23
Чет, Ное
11 Нови статии

Общество
Инструменти
Шрифт

HPКнига с младежки спомени от Свиленград пише именитата наша поетеса

70-годишен юбилей ще чества на 19 юли известната българска поетеса Рада Александрова.

Тя е родена на 19 юли 1943 в Свиленград. Завършва Българска филология в СУ "Свети Климент Охридски". Четири години работи като редактор в отдел "Поезия" на БНР, а след това - 15 години в списание "Пламък".

От 1992 г. до 1995 г. е управител на издателска къща "Иван Вазов", а през 1997 – 1998 г. е началник отдел "Военноиздателска дейност, военни културни институти и учреждения" към Министерство на отбраната. Издала е стихосбирките: "Златните момичета", "Невъзможно бягство", "Коприва", "За близкия човек", "Камък", "Сега разбирам", "Зимна роза", "Някой е идвал", "Беше зима и лято", "Било е дадено", "Откъслечни фрази", "Къщата на Мери", книга за деца "За Айя и други разкази", романите "Всяка вечер е петък", "Другия". Автор е на пиесите "Полегати дъждове", "Въздух за всички", "Леон", "Всичко се сбъдва", "Ангелът". Превеждана е и на много езици.

Тази година Рада Александрова бе удостоена с награда за цялостно творчество „Блага Димитрова – 2013“.

 

- Рада, как съхраняваш творческото си дълголетие?

- Звучи изненадващо – творческо дълголетие. Струва ми се, че всеки човек се ражда с някаква задача, да не използвам тежки думи като мисия. Един обича да прави столове, друг да развъжда риба, някой е обзет от компютрите и т. н. Авторите, щом осъзнаят, че са такива, пишат. Случва се да прекъснат рано наистина, но повечето пишат докато могат. За поетите е най-различно. Понякога стиховете идват, а друг път ги няма. Дълго ги няма, по половин година. По-рано се тревожех, че са се изчерпали, но вече не. Тъй съм го и написала в едно стихотворение:

“Те идваха или не идваха.

Като мъжете.

Когато искат.

Ако пожелаят.”

Ако на това му се вика творческо дълголетие...

- Как се чувства истинската поезия, а и изкуството изобщо, в днешната чалго-мутринска среда?

- Кофти се чувства. Като че ли я няма. Но това е привидно. Отдавна, от един свой приятел- художник научих и веднага го осъзнах, че поезията, в по-широк план – всички изкуства – това са реално съществуващи в света и природата категории. Просто трябва да ги видиш, да ги усетиш, да ги изтръгнеш от лоното им и да ги покажеш на хората: Ето, вижте ги. Това винаги са правили поети, художници...Улавяли са поезията. Нищо повече.

Друг е въпросът, че сега само в детските предавания по електронните медии звучат стихове. А нали всяко българско дете научава езика ни чрез стихотворения. Не знам дали тази леснота на визуалното възприемане ще отмине, по-скоро – не, но поетите няма да престанат да се раждат. А у нас това е направо невъзможно.

Ние сме народ на певци и поети.

Е, няма да им обръщат внимание. Ами че то е и като съдба някаква за българските поети – да си спомним Дебелянов, Смирненски, Вутимски... колко още. Нали всебългарското подминаване на прекрасното / да не кажа – пренебрежение/ , не е повлияло в ни най-малка степен на тяхната величина и прекрасност и вечност. Жалко е, разбира се, че ние не сме народ като полския или руския например, които ценят и свято пазят своите художествени съкровища. Но и това е за сметка на онези хора, които не умеят да го правят.

- Известно е, че освен изявен творец, ти си и обществено активна личност, отстояваща демократични позиции. Какво е мнението ти за продължаващите повече от месец протести в София?

  • Протестите може би закъсняха. Но това са неща, които не могат нито да се предвидят, нито да се улучи точката на сечението. През февруари, казват, протестирали гладните, а сега - някаква средна класа, с други думи – хора нахранени и дето могат да си плащат сметките. Винаги ще се намерят “умни” политолози и др. т. – лози, а и голямо количество провокатори. Протестът сега е прекрасен. Радвам се на енергията на нашите млади, умни, талантливи, с чувство за хумор, енергични и креативни деца. Радвам се на духа им, на тяхната бликаща и заразителна вяра в победата и че ще сринат ТЕЗИ!

Протестът ще успее,

въпреки всичко, може сега, може наесен, но ще успее. Той вече успя. Това е друго мислене, друг полъх, това не е за електричеството, а за смисъла на живота, за това, че не можем да живеем тъй – прегазени, унижавани , ограбвани и без справедливост. Най-сетне дойде поколението, което силно, на висок глас, множествено постави въпросите за морала на управлението и политиката. Не мисля, че ще се откажем от този протест. Но вероятно всички честни идеи, които площадът и улиците вече месец поставят, не ще могат да се осъществят изведнъж. Протестът ще има етапи, а превзетата отвътре крепост от мутри, олигарси и продажни политици ще се разчиства на етапи. Тъй ми се струва.

- Много поети, писатели и други творци се включиха в тях. Някои дори обявиха гладна стачка. Според теб, ще успеят ли усилията им?

  • И слава Богу, това е и тяхна задача. Не всички са по площадите и улиците, някои подкрепят протеста чрез написаното, в интернет и по форумите. За себе си мога да кажа, че поради възрастови и други подобни причини този път не съм на площада. Аз съм от поколението на Града на истината – колко надежди и колко от тях пречупени. Обществото отдавна е узряло да отхвърли продажните и невъзможни политици, узряло за категорична промяна на публичния модел, на корупционното стопиране на икономика и редица области на живота ни, което докара страната на опашката в Европа. Протестът. Това бяха призвани да го направят децата и внуците ни. Вярвам в тях, в тяхната интелигентност, жизненост и упоритост. Не приемам гладната стачка като метод, човекът трябва да се бори чрез усилия, особено тук, където управниците не обърнаха внимание дори на горящите млади хора през февруари. Това е чудовищно, липсата на всякаква чуваемост, на срам, на нормалното – да сведеш очи и да се извиниш на населението, на онези, чиито деца са по чужбина. Трябва да има закон за правителства, които са принудили българчетата да търсят хляб по света,

трябва да бъдат съдени редица правителства и политици.

За унищожението на нацията. Но те дори в случая не осъзнават, не желаят да разберат, че са аут, излишни, че са вредни. И колкото по- бавно приемат своето отстраняване, толкова по-зле за тях. Разбира се и за всички нас е ужасно мъчително и с много жертви – цели поколения ограбени и нещастни. Но демокрацията по принцип е дълъг процес, демокрацията, особено в страни като нашата, ще се извоюва стъпка по стъпка. Причините са дълбоки и основно в миналото. Когато на времето Филип Димитров направи паралел на нашия преход с библейските 40 години преминаване на еврейския народ през пустинята, всички ние се възмутихме и ужасихме. Оказа се за съжаление прав. Ето – четвърт век почти отмина и ние сме все още в средата на пустинята.

  • Какво трябва да се промени, за да станем нормална европейска страна?

  • Струва ми се, че на този въпрос отговаря сега протестът –

Всичко трябва да се промени!

- казва той. Конституция, изборен закон и начин на гласуване, съдебна власт и парламенат, партиите. Всичко – значи корумпираните политици вън отвсякъде, обръчите от фирми, монополите и всички, които слагат чадър върху тях чрез постовете, които заемат. В това отношение сегашното правителство прави гаф след гаф, назначавайки оплетени в далавери и корупция свои хора на възлови места. Това няма да бъде търпяно повече. Нито отвътре, нито отвън. Те забравят, че сме в Европа и току някоя забравАна почва да гони чуждите посланници, защото окуражавали протеста. Е... Нещата като че ли изглеждат ясни, те са назовани, това е много важно, да се посочи болестта и диагнозата. Ние ще станем нормална държава. Това е безспорно. Но лично аз и моето поколение няма да има щастието да я види. Това ще е жестока битка. Защото цялата власт, всички средства, лостове и икономиката са в ръцете на лошите. Тук е въпросът защо стана така. С две думи – старата система предварително подготви ограбването на страната, ДС и КГБ продължиха да работят и са живи у нас и до днес, децата, внуците и охранителите на бившите господари станаха настоящи. Ние не се изчистихме с една лустрация на времето през 90-те години. Осветени и неосветени ченгета продължават да промиват мозъците на наивното население от многочасови трибуни на редица телевизионни предавания, от страниците на многолистни вестници, собствеността на медиите у нас е в ръцете на отявлени мутри и олигарси. Когато всичко това се промени, ще имаме държава.

- Оптимист ли си за бъдещето на България?

  • България е минала през страшни изпитания.

И е оцеляла.

Има нещо, което робствата са подсилили у нас – предпазливостта, желанието да натрупаш повече материални блага, дори загърбвайки морала и закона, манталитета на хитруването, което не се смята за кой знае какъв грях, готовността да превиеш гръб пред големците и др. п. наслоени “качества”. Но дори и това при едни нормални закони и спазването им, при смяната на поколенията и светлите умове и ръце на нашите деца – България не е възможно да не успее!

- Ученическите ти години са преминали в Свиленград. С какво си запомнила този период, кой е най-яркият ти спомен?

  • Ученическите ни години бяха пълни с радост и енергия,

с наивни мечти и чистота,

имахме прекрасни учители, бяхме бедни, но никой не обръщаше внимание на това. Бяхме много буден клас и имахме чудесно приятелство. Всички станахме качествени хора. Всички обичаха литературата и четяха и разбираха поезията. Започнала съм отдавна книга със спомени, кой знае кога ще я напиша, но една глава е посветена на младостта ни. Капитанка, Донка, Калинка, другата Калина, Станка, Ленчето, Боби, Бог да го прости, Христо, на когото кой знае защо викахме Петко, Гънито, Трифката...мога ли да изредя всички мили на сърцето ми скъпи приятели!

 

- С какво ще ни изненада Рада Александрова в творчески план?

  • С нищо никого не мога да изненадам. За съжаление нe мога да изненадам и себе си. Никаква изненада не е фактът, че все повече и повече виждаш грешките си в написаното. Но вероятно вече няма и време да го поправиш. В следващия живот. През есента очаквам излизането на „Избрано“ в издателство Хермес. Имам още 2 проекта, както се казва сега, за единия споменах – това са Спомените ми и не от суета, а заради невероятните хора, писатели и личности, с които ме срещна и свърза съдбата, искам да напиша за тях, защото ние моного бързо забравяме. Другият проект е – роман. Той е в два плана – съвременен и исторически. Много искам да се получи, много работа ме чака и вероятно ще го пиша дълго, трябва да правя и проучвания, но страшно искам да стане, ужас! Ако дойдат стихове – хубаво. Бих могла да издам и книга с публицистика, наистина бая количество статии имам през годините и те ги отразяват. Та ако съществува интерес и ако дядо Боже ми даде време за това...ще бъда радостна.

Интервюто взе: Николай Колев