Столетница от Свиленград захвана 101-ата си годишнина. За достолепната си възраст баба Фота Вълканова изглежда много добре – в очите й все още свети живец, а бузите й са зачервени.
Родена е на 28 февруари 1924 г. в село Големанци
в земеделско семейство на бежанци. Баща й е от Кемал, а майка й от Одрин. Когато е била на 3 годинки, родителите й се местят в Капитан Андреево. Там столетницата е живяла докато се омъжва.
Животът й никак не е бил лек.
Ето защо баба Фота споделя: “Дълголетието зависи от гена, а не от начина на живот. И съм гладувала, и съм мизерувала, и съм студувала. Ама Господ е решил да ми даде дълъг живот. Да не се плашат тия, които срещат трудности. Не се умира така лесно. Преди няколко години бях спряла да пия хапчетата, исках вече Господ да ме прибере. Но като видях, че няма да си ида от тоя свят и започнах пак да се грижа за здравето си”, споделя баба Фота.
Дълголетието й е семейна черта.
По-голямата й сестра – Елена Керезова, умира на 103 години, а по-малката – на 93 години. Баща им доживял до 97.
Фота Вълканова няма щастието
да води хубав семеен живот. Със съпруга си се разделя след 16 години брак. Не бил лош човек, но алкохолик. След развода Фота тегли заем от касата на фабрика “Коприна”, където работи по онова време като тъкачка, баща й също й дава пари. Прави първа вноска за апартамент и след дълги лишения успява да го изплати. “Започнах всичко от нулата – нямах нито легло, нито маса, нито столове, нито посуда. Лека-полека си накупих всичко. Сега вече ми е добре. Моята е свършила, моля се на Бог децата ми да са живи и здрави”, казва столетницата. Баба Фота се радва на 2 дъщери, 4 внуци и 2 правнуци.
Въпреки безпаричието тя държала много двете й дъщери да имат добро образование.
На едната не й се учило особено, но другата завършила Кинезитерапия в София. “Самата аз бях много добра ученичка. Най-добрата в училище. Даскалът ми искаше да продължа да уча, но нашите нямаха пари да ме издържат. 72 000 лева са теглили от банката, за да започнат след бягството живота си отначало”, спомня си столетницата. Всичките ми внуци са висшисти, хвали се баба Фота.
Тя знае наизуст много хуморески, стихотворения, песни.
И до ден-днешен обича да чете и запаметява в ума си. “Човешкият мозък е като една тетрадка – пишеш, пишеш, пишеш, свършиш листовете и вече няма къде да записваш. Помниш, помниш и накрая вече започваш да забравяш”, казва баба Фота. Един от любимите й автори е Дамян Дамянов. Ценни й са четирите тома на Чудомир, които съхранява в библиотеката си.
Допреди десетина година е била добре със здравето,
но вече краката не я държат. Ходи с проходилка, има артрит. Кръвно не вдига, само като се притесни за нещо. Пие хапчета за ревматоидните си проблеми и сърцето. Обича да си хапва всичко. Пийва си пелин, защото била с анемия, а той я затоплял и отпускал.
Не си спомня с носталгия за едно време.
Хубавото било, че за повечето имало работа, но имало и безработица. “Не ми е мъчно за миналото. Така ми било писано, така се случило. Имах щастието на стари години да заживея с мъж, с когото много се разбирахме. Но ни било отредено да сме заедно само 20 години”, разказва столетницата.
Всички познават баба Фота като изключително добър човек.
На всеки да помогне, на всеки да подаде ръка, всеки да изслуша. Добротата й не остава неоценена. На 100-годишнината си имала много гости, много цветя и подаръци получила. Трогната е от жеста на комшиите си от блока, които събрали средства и направили паричен подарък. “Направиха ме щастлива. На възрастните едно здравей да им кажеш и самочувствието им се повдига”, споделя баба Фота.
Всяка вечер не пропуска да гледа новините.
Чете и вестници. Съжалява много, че "Старият мост" вече няма печатно издание. Оттам научавала редовно какво се случва в общината ни. Интересува се от ставащото в България. Не й харесва положението, в което е изпаднала държавата ни. Мъчно й е. “Една шепа народ сме. Ако управниците ни милееха за България, както ние сме милеели едно време, както са милеели Ботев и Левски, нямаше да сме сега в това тежко положение. Възрастните хора да живеем сами, далече от деца, внуци, правнуци, защото са принудени да търсят щастието си другаде”, казва с тъга баба Фота.
Изпраща ме с усмивка на уста:
“Помни, чедо, веселието е здраве. Живейте разумно, пейте, веселете се, не позволявайте на никого да ви мачка. Ценете се, ценете и живота”.
