20
Сря, Юни
13 Нови статии

Интервю
Инструменти
Шрифт

Герасим Дишлиев – Геро е роден в Свиленград на 29 юли 1968 г.  Завършва Ecole Internationale de Mimodrame de Paris – „Marcel Marceau“. Веднага след получаване на диплом той е поканен лично от Марсел Марсо да стане негов асистент и преподавател в школата. В кариерата си Герасим е играл с Марсел Марсо, Магали Ноел, Жак Ижлен, Емануел Вакка, Мари Трентинян, Рафаел, Мадона Буглионе, Костантино Раймонди.

Изключително ценен от маестро Марсо, той се включва в неговата „Театрална компания“ и го придружава в турнетата му по световните сцени. Същевременно продължава и творческите си търсения. За първи път Геро бе представен на свиленградската общественост от „Старият мост“ през 1995 г. 15 години по-късно той отново е с читателите на вестника, за да разкаже за един от най-амбициозните си проекти, който ще реализира с помощта на община Свиленград и тукашната общественост на фестивала в Авиньон. На престижния форум той ще представи моноспектакъла „Монолог с куфар“, в който се разказва за родния му град.  В четвъртък Дишлиев  проведе семинар в читалище „Просвета“, а в петък изнесе спектакъла пред своите съграждани.

 

-        Геро, как ти хрумна идеята за „Монолог с куфар“? Той е изцяло твой авторски спектакъл...

-        Той е авторски, но не мога да не кажа, че е направен със съдействието и със същото желание на моя режисьор Костантино Раймонди. Нашият тандем работи по тоя начин: той ме провокира, аз отговарям и понеже и двамата сме емигранти, и двамата сме хъшове – той е от Неапол, а аз съм от Свиленград, триъгълникът се затвори – Париж – Неапол – Свиленград. Бях му казал: Коста, хората няма да се интересуват от тая тема „емигрантството“. Но се оказа, че той има право. Защото няма семейство, което тази тема да не го засяга.

-        Този моноспектакъл автобиографичен ли е?

-        Аз го наричам автобиографична измислица.

-        Аз знам, че спектакълът се харесва от публиката. Защо, според теб каква е магията?

-        Явно че темата е общочовешка и средствата, които използваме, пък са универсални. Мимът, тялото явно докосва по-бързо, визията кара хората някак по-скоро да влязат в нещата...

-        В този спектакъл образът на емигранта обобщен ли е? Характерно ли е това, което играеш, за съдбата на емигранта, или е повече личен момент?

-        И аз мислех, че е личен момент, но се оказа, че наистина образът е обобщен, защото много хора, когато кажа Свиленград, чуват примерно Барселона, Кайро,  Ботевград  или Стара Загора – своя роден град. Това един мой съученик ми го каза, след като видя спектакъла: Геро, ти изигра своя живот, пък аз видях моя. Всъщност фактически той смени Ботевград със София и явно е изживял същото, което аз съм изживял между Свиленград и Париж. Нямат значение разстоянията. Когато смениш обстановката, нещата, пак се поставяш в положение на емигрант по отношение на нещо.

-        По някакъв начин в спектакъла популяризираш Свиленград. Конкретно как се изразява това? Каква информация даваш за Свиленград?

-        Ами казвам на зрителите, че Свиленград е моята къща, това е моето семейство, тук са моите корени, моето дърво.  Имах много показателен случай, когато играх тоя спектакъл в Италия. В един момент имам малко текст, в който говоря за Свиленград, разказвам за този човек, който е поставен на средата на сцената, а от едната страна е Париж, от другата е Свиленград. И говоря за тези неща, за емигрантството, за това, че корените са били откъснати, за това, че може би той не е трябвало да тръгне никога – тези всичките въпроси, които човек си задава, когато тръгва на път. В един момент от представлението, което играх в Неапол, когато показвам в коя посока е родният ми град, едно детенце от публиката съвсем спонтанно каза: Свиленград...

-        Българче?

-        Не, не българче. Точно в това е силата на жеста... Тогава ми стана много драго.

-        Всъщност колко представления на „Монолог с куфар“ си играл засега?

-        Засега спектакълът е игран осем или девет пъти – в Италия, в Израел, в Македония, където спечелих първа награда на фестивал в Скопие, после го играх във Франция и в България. Това му е визитката засега и се надявам, че фестивалът в Авиньон ще му даде нов трамплин, защото там ще го играя 23 пъти от 8 до 31 юли всяка вечер в 6,40.

-        Самият фестивал какво представлява?

-        Festival d'Avignon се провежда за първи път през 1947 г. и всяко лято превръща Югоизточна Франция в център на изкуствата. Идеята за създаването му принадлежи на прочутия актьор Жак Вилар, който дълги години е директор на фестивала. Целта на Вилар е да изведе театъра от затворените салони и да го направи по-близък до публиката след края на Втората световна война. В Авиньон моята цел е да дойдат големите избиратели – това са продуценти, хора, които организират турнета, директори на театри или на читалища да го наречем, които да харесат спектакъла.

-        Но като че ли пантомимата е елитарно и непечеливше изкуство, особено в България...

-        Във Франция разликата не е много голяма, въпреки че все още има фестивали, посветени на това изкуство. Моят опит показва обаче друго. Преди работех с Марсо и може да се каже, че, хайде, той е събирал публиката. На „Монолог...“, който направих със собствени средства, публиката винаги е идвала и си е отивала със зачервени от сълзи очи и с усмивка на лицето. Благодарение пък на Алианс Франсез миналия май месец, точно по това време, бях на турне в Америка с един друг спектакъл – чисто мимски, различни скечове. Публиката ме прие изключително топло, стана ми кеф, че съм актьор.

-        В България напоследък изключително голям успех от комерсиална гледна точка имат примерно чалгата, казарменият хумор, разни конкурси „Мис“, „Мистър“ добре печелят...

-        Печалбите им са временни.

-        Досега колко спектакъла имаш?

-        Около 30 – 40 различни, включвам опери, театрални, музикални, мимски неща...

-        Всъщност на практика ти си на свободния пазар.

-        Абсолютно. Във Франция това е принципът и много са малко например като Комеди Франсез и още няколко такива институции, които имат актьори на щат. Иначе всичките сме междувременно работещи, непостоянно. Когато си направиш нещата – играеш, като нямаш – нямаш.

-        Във Франция частна школа ли имаш?

-        Школа за мен е училище  многодисциплинарно – да има и актьорско майсторство, и музика, и пантомима и т.н. Аз нямам. Това ми е проект, който не съм изгонил от главата си още. Давам часове частни, или пък групови, стажове. Например режисьорът на един филм ме беше помолил  да подготвя актьор за много пластична, физическа роля и аз му дадох уроци конкретно за това, което трябваше да прави пред камерата.

-        Иначе спектаклите си имат продуцент?

-        Съответно си търсиш проуцент, така по този начин община Свиленград е продуцент на спектакъла „Монолог с куфар“. Всъщност аз сега за първи път се сблъсквам с тези неща, защото  в другите спектакли или съм играл с Марсо, или пък с други хора.

-        Скъпо изкуство ли е пантомимата?

-        Като  като всяко едно изкуство е скъпо, затова сега разбирам думата меценат – доколкото си спомням, идва от името на един грък – Мецен, който на времето, за да ходят много зрители на представления, е давал ядене. Хората отивали да ядат и, консумирайки, гледали спектакъл. Културата има нужда от ей такива хора, от такива институции като свиленградската община, като свиленградската общественост...

-        В личен план какво ново при тебе?

-        Няма нищо ново, живея със същата жена и на същия таван...

-        В Свиленград идваш ли си често?

-        Поне веднъж на шест месеца съм в България, да зърна майка ми как е.

-        Какво вземаш в куфара, когато си тръгваш оттук?

-        /Смее се/ Семена от невен, сея си в Париж и се хваща, носил съм индрише... И ракията на чичо Кольо и чичо Христо...

Интервюто взе:

Николай КОЛЕВ