Четвъртокласничка издаде книга с молба да вярваме в Дядо Коледа

Тайнственият пощальон" е книжка, която разказва историята за Дядо Коледа, през погледа на нейната малка авторка. Вярата в доброто, силата на хората да бъдат обединени в името на един по-добър свят е всичко онова, за което Йоана Александра мечтае. Кратка история за всички деца, които не спират да следват вярата, че добрият старец съществува...

Али, както я наричат нейните близки, се увлича по математиката, природните науки, киното и театъра. Обича да пише разкази, вдъхновена от любими филми и детски книжки. „Тайнственият пощальон“ е нейната първа история, която решава да издаде, като подарък за себе си по повод своя 10-ти рожден ден. Идеята е историята за Коледа и добродетелите, в които вярва, да достигнат до повече деца, които ще останат без подарък тази година. Майката на Йоана Александра – Ива, й помага в оформлението и редакцията на съдържанието. Двете създават любителско издателство. Наричат го „Мама и аз“. Имат идея в бъдеще то да развива, подпомага и насърчава издаването на литературното творчество на талантливи деца.

Освен писането, Йоана Александра обожава киното и музиката. Тя е избрана да участва в американска филмова продукция „The Okamiverse”, като през февруари ще пътува до Ню Йорк, когато започва и снимачният процес.

Малката авторка обича да прекарва част от ваканциите в Свиленград. Майка й Ива Георгиева е родом от тук. Завършила е СУ “Д-р „Петър Берон“ през 1997 г. Бащата на Йоана Александра пък е от София. Той е финансист и развива частен бизнес.

„Старият мост“ публикува историята „Тайнственият пощальон“ с пожелание вдъхновението и вярата на Йоана Александра в доброто никога не стихват и да продължава да заразява с позитивизъм хората около себе си, защото „всяка история, която ни кара да мечтаем, е един малък подарък“:

В едно далечно място, скрито в планината, всяка Коледа се появяваше мистериозен пощальон, който разнасяше писма с топли пожелания и специални подаръци. Никой не знаеше откъде идва или кой е, но всичко започна да се променя, когато едно дете откри писмо, написано от самия Дядо Коледа, в което се разкрива историята на тайнствения непознат, неговите пакети и какво го е довело в селото.

И ТАКА ЗАПОЧНА ВСИЧКО...

В малкото селце Бьорлик, сгушено в прегръдката на уморените от тежестта на снеговете Алпи, настана истинско оживление, още в първите дни на декември, когато започнаха да се носят слухове, че мистериозният пощальон скоро ще пристигне.

Всяка година, по това време, той се завръщаше в селцето и в последния ден на Коледа, също толкова незабелязано, както е дошъл, го напускаше тихо. Местните хора говореха, че това се случва в полунощ, когато мъждукащите светлинки в селището угаснат. Никой до сега не беше успял да научи кой е странникът, навестяващ Бьорлик, нито причината всяка година да се завръща точно тук. Селяните обикновено го виждаха за кратко — той минаваше, облечен в старинно черно палто и шапка, със стара, но добре поддържана шейна, теглена от снежнобели коне. В нощта срещу Бъдни вечер, поставяше пощенски пратки и пакети пред всяка врата, след което изчезваше.

Децата обичаха да четат писмата, които чудатият пощальон набутваше под дървените врати на домовете им, пълни с красиви пожелания и лично написани послания, сякаш този чудак знаеше всичко за техните мечти и тайни желания. Вълнението им нарастваше, когато започваха да разкъсват нетърпеливо цветните хартии, обвиващи подаръчните кутии.

Но тази Коледа се случи нещо необикновено! Толкова необикновено, че историята за тайнствения пощальон, взе неочакван обрат. Сигурно се питате какво се случи? Случи се това, че една малка кутия остана под снега, скрита в покрайнините на селото.

Кърлик, дребно момче с бяло лице, покрито с безброй лунички и буйна къдрава, рижа коса, което всяка Коледа се криеше зад плевнята на дядо си и с часове оставаше на студа, за да зърне пощальона, тази година реши да проследи странника. Изгаряше от любопитство да научи кой е той, къде нощува… какво се случва със снежнобелите коне, които ритмично теглеха шейната му…

Оцеляването във вечер като тази, на открито, беше невъзможно! Всяко вдишване режеше дробовете с ледена острота. Звездите блещукаха с приглушена, сивкава светлина. Приличаха на замръзнали, далечни кристали, обвити в сребриста мрежа, които едва осветяваха скърцащия под стъпките на малчугана сняг. Ледени висулки се провисваха от покривите като малки, остри ками, а дърветата бяха застинали в призрачна тишина, обвити в тънък слой скреж. Снежната пелена ги обгръщаше като паяжина. Вятърът се промъкваше между сградите, остър като бръснач. Оставяше усещането за хапеща студенина.

Кърлик едва дишаше от студ. Вятърът пронизваше. Той се усилваше, носейки вихрушки сняг, които вилнееха из въздуха, сякаш разиграваха малка, танцова сцена. Далечен, уличен фенер хвърляше слаба, трептяща светлина. Всичко бе застинало. Момчето не чуваше никакъв звук, освен приглушеното туптене на сърцето си, напомнящо за топлината, към която всеки се стремеше в такава нощ. Любопитството му беше по-силно от суровата прегръдка на виелицата, почти отнасяща слабото му, тридесеткилограмово тяло. Тишината на нощта носеше усещането за сурова, студена вечност.

ПО СЛЕДИТЕ НА СТРАННИКА

Кърлик очакваше появата на пощальона, притаил дъх. „Ето те и теб“ – тихо промърмори той. „Откога те чакам, страннико! Замръзвам от студ.“

Мъжът се спря пред малката, покрита с преспи къщурка и извади пакет с плик, който остави пред портата и продължи към следващата, мъждукаща светлинка. Момчето изскочи от плевнята и бързо се придвижи към оградата на семейство Алберщайн, която иначе беше доста рехава, но сега изглеждаше достолепно от огромната преспа, която я покриваше. То се придвижваше тихо, в тъмнината, като сянка сред снега. Всяка стъпка, която правеше, оставяше ясна следа в бялата покривка, но той се стараеше да се движи тихо и незабелязано. Ръцете му бяха скрити в джобовете на старото му палто, а дъхът му излизаше като бели облаци, които бързо се разсейваха в студения въздух. Стъпките му бяха внимателни и обмислени, за да не привлече вниманието на мистичния пощальон. От време на време, той се спираше зад ъгъла на някоя къща и наблюдаваше. Странникът се движеше бързо и уверено. Нямаше нужда дори от фенер, с който да осветява домовете, които навестяваше. „Та този чудак познава всяко парченце земя от нашето село!“ – помисли си къдрокоското. Пощальонът оставяше подаръци или писма пред вратите на домовете, без да се обръща, сякаш не забелязваше нищо.

„Чудна работа!“ – промърмори Кърлик.- „Този старец толкова много ми напомня на дядо Коледа! Защо ли върши всичко това?“ – замисли се рижавият малчуган – и продължи внимателно да следва тъмната фигура на странника, която се открояваше на снега.

Момчето усещаше как сърцето му бие все по-бързо от вълнение и любопитство. Той се стараеше да не изгуби мъжа с балтона от поглед, опитвайки се да остане незабелязан. Понякога се отклоняваше дори в най-малките улички на селото или се криеше зад оголените храсти, но въпреки това, Кърлик имаше странното усещане, че пощальонът сякаш знае, че някой го следи. Всяка стъпка, всяко негово движение, беше като магия, която един обикновен разносвач на писма не притежаваше.

Докато следваше мистериозния пощальон, Кърлик усещаше странна връзка с него. Имаше чувството, че е част от нещо по-голямо, което не може напълно да разбере, но знаеше, че трябва да го открие, каквото и да е то.

Въздухът ставаше все по-студен и пронизващ, но в същото време, през вените на малчугана преминаваше особена топлина, която му подсказваше, че върви по мистериозен път, водещ към отговора, който той търсеше.

„Кой си ти, страннико?“ – питаше се момчето, докато се опитваше да се придвижва безшумно между сенките на къщите – „Защо си тук и какво правиш?“

Кърлик следваше стъпките на непознатия, но имаше чувството, че те просто се заличаваха пред очите му. Всеки път, когато стигнеше мястото, където пощальонът бе оставил пакет или писмо, той го намираше вече отнесен.

На места, в покрайнините на селцето, се усещаше странна атмосфера, необикновена! На път към поредната порта, Кърлик се натъкна на нещо изключително странно. Вместо подарък, той намери пакет, забравен под снега, съдържащ ръкопис, с указания за място, където той трябваше да отиде. Не вярваше на очите си! Точно така! На пакета пишеше неговото име! Без да се замисля, той прибра папируса в продънения джоб и последва посоката.

Мястото, посочено в писмото, се намираше в покрайнините на селото, в стара, изоставена постройка, обрасла със сухи клони, покрити със сняг. Когато влезе вътре, Кърлик се озова в празна стая, в която имаше мистериозно устройство, наподобяващо на част от нещо много по-голямо. Докато се приближаваше, странникът внезапно се появи от тъмнината. Кърлик подскочи уплашен и още по-изненадан от посетителя, който всъщност вече го очакваше. Челюстта му тракаше от студ и страх. Опита се да прикрие емоциите, които го бяха връхлетели, и преди да отрони и дума, чудакът се усмихна и каза:

- Не се страхувай! Знам, че си изключително смело момче и точно заради това, исках да те изправя пред избор. Близо си до разкрития, които малцина знаят, но пътят, който води към тях, е опасен. Ако решиш да продължиш, ще научиш не само кой съм, но и какво стои зад всички тези подаръци и писма.

- Какви разкрития? За какво говориш? – попита с треперещ глас малчуганът.

- Скоро ще научиш, момчето ми! Все още имаме почти седмица до последния ден от отлитащата година.

Кърлик не беше съвсем сигурен какво всъщност означаваха думите на стареца. Стотици въпроси хвърчаха като пеперуди в малката му главица. Той не сънуваше. Беше готов да поеме предизвикателството, за което му говореше пощальонът, без да разбира напълно казаното. Това бе само началото на загадъчното му пътешествие към неизвестното.

- Не случайно ме следваше толкова дълго – рече поща льонът - прекъсвайки мислите на Кърлик. - Знаех, че ти ще си този, който ще стигне до тук. Тази машина, която виждаш пред себе си, е ключът към нещо голямо — не само за вашето селце, но и за целия свят.

Момчето гледаше устройството, с широко отворени очи — то изглеждаше старо, но необичайно сложно. Нещо като съчетание от антична механика и модерни технологии. Някои части бяха покрити с гравюри, наподобяващи език, който той не разпознаваше.

- Какво е това? - попита малчуганът - И защо оставяш тези пакети пред домовете на хората? Каква е връзката с тази машина? Не разбирам! – продължи с въпросите Кър лик.

- Това е Машината на Връзките. Тя е създадена от хора, живели тук преди векове и има способността да обединява съзнанията на човеците, като премахва бариерите между тях. Те стават по-близки едни с други. Но тази машина е опасна — ако попадне в грешни ръце, може да се използва за контрол, вместо за свързване. Затова тя беше разделена на части и дълбоко скрита от живите същества.

В този момент, Кърлик осъзна, че писмата и пакетите, които пощальонът разнася, съдържат указания. Те не бяха просто подаръци — във всеки плик имаше ключ, предназначен за някого, който притежаваше определена дарба или знание, необходимо за възстановяването на машината.

- А защо оставяш тези пакети при обикновените хора? Какво общо имат те с това странно устройство?

- Човеците, на които оставям ключ, не са обикновени. Те дори не осъзнават, че носят в себе си уникални качества, които машината разпознава. Само, когато всички ключове бъдат събрани от тях, ще можем да я активираме безопасно. Но има и други, които знаят за нея и нейната сила. Те ни наблюдават и чакат момент, за да ни спрат.

- Кои са тези хора? – попита с недоверие Кърлик.

- Кои ли? Онези, които вярват, че свързаността е опасна. Те предпочитат хаоса и незнанието, защото то им носи власт. Но сега е твой ред да избереш. Ще ми помогнеш ли да съберем всички ключове или ще напуснеш тази история?

В този момент Кърлик разбра, че изборът му ще определи не само съдбата на машината, но и на всички хора, получили тайните пакети. Той осъзнаваше, че това не е просто загадка — това е мисия, която може да промени света. Изправен пред съдбоносен избор, момчето започна да осъзнава мащаба на събитията. Машината, която до този момент изглеждаше като обикновена, остаряла и ненужна вещ, всъщност притежаваше невероятна сила — тя имаше способността да отключва потенциала на тайните пакети, разпръснати, както в Бьорлик, така и по целия свят. И всичко това бе дело на мистериозния коледен пощальон.

„Красивите, цветни кутии, които радват хората от алпийското селце, всъщност съдържат фрагменти от знание и лични послания, имащи силата да преобразят живота на всеки от нас“ – помисли си момчето – което все още мислеше, че сънува.

- Леле, в какво се забърках – прошепна хлапакът и покри, с почти посинелите си от студ ръце, лицето си. „Дали да не се откажа ? – запита се той. „Не, няма да спра до тук! Не мога да предам хората! Знам, че това предизвикателство има конкретна цена и аз съм готов да я платя – смело заяви, почти на глас, къдрокоското, отправяйки поглед към тъмнината, която допълнително подхранваше страховете му. „Ако машината попадне в неподходящи ръце, тя може да се превърне в инструмент за контрол, вместо за освобождение.“ – продължи Кърлик с размишленията. – „Това ще унищожи човечеството.“

Докато рижкото преценяваше действията си, той напълно забрави за странника, който тихо го наблюдаваше, в очакване на решението му.

- Истинският избор, момчето ми, не се състои в предизвикателството да спасиш света, а дали си готов да го промениш – добави пощальонът, сякаш беше прочел до една мислите на Кърлик.

- Добре! Приемам! Готов съм да се впусна в това приключение! Изричайки тези думи, Кърлик осъзна, че неговата мисия не е просто да реши съдбата на машината, а да поведе света към нова ера на разбиране и единство, дори това да означава да жертва себе си.

- Машината не е просто устройство. Тя е тест за човечеството. Ние, с теб, приятелю, трябва да обединим хората, получили тайните пакети, за да успеем да разкрием истинската ѝ цел.

ПЪТУВАНЕТО КЪМ НОВАТА ЕРА

С помощта на кодовете, които бяха част от съдържанието в пакетите, Кърлик и чудакът разпратиха послания към всички притежатели на ключове от машината. В писмата имаше специални инструкции, приканващи всеки, получил ключ, да последва загадъчна координата, която беше изписана и на стария механизъм на Машината. Притежателите на пакети трябваше да поставят ключовете си, получени с подаръка, в една от вдлъбнатините около ядрото. Единственият начин, да бъде активирано устройството, бе, ако всички ключове едновременно успеят да го отворят. Само тогава, машината щеше да се активира.

Дори, когато всичко изглеждаше, че се развива по плана на тайнствения пощальон, изпълнението на мисията не вървеше съвсем гладко. Сред хората, получили ключ в коледните си пакети, имаше и такива, които се страхуваха от неизвестното и отказваха да се разделят с тях, вярвайки, че притежават най-безценното съкровище на света в ръцете си. Други пък бяха уверени, че Машината ще бъде инструмент за власт и отказваха да споделят своите ключове.

Кърлик имаше отговорна задача. Той трябваше да накара тези хора да мислят еднакво, в една посока. Да бъдат убедени, че техният личен принос за спасението на земята, е незаменим. Той си проправи път, изправи се пред избраните да спасят човечеството, прокашля се, набра още смелост и разказа историята, която звучеше нереално дори в собствените му уши ….

За решението да проследи тайнствения пощальон, за страховете, които караха малкото му, момчешко, сърце да бие учестено и сковаваха от страх крехкото му тяло, точно толкова, колкото и пронизващият гърдите му студ.

Кърлик говореше с откровение. Очите му светеха като звезди. Искаше му се да покаже, че животът на Земята е в ръцете на всеки от присъстващите. От тях зависеха не само собствените им животи, но и тези на милиони хора по света.

- Това е моята история. Смелостта е сила, която не трябва да губим! Вярата в доброто, е единствената причина, да изпълним мисията, за която сме призвани тук – завърши своята пламенна реч момчето.

Постепенно, един по един, хората започваха да вярват, че Кърлик казва истината. Усещаха я във всяка изречена дума. Когато всички ключове бяха поставени на съответното място в машината, тя започна уморено и плавно да се активира, разкривайки последната тайна за изтичащата година.

За да се задейства напълно магията, беше необходимо да бъде изпълнено едно последно условие, човек, готов да се свърже с нея, който да отдаде цялата си енергия, за да я стабилизира. Всички се огледаха плахо. Настъпи тягостно мълчание, което продължи повече от минута. Вятърът вилнееше в ледовитата нощ и блъскаше голите клони на дървото в спуканото стъкло на постройката, в която избраните бяха наобиколили странната машина, в безмълвно търсене на доброволец, който беше готов да се слее с нея. Никой не намираше смелост да рискува живота си. В този миг, Кърлик осъзна, че това трябва да бъде той. Без колебание, пристъпи към кристалното ядро, намиращо се в центъра на странното устройство.

Докато енергията на машината го обгръщаше, той виждаше проблясъците, идващи от бъдещето — свят, където хората живееха и работеха заедно. Свят, без граници и предразсъдъци. Това му даде сили да се пожертва. Той виждаше новия свят, в който човеците се обичаха. Свързваха се. Обичаха и земята, на която живееха Грижеха се за нея. Беше красиво!

Кърлик присъпи плахо напред към поглъщащата струя светлина. Тя го обгърна и пое в дълбоките си недра. Момчето отлетя в бъдещето. Там, където хората бяха по-добри и сплотени.

Така историята за смелия, риж къдрокоско, със снежнобяло лице, покрито с лунички, се превърна в легенда, която децата разказваха с настъпването на Коледа.

Сигурно се питате какво се случи с тайнствения пощальон?

Да, той все още раздава подаръци в малкото, алпийско селце Бьорлик, облечен в червена мантия, теглен от бели коне, които толкова много приличаха на елените на дядо Коледа!

Вече всички в селото вярваха, че истинската магия на Коледа не се крие в подаръците, а в добрите мисли, топлите думи и смели дела. И точно тази година, те решиха да посрещнат пощальона със светлини и празнично настроение. Да му благодарят, че е поддържал техния коледен дух жив през годините.

Когато той отново се появи, хората от цялото селото се събраха около него и за първи път от много време поканиха странния старец в домовете си, където той и до днес разказва историята за благородното и храбро сърце на Кърлик.

КРАЙ