъв майстор няма!

През годините Вълчо Димитров не само се е прочул с майсторлъка си, но е спечелил и уважението на много хора. Често на гости са му идвали, а и сега му идват, много приятели, сред които и доста „големи“ хора, както той се изразява. С удоволствие разказва за близките си взаимоотношения с Пеко Таков и други влиятелни личности от миналото.

Въпреки че сега живее сам в къщата си, не се чувства самотен. Освен, че често майстори нещо, винаги има и с кого да си побъбри.

Често се вижда и с двете си дъщери, които живеят със семействата си в Свиленград и с. Младиново. Затъжва се обаче за четирите си внучки. Двете живеят в чужбина - САЩ и Англия, а „българските“ – в София и Царево. Има и два правнука. Въпреки че няма политически пристрастия, бай Вълчо смята, че в България сега се живее по-добре от преди.

Николай Колев