12
Вт, Дек
5 Нови статии

Общество
Инструменти
Шрифт

Завръщане през месец юни... В бащиния край сме. Трима бивши първокласници от Пашовското училище аз, Дора Костадинова от Костур и Киро Ламбов от Пашово. След повече от пет десетилетия, в Мустрак все още има кой да ни посрещне. Вълнува ни замислената среща с господин Иван Петров - нашият дипломиран, начален учител в Пашово, от 1956-та до 1960-та година, познаваме съпругата му – Тодорка Вълчева, наша съседка и тя учителка .

Господин Петров е нашето детство. Помни ни като малки деца, повтаря имената ни, на родителите - също. Говорим за училището, за смесените класове. За уморителните часове от осем до един. За ония, странни манифестации на граничната бразда, при съседски кризи.

За господин Петров, ние сме неговата младост. В нашия свят е с костюм и чиста риза, с черна коса и изнежени, бели ръце. Иска тишина, тропва с дървената показалка. Навежда се голям и силен, държи моливите в ръцете ни, а те треперят. С топъл глас ни учи да сричаме и пишем буквите на мама.

Пет десетилетия и всичко е различно. Носим се в спомени и разкази, за нас, децата, за живота. За кой от нас е малко или повече по-труден. Учителят примигва и сияе. Сдържан е, дълбоко в себе си сравнява детския ни ум, с пакостите в двора, с житейската си мъдрост преценява. За пенсиите не говорим, то е ясно.

Не, той не притежава документи. Паметта изтрива списъци и бройки. Избледняват образи - стотици ученици преминават през годините. Ако са наоколо и питат, да се обаждат. Очите слабо виждат, ушите трудно чуват, но със сърцето, все ще се познаят.

Пристигаме в Пашово, в местността „Чомлекче”, или смесеното някога, турско- българско село - Чомлек кьой. Със съседното - Паша кьой, в началото на деветнайсти век, след поредната руско-турската война, участват в Първото московско преселение отвъд Дунава, на североизток, към Русия. Проф. Тодор Балкански използва паметта на езика ни и издава книгата „ На пусто пладне”, В. Търново, 2009. Пише, че със същите имена се основават две села, и сега ги има в днешна Молдова.

Чомлек кьой, според Стоян Райчевски и книгата му „ Източна Тракия” 2002, стр.135 е едноименното село в Тарутински район, днес Виноградовка, създадено от 111 семейства и 696 българи. Останалите тук, се преместват по на север и основават село Ботево, Ямболско.

За Паша кьой версиите са няколко. Според цитирания източник, стр 126, от село с такова име 35 семейства, бягат по море, с кораба „Мускули” през 1804 год. На стр.135, пак в същия източник, отново цитира това име . 50 семейства и 217 души основават с. Паша кьой в Тарутински район, Одеска област, сега с име Кролевка. Две съседни села, в един район.

Според Никола Куртев и „Селищата с българско население в Северозападния Буджак, ВТ, 2006, стр. 249, от санджака Паша, Одринско, преселници основават с. Паша кьой и в Тараклийски район, Молдова, днес се нарича Софиевка. Много вероятно е едно от тях да е основано от прселници на днешното Пашово.

Любуваме се на панорамната гледка от всички посоки на света. Дишаме аромата на жълт кантарион и бял равнец, на топките разцъфнал, магарешки бодил. Белее новата гранична мрежа, струва милиони. Скъп е и белия микробус, изооставен от каналджии на пътя. Игнорираме заплахите от змии. Усещането е за детство и за роден край.

Време е за скалната църква край Михалич, датирана от десети век - местните я помним с гръцки имена „Айпандото” и „Иландото” / Вси светии/. Сега я именуват „Св. Пантелеймон”. През втората половина на деветнайсти век, там пребивава аскетичния странник отец Пантелеймон Желев, роден в Соуджак /Студена/, католик от източния обряд. Игумен е на два препълнени манастира, обгрижва триста монаси и монахини.

Последният ересиарх на Балканите” – така пише за него историкът проф Светлозар Елдъров в„ Католиците в България 1878-1989, С, 2002, както и Иван Еленков в „Католическата църква от източния обряд в България, С. 2000., стр.306, 327. Не пишат за третия манастир, на два км от Паша кьой. Местност, с име „Манастирчето” и днес съществува, в детството ни е с чешма, ялак и руини от стени.

Споделяме видяното в разговор в Свиленград, в кафенето на чаршията. Присъства Дилиана – дъщеря на съученичката ни Мата Тушинова – за две седмици в отпуск е. Тя е от съвременните, икономически имигранти на топящата се и обезверена България. Историята на родния Свиленградски край я впечатлява, готви се да я разкаже на българите в далечния Сан Диего, Калифорния.

Учителят й Иван Чунчев, все още е в България. Сега работи в общинската библиотека. Говорим за интереса към историята, за изследователската тръпка и новост, за малгарските бежанци в този край. В ръцете му са две ценни книги: Сборник с доклади от Първата общинска, научна конференция, проведена на 03.10. 2011 год. с научен ръководител проф. д.и.н. Светлозар Елдъров и неиздадената история на Свиленград, на Георги Фотев от Юскюдар /с. Щит/. Познаваме авторите, времето за четене е определено.

Гостоприемният дом на братовчедка ни Стоянка Малянова, помним от детството - наследствено родов, свързан с фамилиите Стефанови, Корумбашеви, Малянови, Караиванови от града и с. Пашово. На завидни години, а притежава изключителна родова памет. Напомня ни за скорошната годишнина от прогонването - 103 от Източна и 90 от Западна Тракия. Знае историята, пее малгарски песни, със съпруга си години наред обикалят исторически места, свързани с униженията и гаврата с човешкото достойнство - с бежанството. Ценен информатор, за тъмните петна в нашата родова история.

С нея сме потомци на с. Еля гюню. Малгарска каза, Източна Тракия. През юли, 1913-та, за броени часове то престава да бъде българско, над трийсет са убитите, оставени са непогребани. За тях е народната мъдрост „Бежановата майка не плакала, Стояновата плакала”! Оцелелите се пръсват като пилци обикалят села и градове, търсят подслон и храна, спят по каруци и платформи. По това време Свиленград е пепелище.

Събират се в Западна Тракия. В изоставеното от турците с. Елкенджи, / сега Лира/, Суфлийско, повечето са униати, съпровожда ги елягюнювския свещеник Атанас Минтов, възпитаник на Одринската католическа гимназия. Бързат да прекръстят новото си село на името на Хан Крум, да се знае, че е българско, макар и за кратко.

В Карабунар- Дервент отиват екзархистите, избират за кмет Георги Динков от Булгаркьой – зет на Гюнюв, завърнал се от имиграция в Одеса. Скоро става ясно - увяхват надеждите им за връщане по родните места.

Още през октомври и ноември, 1913-та, Одринската комисия, начело с валията Таллат паша, решава съдбата им завинаги. В селата Еля гюню, Теслим, Лизгар, Хедерлий и Булгаркьой, къщите са заети, така, отключваш и вътре обзаведено, пълно с покъщнина и продукти. Другаде може, но до две години, ако не си намерят къщи, да си построят. Обещават помощ, който повярва го убиват на границата.

След позорния Ньой, 1919-та, андартите в Гърция са бесни– ставаш грък или заточение по островите, малко се завръщат оттам. Най-страшен е Трикери. Над 1 000 измират от глад и пек. Избор няма - обратно към България.

Според А. Разбойников, в селата Михалич, Паша махле и Юскюдар живеят „новите българи – парапанковци”, те се изнасят. В изоставените им къщи, в 1922 год., в Паша махле се настанява първата група малгарци от Гюнюв и Теслим, други от Одринско и Чаталджанско. Представителят на ОН в България, Рене Шарон, контролира парите от бежанския заем, разрешава им строеж на няколко къщи „шаронки”. Според данните от преброяванията, до 1926-та населението е 176 души, през 1934-та е 297, стигат до 344 през 1946-та, При новата власт броя на жителите тръгва обратно, до днес, до юни, 2016-та - 11 души. И така е в повечето села в общината. Единственият опит за държавна, икономическа политика през годините – „Странджа-Сакар”, завършва с провал. Не е имало чиновници, пътища, транспорт, няма и сега.

От деца пътуваме по тези села. Отначало пеша или с каруци, после с автобуси и автомобили. Помним строежа на шосето Свиленград – Фикел/ Маточина/. Ремонти не се правят, няма пари.

От родното училище в Пашово стърчат стени без покрив, зеят дупки от прозорците, неузнаваемо при всяко посещение. До пълното му заличаване. Боли.

Неговата първа учебна година е 1923-1924-та, в пригодена постройка. Самотни стоят архивите му, прилежно написани и предадени. Малгарци дават мило и драго от нямането си и още с пристигането, събират „случаен” приход за строежа му. 1932-ра го откриват, украсяват класната стая стая с репродукцията „Тайната вечеря” на Да Винчи, форматът е голям. За друго от живота в селото, документи няма. Архивната ни памет е затрита./ ДА „Архиви”, Хасково, ф. 50К./

Повечето потомци на малгарските българи - пашовците , днес са граждани на света. Битуват сред ветрилото на чуждите култури. И мило, и жалко, и нормално и нелепо и истинско като лудост в политиката на една европейска страна! За последиците - не споменаваме. Задача за децата ни, най-вече за управниците.

Станка БИТЛИЕВА

Стара Загора, 22.06. 2016