20
Пон, Ное
4 Нови статии

Любопитно
Инструменти
Шрифт

Прословутото „митничарско село“, което данъчният „Биг Брадър“ и националните медии „откриха“ през последната седмица, всъщност има  41-годишна история. И през цялото това време построените в чашката на язовира вили фактически са незаконни.

Десетилетия наред буйни веселби на компании са огласяли чудната местност, в която по-рано се е намирало залятото от яз. Ивайловград село Ставри Димитрово. Началото на застрояването всъщност е започнало през далечната 1969 г. Първата „вила“ представлявала всъщност... два съединени дървени сандъка с покрив. Това сподели Петър Глушков, тогава ръководител на завод „Сакар“, за чиито работници – запалени риболовци, е била сглобена бараката. Глушков разказа в детайли цялата история от създаването на селището до ден-днешен. Ето я:

През 1969 г. „Сакар“ се помещаваше в Завода за перално оборудване, новата сграда бе в строеж. В колектива имаше много запалени рибари, които разказваха, че ходели да мятат въдици в яз. Ивайловград, там, където по-рано беше с. Ставри Димитрово. С построяването на язовира хората бяха изселени и съответно бяха обезщетени, булдозери бяха сринали къщите им, навсякъде имаше ровове, водопроводните тръби бяха прекъснати, а каптажът – запушен. Мястото представляваше истински лунен пейзаж. Решихме за рибарите да направим малка база там. Тогава започнахме да получаваме от Германия новите машини за „Сакар“ - огромни многошпинделни автоматични стругове „Гилдемайстер“. Те бяха опаковани в перфектно изработени дървени сандъци. Два от тези сандъци сложихме край язовира, съединихме ги, направихме покрив. Хората започнаха да ходят там не само за риба, но и заради хубавия климат и чудесната природа. Дойде ни идеята с фонд СБКМ да направим пионерски лагер, в него да почиват децата на работещите от завода. Бяхме подпомогнати тогава и от туристическото дружество в Свиленград, негов председател тогава беше Атанас Велев. Започнахме да възстановяваме сградата на училището, която беше истинса развалина. Кметството пък нямаше покрив. Най-напред трябваше да възстановим водопроводната мрежа. Намерихме каптажа и за едно лято успяхме да пуснем вода в единствената чешма в училището. А тръбите от каптажа минаваха под язовира, открихме ги и ги свързахме. Така стана лагерът, негов директор бе Хепов. В продължение на 3 години по две смени от 30 – 40 деца почиваха. След това туристическото дружество взе сградата за туристическа база и тогава решихме да с направим вила. Тогава хванахме вода от чешмата в училището. Мястото беше змиярник, всичко беше като Хирошима. По същото време и управата на Вълче поле се зае да възстанови сградата на кметството на Ставри Димитрово. Направиха виличка за гости – с 14 – 15 легла, банкетна зала, фурна за печене на агнета. След като училището стана лагер, кметството започна да посреща гости, и ние почнахме да правим вилата на „Сакар“. Тя е построена със средства на работниците – от отчислените от заплатите им пари за фонд СБКМ. След това вили построиха Промкомбинат „Граничар“, ЗММ, ЗММ – Любимец, ОББ и ДСК в Любимец, ЗНОРЧ, ДВСК – общо около десетина станаха. В продължание на повече от 10 години колективите ползваха тези бази. Успяхме да издействаме от Енергото да ни прекарат ток, а от „Редки метали“ набиха сонда и изкараха вода. Че на всичкото отгоре и Вълче поле се уреди и прекараха до селото тръба от новия каптаж.

След новото административно деление през 1975 г. територията на бившето Ставри Димитрово мина към Любимец и трябваше да се вадят нови документи. Но тези обекти, например на „Сакар“, на ЗНОРЧ , които са под пътя, в чашката на язовира, бяха построени върху земя, която е изключителна държавна собственост. Тогава се наложи да вземем разрешително от директора на яз. Ивайловград, той ни даде документ за търпимост и по този начин се узакониха. Директорът обаче ни предупреди: „Аз ще ви дам разрешително, но водата ще ви залива.“ И наистина всяка година водата прииждаше, стигаше до прозорците на нашата вила.

Сетне някъде към 1980 – 82 г. кметът на Любимец ни пусна по един акт за 100 лв., за да се узаконят постройките. После община Любимец направи пътя, бе изготвен устройствен план и мястото извън сервитутната зона бе парцелирано. Това продължи до 1991 г. Тогава започнаха да строят Паришеви. До 2000 г. запонаха да се настаняват всякакви „правоимащи“. Тези вили, които са вдясно от пътя, са напълно законни. Фактически от предприятията само „Сакар“ запази вилата си, другите явно са ги продали.

През 2000 г., когато бе извършено реално земеразделянето и станаха известни истинските собственици, се извършиха покупко-продажби на терените. Така си купиха местата Атанас Атанасов, Стефан Марашев и др.

Моето мнение е, че след като са минали 10 години постройките трябва да се узаконят. Пълна безсмислица е сега да се критикуват тези хора, напротив, трябва да им се ръкопляска, че направиха от този пущинак обитаемо място. Не знам каква е целта на атаката срещу тях – най-вероятно да вземат вилите от Иванчо и да ги дадат на Петканчо.“