В Свиленград има едно място зад централната улица, където времето върви по-бавно. Не защото е спряло, а защото никой не го пришпорва. Там, в малко ателие, изпълнено с метален звън и мирис на кожа, работи Ховсеп Гарабет Казазян. Човек, който вярва, че всяка работа си има ритъм, а всеки занаят – характер. Неговата биография съчетава фабричната дисциплина, самоукия занаят и онова старо градско достойнство, което не се натрапва, а просто съществува.
Роден е в Свиленград. Майка му е от Ивайловград, баща му – кореняк свиленградчанин. И двамата са работили канцеларска професия – подреден и точен свят, в който редът и отговорността са на първо място. От тях остава навикът всичко да бъде премерено. Вероятно оттам идва и неговото спокойно отношение към труда и хората. Никога не е обичал думата „спешно“. „Спешно е в операционната“, усмихва се той, „тук всичко става с търпение“. Може би не е случайно това сравнение, тъй като брат му е добре познатият в града ни хирург д-р Агоп Казазян. Още едно доказателство, че в това семейство прецизността не е просто професионално качество, а начин на живот.
През 1973 година Ховсеп започва работа в ЗММ – завод, който десетилетия наред е бил съдба за много свиленградчани. Минава през различни длъжности, но най-често работи като контрольор. Позиция, която изисква око за детайла, търпение и твърдост. „В завода се научих, че ако не внимаваш, детайлът ще те изложи. Не трябва да се задоволяваш с „почти“ – или става както трябва, или не го прави“, казва той. Харесва си работата, но през 1997 година идват съкращенията. Момент, който за мнозина би означавал край, а за него се превръща в начало.
Ховсеп взема решение, което говори много за характера му. Парите от неизползваните отпуски не отиват за почивка, а за машина. Ключарска. Поръчва я, поставя я у дома и започва да се учи. Търси майстори, от които да вземе занаята, но среща много „заключени врати“. Докато един ден в Пловдив ключар, видял желанието му, се съгласява да му покаже тънкостите. Истинското обучение обаче идва у дома с опита. „Всеки сбъркан ключ е урок, който плащаш веднъж“. С всеки ключ, който не става от първия път, и с всяка врата, която отказва да се отвори. „Ключарството не е сила, а слух. Слушаш кога металът ти казва „стига““.
Малко по малко Ховсеп става един от двамата ключари в Свиленград. С другия – Димо, нямат съревнование, а уважение. Разбират се човешки и професионално, както е било някога между занаятчиите. „Ключовете са много, злобата трябва да е малко“, казва мъдро.
Ховсеп не ходи по адреси. Който има нужда, знае къде да го намери. Работи само в ателието си у дома, зад централната улица. Там, сред инструменти, ключове и машини, той посреща хората спокойно, без излишни приказки, но с готовност да помогне. Работата му е точна, премерена, без показност. Като самия него.
Любопитен обрат в живота му идва чрез още един стар свиленградски занаятчия – бай Гочо, обущаря. „Ще те науча на обущарство“, му казва той. Ховсеп първоначално отказва. Вече е тръгнал по друг път. Но времената са трудни, работа няма в изобилие и той приема. Така, сравнително късно, около 65-годишна възраст, започва да се занимава и с обущарство. „На 65 човек може пак да е чирак, ако не го е срам“, смее се майсторът.
Обущарството го учи на друго търпение - по-меко и по-бавно. „Обувката е като човека – ако я стягаш много, ще те боли“. Докато сменя подметка, той казва, че всичко трябва да е направено здраво, защото: „Обувката носи човека, не обратното. Тя помни всяка крачка и ако я направиш набързо, ще те издаде“.
Днес, на 74 години, Ховсеп Казазян продължава да практикува и двата занаята. Не защото трябва, а защото не може без това. „Като седя без работа, ми скърцат ръцете. Те са като бравите, ако не ги въртиш, заяждат“, шегува се той.
В живота си има една голяма гордост – синът му Гарабед, на 24 години. Завършил Музикалната академия в Пловдив и днес тромпетист в Пловдивската опера. „Аз търся точния зъбец, той – точния тон", казва Ховсеп и очите му светват. И може би в това се събира целият му свят – в точността, в търпението и в умението да не насилваш нито желязото, нито времето. Защото някои хора не отварят вратите с трясък. Те ги напасват бавно, точно и с уважение. А Ховсеп Казазян знае най-добре, че “не всяка врата се отваря със сила, а с точния ключ”.
Диляна ЦВЕТКОВА