Гъдулар от Студена сам майстори музикалните си инструменти

Всъщност хората имат съвсем смътна представа за гъдулката. Подобна представа имат за думите „плуг“, „ръкойка“, „лизгар“, тоест нещо със селски произход, за което не е много сигурно какво представлява. Затова обикновено се задоволяват с обяснението, че гъдулката е „нещо като цигулката“ и спират дотам, мислейки, че не им е нужно да научат повече. Разбира се, че не им е нужно. Единственото сигурно нещо за живота е, че можеш да го изживееш пълноценно, без изобщо да узнаваш що за инструмент е гъдулката“.

Откъс от „Гъдулката гори“, Радко Байчев

Познавате ли Илия Митев – гъдуларят от Студена, който сам майстори музикалните си инструменти? За масовата публика той е непознат, въпреки многобройните дипломи и награди, които е получил досега. Признавам си, че и аз не бях чувала за него, но един ден пътищата ни се пресякоха. Толкова увлекателен бе разказът му, че нямаше как да не го споделя с вас...

Илия Митев е единственият майстор на гъдулки в Свиленград. Роден е на 21 май 1949 година в с. Студена. Музикант е от дете, като първоначално свирел на акордеон. Този инструмент никак не му харесвал, но родителите му нямали финансовата възможност да му купят друг. Малко преди да влезе в казармата участвал в едно надсвирване в Новозагорско. Там чул музиканта Минчо Недялков да свири на гъдулка и се „влюбил“ в този инструмент. Илия купил гъдулката от Минчо с пари от фонда на читалището в Студена, където бил част от самодейната група.

Веднага щом се уволних от казармата, купих друга гъдулка и заминах да диря късмета си в Бургас, разказва Илия. На площада в морския град няколко дни свири като уличен музикант. Щастието бързо му се усмихва. Съвсем случайно оттам минават двама изпълнители от ансамбъла в Бургас. Харесали го и го извикали на прослушване. Още щом Илия засвирил, главният ръководител на ансамбъла по онова време Стефан Чапкънов разбрал, че той има талант и го взел в редиците си. „Минаха се едва около 3 месеца и родителите ми ме повикаха да се върна в Студена – спомня си Илия. - Имаха нужда да им помагам в отглеждането на тютюна. Нямаше как да им откажа и се върнах на село, но сърцето ме теглеше към музиката. Зарязах земеделската работа и заминах за Слънчев бряг. Там 16 години свирих в „Балкантурист“. След смъртта на майка ми Елена, обаче, се прибрах у дома, за да не оставям татко сам. Сестрите ми вече се бяха омъжили другаде“, разказва Илия. След време баща му си купил къща в Радовец и Илия останал на село със съпругата си и двете си дъщери.

През 1975 г. започнал да прави гъдулки. Идеята му била да получи още по-чисто звучене, по-усъвършенствана визия и конструкция. Искал неговата гъдулка да звучи тънко и фино, да се разпознава. „Всяка гъдулка носи своя душа и тя трябва да е в едно с душата на музиканта, който ще свири на нея. Един майстор не прави гъдулки-близнаци. Те може да са еднакви на външен вид, но всяка една от тях също като човек си има душа. Всяка свири със свой тембър, макар и пропорциите да са спазени. Даже и един и същ материал да се използва пак гъдулките стават със собствен звук“, казва майсторът.

Той е потомствен музикант. Прадядо му, дядо му и баща му също са свирели. Досега, където и да съм се явявал на надсвирвания, все първо място съм печелил, хвали се Илия. Но в рода му няма друг, който да изработва музикални инструменти. Талантът му е даден свише. Самоук е в правенето на гъдулки. „В началото гледах от други майстори, но трябва да ти идва и отвътре. Ненапразно хората са казали: Ако ставало само с гледане, и кучето щяло да е касапин. Смея да твърдя, че се справям добре. На едно надсвирване в Гълъбово се срещнах с гъдуларя към БНР Пеньо Пеев. Дадох му да посвири на направен от мен инструмент и много го хареса. Много гъдулки съм продал, но повечето се купуват като сувенири за подаръци“, казва Илия.

По думите му процесът на изработка е дълъг, труден, а цената на една гъдулка не е висока – между 500 и 1 200 лева. Като всяко изкуство, и това си има свои тънки правила. Дървото, което се влага в гъдулките, трябва да съхне 5-7 години. Някога са ползвали дървесина от явор, но намирането на такъв материал вече е много трудно. Сега масово се ползва суровина от дива круша, която е в изобилие. За направата на всеки инструмент на Илия са му нужни по 3-4 месеца внимателна работа. Самият той прави експерименти и търси свой начин да подобри звученето на гъдулката, внасяйки нови елементи в изработването на детайлите, за да се постигне чист, ясен звук.

„Най-важното при дълбането е търпението – казва Илия. - Ядосан ли съм, не работя. Не се прави гъдулка за ден-два. Иска се сърцето да ти е спокойно. А това идва от свободата. Както е казал шопът, днеска мога и да работя, мога и да не работя. За да е добър звукът на гъдулката, дървото трябва да е издълбано хубаво. Стените трябва да са равномерни около 5-6 милиметра. И най-малките детайли са важни. Например, ако я няма клечката, която подпира „магарето“, звукът ще е по-глух. Космите на лъка са от конска опашка. Режат се от коня, изпират се и като изсъхнат, се мажат със смола, докато побелеят“, обяснява майсторът.

Той не крие мъката си, че нито двете му дъщери, нито тримата му внука имат желание да се занимават с музика. По-малката му щерка се пробвала да свири на акордеон, известно време била и певица, но се отказала.

„Отива си занаятът заедно с мен. Жалко е, че не умеем да уважаваме тези традиции, да ги пазим и предаваме. Хубаво би било родителите да записват децата си на гъдулка, гайда, кавал и други народни инструменти. Но младото поколение предпочита примерно пиано и китара, които изглеждат по-престижни. Причината е, че децата трудно ще намерят реализация после със старите инструменти. Трябва много да обичаш народната ни музика, тези типични наши инструменти, за да ги избереш. А те са трудни, изискват години занимания и имат своя специфика“, смята Илия.

Диляна ЦВЕТКОВА