В ръцете си държите малка и непретенциозна книга със стихове – първата стихосбирка на Христо Стаматов. Техният автор не е литератор. Неговият професионален живот е преминал в българската индустрия – бил е утвърден инженер-технолог в производството на млечни продукти. Което не му е пречило попътно да превръща в стихове своите преживявания и вълнения. Поетическите му опити – макар често грапави и разнолики, са подкупващо искрени и силни в своята непосредственост и откровеност.
Стаматов е нарекъл своята стихосбирка „Град с белокаменен мост“, визирайки своя роден град Свиленград, където преминава целият му живот. Град с белокаменен мост, /град със име на свила,/вечно при теб ще се връщам с обич // пристанище сетно на моя живот „Свиленград“, 1986) – в това стихотворение Стаматов задава чрез образа на града не само рамката на ежедневното си битие, но и „платното“, върху което изписва собствените емоции и душевни състояния, наслагва реални и въображаеми образи, пресреща ценностни нагласи и преживени равносметки. Не е случайно, че по същото време пише и стихотворения като „Семейство – живот“, „Осми март“, „На мама“, „Нова година“ „На Мая“ и др.
Очевидно в средата на 1980-те години поетичните вълнения и внимание на Стаматов са били фокусирани най-вече върху философското осмисляне на собствения живот в неговата пълнота. Тогава се ражда дъщеря му, което отключва дълго стаявани у него поетични емоции („Мая, дете мечта // Дете като една искра“). Осъзнаваната значимост на рода и семейството, общуването и човешката близост, безмерното щастие да бъдеш родител, трасират силни поетични редове. В същия личен емоционален ключ може да се тълкува дори стихотворението „Дайте шанс на мира!“ по едноименната песен на Джон Ленън („Дайте шанс на мира // Мечта е туй за света // На нас не ни трябва война // ….Искаме ние радост човешка // и за децата ни волност момчешка“)
Въпреки очертания личен план, невярно ще бъде да ограничим поезията на Стаматов само до любовта към семейството и опазването на съкровената родова близост. Сред написаното има и стихове, в чиято основа несъмнено стои неговото критично социално мислене – като се започне от „Митни-чар“ и „Малкият ръководител“ и се стигне до „Сага за некадърниците“. Ерозиралата социална тъкан на малкия град, политическата недалновидност и властова всепозволеност на управляващите го карат да напише в началото на 1986 г. иронични редове като: И макар че половината град // през затвори премина // за нас там е все още // като златната мина („Митни-чар“) Горчивина от застойната атмосфера, в която е потопен ежедневният живот на местното общество, прозира и в други редове: Така минават дни охолни, // тъпчем си на мястото доволни („Малкият ръководител“) А в „Сага за некадърниците“ Стаматов е направо саркастичен („Некадърници се ширим по земята // по принцип песента ни е изпята…“). Тези и други социално-критическимотиви са изведени до диагноза за липсата на перспектива в обществото ни през 80-те години – общество, изгубило дързостта си и обхванато от повсеместна умствена леност.
В други стихове като „Призвание“ и „Сезони“ поетът прави редица житейски и емоционални обобщения. В тях се долавя не само по-философско приемане на собствената съдба, но може би и нотка на примирение, дори отчаяние (Въртят се в живота сезони // все някой и нещо си гони // (…) Така си минава животът). И макар че има по-оптимистични и борбени стихове като „Рак ще бъда на земята“, в тях доминира поетическото отрицание на заливащото човека сиво и безперспективно съществуване, в което е потънал.
Сред подбраните в стихосбирката работи обаче има още няколко, които заемат особено място сред останалите и заслужават специално внимание: „Кмет – човек“ „На бащите фронтоваци“, „Единайсети „В“ – 66“. Първото (от 1986 г.) стихотворение е посветено на близък приятел – популярния и обичан бивш кмет на града – Иван Мангъфов (Ти нахлу мощно с устрем и взлом // и разтърси из основи заспалия дом, // даде насока и мисъл ти нова). За Стаматов оценяването на неговото дело е особено важно, защото то е донесло перспектива за града и хората му (Ти за поколенията бъдеще съзиждаш, // защото пророчески в бъдещето виждаш). Второто (от 1995 г.) е свързано с паметта за баща му и другите герои фронтоваци, които са защитавали България в битки, рискувайки или дали живота си за нея (Поклон, бащи, пред Вас. // Поклон пред идеала Ви велик). Въпреки изразеното преклонение пред примера на бащите, стиховете не са патриотарски апотеоз на военния героизъм, по-скоро размишление върху противоречивата съдба на различните поколения – защото истинските синове никога не предават морала, идеала и въжделенията на своите родители, за разлика от другите. Третото стихотворение (от 2001 г.) е отражение на чувствата, предизвикани от срещата с неговите съученици години след завършване на гимназията – когато всеки от тях е извървял по-голямата част от жизнения си път (И всеки (…) по трудния път на живота // търсеше свойта звезда кат пилота). В тези философски осмислени и носталгично оцветени редове има и жизнена равносметка (Животът отне и даде ни много // затуй може би съдиме строго. // И тази вечност – ЖИВОТЪТ, // на който неистово влачим хомотът, // изплъзва се като пясък през пръсти // и за него всеки тайно се кръсти).
Тези редове може би най-ясно очертават поетическия профил на Христо Стаматов и изявяват неговия глас със силата на истинността и безхитростната прямота. Да честитим на Христо Стаматов първата стихосбирка и да му пожелаем „На добър път“ в поетическото поле.
От издателя – ГЕОПАН, Бургас
