21
Пон, Юни
22 Нови статии

Общество
Инструменти
Шрифт

Единадесетокласничката от СУ „Д-р Петър Берон“ в Свиленград Алейна Ембие е класирана на първо място в националния ученически конкурс на тема: „ 150 години Българска национална революция“, съобщават от училището. Момичето е победител в категорията за есе на тема „Аз съм Левски“. Вдъхновяващата ѝ работа ще бъде включена в книжка с творбите на други класирали се участници в конкурса. Ето и есето, с което нашето момиче грабна първото място:

Аз съм Левски

Левски. Ние си спомняме за Апостола само в дните на неговите годишнини и много често мислим и пишем за него по един и същи начин. Ще се опитам да разчупя формите на историческия шаблон, като се докосна до този голям българин от опита и знанието на годините, на които съм сега - седемнадесет.

Съвсем наскоро в часовете по литература говорихме за Вазовата ода ,,Левски”. Това, което ще остане в паметта ми, е, че пред монашеския живот той избира света, ,, но не неговата суета, а неговото страдание” (В. Стефанов). Предпочита действената мощ за ближния пред молитвата и манастирското служене за него. Избор, който по-късно ще го превърне в Апостола на свободата, в народна икона. 

С какво оръжие Левски тръгва като водач на своя народ? Със словото и действията си. И прави всичко за потомството. Не съм прочела или слушала нито една народна песен за него. Образът му се изплъзва и от филмите, които се опитват да го увековечат. Защо? Защото край него няма развят байрак, няма ,,гора зелена”, няма и сърмена премяна. Защото? Левски е самият народ - и в неговата болка и тегло, и в неговата жажда за свобода. 

Днес ние говорим за Левски като за герой в нашата история. Не мога да си представя, че бих заела и за секунда неговото място. Не мога да кажа: ,,Аз съм Левски”. Днешното време е друго и то едва ли може да роди един нов Левски, защото у българина нищо не е останало от бунтовното му минало. Едни бягат от родината си по хиляди причини, други остават и кротко и безропотно позволяват да ги газят, да ги унижават; трети, тези, които могат да бъдат водачи, отказват да го направят, защото са демотивирани.

Днес в задимените кафенета ще чуете гласа на Азис или напъните на новоизлюпена фолкаджийка, облечена като за магистрала. А хрътките? Хрътките и днес ги има, но няма кой да изрече: ,,Вън, подлец! Аз съм Левски! Иди ме предай на полицията!” И предателят се измъква, смазан от нечуваната смелост. Днес и бесило няма. Няма кого да окачим на това бесило - път към онова безсмъртие, за което говореха Ботев и Вазов.

Днес продължаваме да живеем в клетка с подрязани криле. Не познавам близкото ни минало, но знам с какви мизерни пенсии кретат баба и дядо. Знам колко скъпа е храната, лекарствата, токът, водата, данъците, таксите, услугите… Знам колко слагат край на живота си. Знам колко са ограбените и измамените. Знам колко са безработните и безприютните. И знам с какви средства трябва да разполагат моите родители, за да ме изучат. 

Нямам житейски опит, за да преценя работата, действията и решенията на ония там, горе, за да преценя колко са нагазили в калта и колко голям е грехът им към народа. Но Вазов от своето време продължава да призовава: ,,Елате ни вижте!”. 

И все пак, ако намеря основание и кураж да кажа: ,,Аз съм Левски”, първо, ще започна да руша собствения си затвор, защото на щат пред него съм назначила страха. Ако се осмеля да произнеса: ,,Аз съм Левски”, трябва да имам онази честност и чистота, да нося онова родолюбие, което да ми позволи да повторя думите на Апостола: ,,Ако спечеля, печели цял народ” и ,,Всеки трябва да отговаря за делата си”. Ако се осмеля да заявя: ,,Аз съм Левски”, ще трябва да съм свята, без нито едно петънце, без сянката на противоречивост. 

Ако! Кой от днешните водачи и политици, в чийто кабинет виси портретът на Дякона, е със сведена глава пред вишегласието. И кой от тези господа познава тръпната обич на могъщата взаимност между народ и вожд? И какво от това, че на сградата на Парламента виси ,,Съединението прави силата”? Да виждаме съединение? И къде е силата? 

Ако бъда Левски, бих работила в посока на нашето родолюбие. Ако бъда Левски, бих дала отчет за всеки постъпил и похарчен лев. Ако бъда Левски, бих използвала силата на словото, защото след смъртта на Николай Хайтов това слово замлъкна. Ако бъда Левски, ще отида с блага дума при онези двама старци, останали сами в едно запустяло българско село. Ако бъда Левски, ще накарам този народ и неговите велможи да прочетат ,,Петата ракия”. Ако бъда Левски, ще имам куража да отида при ридаещите, при гладните и прекършените, при самотните и отчаяните, при децата на България. Ако бъда Левски, ще вляза в часовете по история и литература с широко отворена душа, защото само там могат да се родят ,,лудите глави”. 

Ако мога да бъда Левски. 

Не се е родил онзи, който може, но продължава да се ражда един Бай Ганьо за срам на цял народ - нашия.