16
Съб, Дек
9 Нови статии

Култура
Инструменти
Шрифт

Свиленград за мен е спомен за покой и щастие

 

Интервю с Невена Дишлиева-Кръстева, преводач, редактор, издател

 

Невена Дишлиева-Кръстева е родена през 1971 г. в Ботевград. Завършва българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. По-късно придобива магистърска степен по изкуствознание от Нов български университет. Невена е преводач, редактор и управител на издателство „ICU“.

Превежда художествена литература от английски език. Предпочита да превежда автори, чиито произведения отговарят на вълнуващи за нея въпроси като междуличностната толерантност и приемствеността между културите, глобализацията и граничността, моделите на митологичното и историчното в литературата. Сред авторите, които е превеждала и превежда, са Джон Ъпдайк, Джоузеф Хелър, Филип Рот, Джефри Юдженидис, Зейди Смит, Джеф Дайър, Мохсин Хамид, Рейчъл Къск, Шона Сингх Болдуин, Джоан Харис и др.

- Невена, Вие сте преводач, редактор, издател. Какво е усещането Ви, има ли почва, има ли място за духовност в съвременна България?

- И да, и не. Понякога имам чувството, че живея в капсула. Хората, с които общувам и с които работя, са истинско съкровище – четящи, зареждащи, човечни. Изляза ли от малкия си свят, попадам на място, където не бих искала да прекарам и минута – грозни мисли и грозни жестове. Струва ми се, че нормалните, духовните, чувствителните хора, са се затворили в тези мънички светове, гласът им е заглушен от кресливци с агресивно поведение. Мога единствено да се надявам, че мъничките ни светли светове ще се срещат, ще се събират и ще черпят взаимно от енергията си.

- Спомням си, че моята първа “среща” с Тери Гудкайнд беше благодарение на Вашия превод на „Първото правило на магьосника“ през 90-те години...

- Благодаря, че споменавате Гудкайнд. Много ми е важен като автор, научи ме на „занаят".

- Издадохте „Куфарът на брат ми“, сборник с 22 разказа от първо лице, посветени на миграцията. Вероятно сте имали и лични мотиви – брат Ви, известният мим Герасим Дишлиев, от дълго време живее и работи в Париж? Или пък всъщност става въпрос за пътя на всеки човек...

- Първоначалният импулс наистина дойде от личното. Скоро ще стане четвърт век, откакто брат ми живее на друго място, виждаме се рядко и ми липсва. Но не е само той – много приятели, ужасно много, са разпилени по света. Поколението ни е такова – точно при нас се отприщиха възможностите за пътуване. И сборникът събра историите на всичките тези приятели и развълнува още много пъти по толкова хора. Оказа се, че темата е болезнена и за заминалите, и за избралите да останат. Преплитането на личните истории и различните гледни точки очертаха една почти универсална картина на пътуващия наш съвременник. Всеки читател, в зависимост от личната си съдба и нагласи, харесва различни разкази от тази книга, намира си своето обяснение за кризите и възможностите. Не съм сигурна колко ясни отговори се съдържат между страниците, но със сигурност се поставят важни въпроси.

- Вие свой куфар имате ли, какво бихте сложили в него?

- Моят куфар е винаги готов за път. И най-често е раница. Аз съм минималист, не ми трябват много лични вещи. По-важно ми е с кого пътувам, а не с какво. Напоследък неизменна част от багажа ми – ако пътувам с автомобил – са книги на моето издателство ICU: не се знае къде ще срещна нови читатели.

- С Герасим имате свиленградски корени – и майка Ви Славка, и баща Ви Венцислав, вече покойник, са оттук. Връщате ли се в Свиленград, дори и само мислено? Кой е най-скъпият Ви спомен?

- Дори не мога да го нарека „връщане“, защото бащината ми къща в Свиленград си е моето място. Не съм я напускала, за да се връщам. Прекарвам колкото се може повече време там. Летата със сигурност – и така е от дете. Това е единственото място на света, където мога да спя 12 часа без прекъсване. Зарежда ме, връща ми детството. Достатъчно ми е просто да седя на двора, да вдъхвам аромата на смокини и лавандула. За щастие семейството ми, съпругът ми и двете ни деца, също се чувстват у дома в тази къща, така че разделяме времето си между Свиленград и София. Най-скъпите ми спомени от Свиленград са свързани с баща ми. Помня повече мънички неща, ежедневни, разговор, ситуация, поглед, аромат… безкрайно скъпи неща. Няма нещо мащабно и впечатляващо. Просто спомен за покой и щастие.

- Отиват ли си бащите?

- Моят – не. И понеже за себе си знам отговора, реших да попитам и други хора. Така се събраха текстовете в сборника „Бащите не си отиват“. Ако отворите книгата, ще усетите неговата пречистваща сила. Сякаш личните истории на всичките двайсет и четирима души са се слели в една, сякаш двайсет и четиримата баща си станали един и той е разказан с много любов и топлота.

- Венци свиреше на китара. Вие също сигурно обичате музиката. Около 24 май какъв мотив се „върти“ в съзнанието Ви?

- Да, и двамата с брат ми посвирваме, макар и любителски. И слушаме много музика. Мотивът, който не ми излиза от главата през последните месеци няма общо с 24 май, а с личния ми вечно забързан живот и желанието ми да преосмисля ритъма, който често е лудешки и уморителен. Една песен на Стефан Вълдобрев, „По-полека“.

- Преводач сте на книгата „Граница“ на Капка Касабова, която наскоро излезе на книжния пазар и бе представена в Свиленград. Всъщност къде са границите?

- Границите са в главата и в политическите интереси. Книгата на Капка е изключително четиво. Не само от историческа гледна точка, а като провокация към разширяване на мирогледа. Ако човек я прочете с достатъчно отворени сетива, за да усети смисъла между думите, в разказите на хората, в усещанията на самата авторка, докато обикаля пограничните райони – ще разбере много за себе си, за човешкото. Много е ограничаващо да разделяме хората и териториите с държавни и политически граници. За съжаление е факт.

Интервюто взе: Стефка КОЛЕВА

*Заглавието е на редакцията