17
Пет, Ное
4 Нови статии

Общество
Инструменти
Шрифт

HRR 915888884При младите липсва искрата, с която аз започнах да уча занаята преди 60 години

Малко останаха дърводелските работилнички в Свиленград. Едва петима са майсторите на дървото все още практикуващи занаята. Един от тях е Кольо Георгиев, който тази година ще навърши 60 лета, откакто е в бранша. Работилничката му никога не остава празна. Дали за работа, дали на приказка все има хора в нея. От никого не можеш да чуеш лоша дума за Кольо, хвали го негов приятел. Винаги отзивчив и за всеки ще намери да каже по нещо добро. Ако не можеш да помогнеш, по-добре не пречи, категоричен пък е майсторът.

Кольо Георгиев захванал занаята на крехката 14-годишна възраст. „Роден съм в Левка през 1940 г. Като завърших трето отделение, баща ми ме попита какво ще правя оттук нататък. Бях категоричен, че ще уча занаят и през 1954 г. станах чирак при дърводелец от селото. Като всеки новопостъпил, върших най-мръсната работа – метях пода, чистех тезгяха, палех печката. След няколко седмици майсторът започна да ми позволява да бича дървата и да подгрявам туткалника. Ако сутринта лепилото не е топло, се връщаш вкъщи, предупреждаваше ме той“, спомня си бай Кольо. Изкарал при учителя си три години. През 1957 г. заедно с още няколко души създали работилница към ТКЗС-то в Левка. Изработвали дограма за оборите. По-късно постъпил в свиленградската кооперация „Обединение“, отново като чирак. Тези години са едни от най-емблематичните в трудовия му стаж. Тук го провъзгласили за майстор. Тук се научил да борави с дървообработващи машини, дотогава всичко правил на ръце. Отново тук се сблъскал и с най-големите трудности в упражняване на професията. „Като започнах в кооперацията, не знаех да работя с машините. Лека-полека се научих. Започнахме обаче да произвеждаме и мебели, което също не бе лесно. Трудностите бяха свързани не толкова със самата изработка, отколкото, че се изправих пред нещо съвсем ново и непознато“, уточни дърводелецът.

За 60 г. в занаята е прекъснал работа единствено в казармата. „От 14-годишен съм сложил престилката и не съм я свалял. Само като войник нямах възможност да работя. Уволних се от казармата през 1962 г. и започнах в комбинат „Победа“. След завода, постъпих като дезинфектор в жп-то, където изкарах 10 г. и се пенсионирах. Тогава отворих работилницата, в която съм и до днес“, разказва бай Кольо. За него няма нещо, което не може да измайстори. Най-важното било клиентът да остане доволен и да се върне отново при него. Хората го търсят за всичко, що се прави от дърво – пчелни кошери, мебели, прозорци, врати и др. „За мен клиентът е над всичко. Задължен съм да го посрещна с усмивка и да свърша работата така, както пожелае. Не съм върнал никого досега, затова и имам редовни клиенти вече толкова много години. С течение на времето обаче работата понамаля. С навлизането на алуминиевата и PVC дограма например никой вече не купува дървената, защото е по-скъпа. Хората нямат пари, търсят евтиното, а не качественото“, споделя майсторът.

Въпреки трудностите през последните години, той все още не мисли да се отказва от занаята. Годинките му тежели, но меракът си оставал същият. „В нашата сфера трябва да работиш най-вече с търпение и с много обич. Дървото разбира какво иска майсторът от него и се оставя послушно в ръцете му. То иска нежност, галене. Тръгне ли работата на инат, то или ще се напука, или ще се счупи или нацепи, и така и трудът отива нахаос, и зян се прави“, категоричен е Кольо Георгиев. Според него един майстор трябва да познава азбуката на дървото. Всяко дърво било добро, но зависило от това какво се иска да излезе от него. Бор, смърч, мура са леки за работа и са повече за дюшемета, дъб и акация са твърди и повече стават за бъчви, каци, паркет, яворът е за мебели, уточни дърводелецът. Той признава, че от година на година ставало все по-трудно да се издържа от занаята си. Упражнявал професията повече като необходимост от контакт с хората, отколкото от финансова нужда.

Майсторът с огорчение споделя, че професията му е изчезваща. „Най ме боли, че няма кой да продължи този хубав занаят. За сина ми вече е късно, но и при внуците липсва мерак. Няма я тази изкрица любов, няма го желанието, с което започнах преди 60 години. Все пак се надявам, че ще се намери някой да подхване занаята. Днес в Свиленград сме останали не повече от 4 – 5 дърводелци. При това повечето над 50 години. Когато и ние си заминем, занаятът ще изчезне, защото няма на кого да го предадем”, споделя с тъга старият занаятчия.

Диляна ЦВЕТКОВА