25
Вт, Сеп
16 Нови статии

Интервю
Инструменти
Шрифт

 Трябва да бъдем съпричастни към бежанците. Комунистите искаха да направят църквата в с. Студена склад на ТКЗС

Отец Христо Перчемлиев е служител в църквата „Св. Йоан Богослов“ в с. Студена. В неговия богослужебен район попадат още храмовете в селата Левка, Мустрак и Дервишка могила. Въпреки че избира да служи на Бог на 46-годишна възраст, още като дете прекрачва прага на църквата. В откровен разговор за „Старият мост“ той разказва за това как един свещеник вижда случващото се в страната ни, посланието на протестите, обезверяването на българина и пътя на България.

 

  • Отец Христо, напоследък в страната ни се случват много негативни неща. Политиците не могат да се разберат помежду си, народът страда, масово се самоубиват хора. Може ли това да е Божие наказание за безбожието на българите?

  • За Божие наказание не може да се говори. Бог не наказва, а предупреждава. В момента той ни праща предизвестие, за да се покаем, но ние не го осъзнаваме. Хората търсят само материалното, което не е правилно. Това се отнася и за управляващите. По една или друга причина те са подвластни на някакви материални или лични интереси. Нещата винаги се обръщат в нечия лична изгода. Това, че ценностната система липсва в обществото, т.е. то вече е деградирало, води до негативизма в България. Управниците забравиха, че са избрани от народа и трябва морално да подкрепят обществото. Това е и причината хората да реагират и да излязат на протестите. Да се надяваме, че с божия промисъл и воля ситуацията ще се изчисти и успокои. Тогава ще можем да вървим напред по-достойно и спокойно.

  • В момента в България се наблюдава голям наплив на емигранти. Някои от българите събират дарения и са съпричастни с тежката съдба на бежанците, други обаче са категорично против тях. Какво мислите вие?

  • Нека се върнем към историята. През 1393 г. турците са превзели България. Нито един българин тогава не е напуснал родината си, за да отиде в друга държава. Всички са останали тук, макар че са ги клали, бесили, вкарвали са ги в тъмницата. Вярата им е запазила България, въпреки че 500 години сме били под турско робство. Нормално е обаче, където има брожение, да има и поток на бежанци. Те нямат никаква вина и под натиска на войната търсят свободата си. Пътят им минава през България, което до една или друга степен нарушава равновесието в държавата. Слушам по телевизията, че за един бежанец на месец се изразходват 1200 лева за охрана, отопление, лекарства и др. На вашите баба и дядо, които са работили 40 години в ТКЗС-то например им дават по 120 – 150 лв. пенсия. Бежанците обаче са хора като вас и мен. Затова трябва да бъдем съпричастни. Сред тях има и много достойни хора. Една част дори посещават църквите ни. Мненията по този въпрос са противоположни. Нека всеки сам за себе си си направи извода.

  • Смятате ли, че молебените, които се отслужват за благоденствието на българския народ, могат да помогнат на гладните, бедните, тези в неравностойно положение?

  • Бог дава, но в кошара не вкарва. За да ни даде Господ, ние трябва да се потрудим. За да има на трапезата, трябва да го произведем. Така че не е само в молитвите. Те са една психологическа нагласа, чрез която се мобилизираме за нещо полезно и по-добро. Другото зависи от самите нас. На молебена трябва да присъстват много хора, които да се включат в молитвите. А не едните да правят богослужение, а другите да стоят по кафенетата. Пресен пример мога да ви дам с 5 октомври т.г.,когато бе празничният молебен за благоденствието на Свиленград. По време на литургията, проведена от митрополит Галактион, присътваха не повече от 15-ина души, като към тях причислявам и църковния хор.

  • Каква е причината? Обезверяване на народа...

  • Да, като най-голяма роля за обезверяване на народа изигра комунистическата партия. На времето в затвора в Белене е имало 500 свещеници. Един мой познат, който не е вече между живите, ми сподели следното: „Бях в Белене... На един първи май решиха да пуснат свещениците. Когато им прочетоха заповедта, че са освободени, един от тях се обърна към нас и ни каза: Братя, не се отчайвайте Бог е с нас. Тогава го върнаха и на следващия ден го видяхме удавен в блатото. Убили са го.“ Та комунистите изиграха голяма роля, те отучиха народа да не може да се кръсти. В село е имало случай, когато водят дете да го кръщават, а от съвета пращат прислужника да го изпъди от църквата. Такива случки историята помни много.

  • Как се чувства един български свещеник в днешния „объркан“ свят? С какви трудности се сблъсквате в ежедневието си?

  • Не мога да се оплача. Не срещам трудности по пътя си като свещеник. С кмета на Студена Жельо Станков се разбираме много добре. Той е църковен настоятел, вярващо момче. Сега нямам никакви проблеми, но не беше така като станах свещеник през 1988 г. Първите две години, докато дойде демокрацията, имах проблеми. Викали са ме в партийния комитет да ме питат колко души се кръщават, венчават и посещават църквата. Данни не съм им дал, но ме викаха. Едно време бяха проблемите, когато управниците искаха да затрият църквите. В нашето село не успяха да затворят храма. Призовавали са свещеника (тогава не бях аз) да даде ключовете от църквата, защото са искали да я правят читалище, в последствие и склад на ТКЗС-то. Той обаче им казал: „Дайте ми писмена заповед и тогава ще ви дам ключовете“. Такава писмена заповед обаче нямало кой да даде и църквата не била затворена.

  • А през коя година е построен храмът в Студена?

  • Той е строен късно – 1927 г. По-напред сме имали друга църква, на друго място. Тя също е била голяма, но вкопана в земята. Турците не са давали да бъде по-висока от един ездач на кон.

  • Какъв беше вашият път към вярата?

  • Когато бях още дете, моят дядо започна редовно да ме води на църква. Той беше силно вярващ и духовно извисен човек. В понеделник, като отивах на училище, идваше с мен, за да предупреди учителите да не ми се карат, че съм посещавал храма. Само две години, докато бях войник, прекъснах визитите си в църквата. За никого не беше чудно, че реших да стана свещеник. Самоук съм. Не съм завършил семинария, а бях на 40-дневен стаж в Свиленград. Това, което е в сърцето на човек, не може никой да му го отнеме. Станах свещеник на 27 февруари 1988 г. Тогава бях на 46 години.

  • Какво е състоянието на църквите във вашата енория?

  • Единствено в Дервишка могила църквата е в много окаяно състояние. Дворът е обрасъл с къпини и тръни и не може да се влезе вътре. В самото село живеят 14 души и няма нито кой да отвори църквата, нито кой да я поддържа. Преди години издействахме средства от Агенцията по вероизповеданията и сменихме керемидите на покрива. Вътре църквата е в много окаяно състояние. Всички останали храмове са приведени в добър вид. Почти навсякъде са направени ремонти.

Интервюто взе: Диляна ЦВЕТКОВА