26
Пон, Юли
17 Нови статии

Общество
Инструменти
Шрифт

Наскоро от Областната администрация в Хасково под рубриката „Любопитно от областта“ разпространиха любопитен материал, свързан с легенда за стария мост над р. Марица в Свиленград.

Интересното четиво бе поместено в електронни сайтове в областта, преписано бе и от един свиленградски сайт. Заради историческата истина искаме да съобщим на читателите, че за пръв път легендата за стария мост е публикувана във в. „Старият мост“ през далечната 2002 г. Автор на статията е журналистката от вестника Христина Коларова. След 18 години я публикуваме отново хем да припомним тази интересна притча, описана подробно и вълнуващо от авторката, хем да запознаем с нея по-младите читатели.

ПРОКЛЯТИЕ ТЕГНЕЛО НАД КАМЕННИЯ МОСТ ПРЕДИ БЛИЗО 500 ГОДИНИ

Баща и син умират, за да запазят моста като себап* на хората

Зловещо проклятие тегнело над свиленградския каменен мост на р. Марица след построяването му. Така се разказва в стара легенда, открита случайно от свиленградската снаха Любка Демирева. Неотдавна жената, която е родом от Петрич, се срещнала със своята начална учителка. При разговора вече пенсионираната преподавателка подарила на Любка стара книга, озаглавена „През вековете до нас“. В интересното четиво, издадено около 1970 г., свиленградската снаха се натъкнала на нечуваната досега легенда около създаването на каменния мост.

Според преданието везирът Мустафа паша, който по-късно дава името на града, решил да построи моста за себап на хората. Извикал майстор от Епир, факт, който се споменава и в други исторически източници, събрал работници и след известно време каменното съоръжение вече величествено се издигало над Марица. Построен от бял камък, дълъг 295 м, с 21 свода, през които бавно преминавали водите на реката, мостът бил изключително красива и внушителна гледка. Възхитен, тогавашният султан Сюлейман поискал веднага да откупи моста. Не само обаче желанието да стане собственик на тази красива архитектурна забележителност подтиквало султана да иска моста. Хитрият владетел веднага си направил сметка, че от каменното съоръжение може да печели пари, като иска такса за преминаване. Хрумването му обаче напълно обезсмисляло идеята на Мустафа паша за мост, който да е хаир за хората, благодеяние за жителите на града. Затова везирът се опитал да разубеди своя господар. Султанът останал непрекланен в решението си. Той предложил на своя подчинен да му брои сумата, изразходвана за строежа – 40 000 гроша. Предвиждайки големи печалби от таксите, Сюлейман дал само едно денонощие на везира да помисли – или да се съгласи на продажба, или ще бъде свален от поста и изгонен. Цяла вечер Мустафа паша мислил как да успее да запази моста за хората. Ако се съгласял на кое да е от предложенията на своя султан, честта и достойнството му на владетел щели да бъдат поругани – в единия случай от хората на града, в другия – от всички държавни мъже в империята.

На сутринта той взел съдбоносно решение – да се самоубие. От умрял никой нищо не иска, си мислел пашата. Това според него бил единственият достоен изход от заплетената ситуация. Още същата вечер везирът изпил смъртоносна отрова.

Когато обаче на следващата сутрин султанът разбрал за случилото се, гневът му бил неописуем. Владетелят побеснял, че със смъртта си пашата му отнема възможността да стане собственик на моста. В яда си Сюлейман изрекъл жестока клетва – който пръв премине през моста, да загуби най-свидното, което има.

Султанската клетва бързо стигнала до жителите на града. Радостта им от посдтрояването на моста веднага посърнала пред проклятието, тегнещо върху каменното съоръжение. Построен с желанието да бъде полезен за хората и да ги радва, сега мостът се издигал над мътните води на Марица като трагичен символ на една нелепа смърт, знак, вещаещ само мъка за този, който пръв премине по него. Дълго време никой не се осмелил дори да стъпи на моста.

Със свито от тъга сърце бащата на Мустафа паша гледал от прозорците на своите сараи безлюдния мост и мрачно клател глава – саможертвата на сина му се обезсмисляла. Поболян от загубата на чедото си, старецът преживявал и опорочаването на най-благородното дело на своя син. Хората строели дървени бродове или пък преминавали с лодки на отсрещния бряг, никой не искал проклятието да се стовари върху него с цялата си мощ. Дълго време бащата на Мустафа паша мислил какво да направи, че да им върне отново това, за което синът му жертвал живота си. Един ден, твърдо решен да премахне проклятието, старият паша потеглил към моста – нямало какво повече да губи, най-свидното за него, чедото му, отдавна вече лежало под черната земя. Бащата бавно, но смело поел по моста, съзнавайки, че само така може да оттърве града от зловещата клетва.

Тук легендата за стария мост завършва. Построен за себап на хората, защитен с цената на живот, проклет, а после спасен от бащината любов, символът на Свиленград е като че ли още доказателството за народните поверия, според които здравината и устойчивостта на мост или сграда трябва да се откупят с цената на човешки живот. По някакво странно стечение на обстоятелствата пък изписването на годината, в която е завършен строежът на моста,1529 г., съвпада с арабската дума „ебедие“, което в превод означава вечност.

Христина Коларова

* себап – добро дело, благодеяние