14
Чет, Дек
9 Нови статии

Любопитно
Инструменти
Шрифт

Допреди няколко десетилетия свиленградчани са имали своя „Остров на блажените“. За това райско кътче за отмора и романтични срещи на нашенци разказва подробно местният краевед Атанас Куманов. Поредицата публикуваме в няколко броя на „Старият мост“.

Някои от по-паметливите възрастни свиленградчани, прелиствайки страниците на своя дълъг живот, си спомнят с умиление, тъга и наслада за своята младост и „Островът на блажените“, наричан преди това „Адата“. В миналото, както и сега, Марица винаги е влачела пясъци, кал и миллик, от които по-късно се образували адите /островите/ в нейното корито. Новообразуваните късове земя обрасвали с върби, капини, треволяци и папири. Образували се непроходими лонгозлуци.

Тякава била в началото и „Адата“. Този остров се намирал на 8 – 10 метра от Гебранския бряг в коритото на реката между стария и новия мост. „Адата“ спирала буйните пролетни води и ледохода по Марица пред сводовете на моста и често целият Гебран потъвал в кал и тиня до кръста. Поради това при големите наводнения през 1897 г. 30 – 40 семейства от махалата се изселили и си построили малки къщички в местността „Кабаагач Каараси“ в близост до тогавашната жп гара Мустафа паша.

Около 1930 – 32 г. будни и практични свиленградчани решили от лошотията, която предизвиквали тези острови, да направят едно полезно и красиво място за отдих на хората от града, района и техните гости. Отначало хората поизчистили „Адата“ от гюрлюците. Построили дървено мостче с по 2 талпи широчина и изградили малка едноетажна тухлена постройка с 2 стаички, която нарекли с модерната тогава дума ресторант. Едната от стаичките била пригодена за бюфет, а в другата поставили първоначално една скара за печене с дървени въглища. На това „барбекю“ ставали най-вкусните кебапчета, кюфтета и пържоли, които примамвали с неустоимия си аромат идващите на тумби свиленградчани. След изнурителния труд и врявата на деня нашенци търсели разтуха и отмора на това спокойно и красиво място.

Когато тясното дървено мостче прогнило, големият майстор железар и прочут рибар дядо Данаил Георгиев Шопов заедно със сина си Георги и Кольо Кузманов го подновили с желязно.  С много майсторлък изработили нов, красив мост, широк около метър и половина и дълъг 8 – 10 м. Хората с поетични души го нарекли „Мостчето на въздишките“. На него постоянно имало прегърнати влюбени двойки, които се наслаждавали на тихите маришки води, отражението на плачещите върби и играещите слънчеви зайчета. Лицата им греели, очите блестели, ръцете нежно се докосвали... Това били върховни мигове на любовни трепети , романтични мечти и споделено щастие. Когато на мостчето пък се събирали ученички от горните класове, които вече се момеели, хвърляли едновременно по едно цвете във водата. Със смях и закачки проследявали чия китка най-напред ще се влее в основното корито на на реката. Това означавало, че тази девойка първа ще се омъжи.

Дядо Данаил имал по това време голяма железарница на мястото на сегашното кафене „Рандеву“ срещу ДСК. В нея той масторял какви ли не неща, някои от които с право можели да се нарекат произведения на изкуството. Бил истински енциклопедист и новатор в занаятите. Негова направа са и още стоящите сега красиви железни парапети с орнаменти в сградата на бившата БНБ /сегашната ОББ/. Освен това дядо Данаил имал и голям далян, преграждащ Марица от „Адата“ до „Ада панаир“ насреща. В него били съдружници с Георги Костов /Кущито/, Коста Андреев /Шилето/ и Димитър Пулето. Хващали на вечер по една конска каруца риба – сомове, шарани, чиги и др. Продавали ги на ресторанта на острова, в магазина на дядо Ради и директно на хора от улицата. Една лятна вечер на 1941 г. дежурен на даляна останал сам Георги. Завалял дъжд, след това времето се оправило и се показала луната. Рибата тръгнала на пасажи, заблъскала с опашките даляна и започнал големият улов. До сутринта конската каруца била пълна, но Георги вече бил каталясал. Не можел сам да я разтовари и извикал баща си. Той, като видял какво е направил синът му, го прегърнал и попитал какво иска да му купи. Георги пожелал един часовник за себе си и един – за сестра си Елена. Още същия ден баща му отишъл при часовникаря Агоп и взел мъжки и дамски „Сима“. Този часовник 83-годишният бай Георги Данаилов и до днес пази като най-скъп спомен.

/Следва/