18
Съб, Ное
3 Нови статии

Интервю
Инструменти
Шрифт

Този месец се навършват две години от създаването на сдружението на майки с деца със специални образователни потребности „Нашите деца могат“ в Свиленград. По този повод потърсихме Красимира Добрева, която е негов зам.-председател. Тя е на 29 години, работи като офис-секретар. Майка е на дете със специални потребности.

-         Г-жо Добрева, сдружението „Нашите деца могат“ на майки на деца с увреждания беше учредено точно преди две години. Какво наложи създаването му тук?

-         Според мен такива сдружения трябва да има във всяка община. Все още социалните  дейности като цяло в страната не са направени така, че да създават удобства за децата и възрастните с увреждания. Има закон за интеграцията им, но в малките общини, където няма достатъчен брой такива деца, той е неприложим. Това наложи създаването на сдружението, защото да се бориш самостоятелно е трудно и почти невъзможно. Решихме, че с общи усилия можем да направим нещо за децата. В големите, областните градове има повече възможности за тях и повече специалисти.

-         Постига ли целите си сдружението?

-         За момента да, получаваме помощ от общината и от хора доброволци. Опитваме наистина да постигаме целта, която сме си поставили, а тя е да направим така, че да помогнем на тези деца да се развиват.

-         Може ли в сдружението да членуват майки на деца, които нямат такъв проблем?

-         Да, сдружението е открито за всеки, който е съпричастен към нашите цели. Сега в него членуват около 15 души. Сред тях има и майки на деца, които нямат специални образователни потребности, като Розалина Караиванова и ресурсните учители.

-         Колко деца със специални образователни потребности има в Свиленград и какъв процент от тях са обхванати в сдружението?

-         Приблизително децата са около 30, те са в масовите училища и детски градини. Родителите на 10-12 от тях сме в сдружението. Срещаме се, обсъждаме нещата и всеки предлага това, което мисли, че е удачно. Защото случаите са различни и трябва да се намери най-доброто за всяко от децата.

-         С какви проблеми се сблъскват родителите на деца с увреждания в ежедневието си?

-         До някаква степен с неразбирането на обществото. Напоследък нещата стоят по-добре, но в предишните години беше доста трудно. Другото е, че градът ни е малък. Тук манталитетът е по-различен, обществото е по-затворено и по-трудно се приемат различните. В големите градове има повече деца с увреждания, по-явно е, докато тук броят им е по-малък, случаите не са толкова фрапиращи. Имаме проблем и със специалистите, които бягат към по-големите градове, където работата е по-добре заплатена. Тук е трудно да се намери рехабилитатор, например. Освен това средата не е достъпна за хората с увреждания, този проблем е в цялата страна. В Свиленград могат да се изброят на пръстите на едната ми ръка местата където има рампи. Според мен от това трябва да се започне - средата да е достъпна. Не знам ако възрастен човек с увреждане иска да отиде на театър, как ще стане. Сградата на общината също е недостъпна за хората с увреждания. В Социални грижи наистина има рампа и един приемен кабинет на партера, което е добре. По-трудно ще стане, ако трябва да се срещнеш с директора, например, чийто кабинет е на втория етаж. В нашата държава всичко е така направено, че са написани закони, които не са приложими. Покрай децата в Могилино, и репортажите на Би Ти Ви започна да се действа, но на парче и за конкретни случаи. Не са само децата в Могилино, има и други, които са в други домове. Има и такива, които са в семействата си, но са затворени и изолирани. Най-важното сега е средата да бъде достъпна. Актуалната тема в момента е за детските надбавки, които бяха преведени със закъснение. Те са 35 лв., не са много, но за някои са жизнено важни. Моето дете получава и интеграционни добавки, които се изплащат заедно с детските. Да не говорим, че сумата, която се дава, е недостатъчна. Има деца, които непрекъснато са на лекарства. Здравната каса прави някаква отстъпка. Това са все неуредици, с които всеки родител на такова дете се сблъсква ежедневно и честно казано в повечето случаи не намира разбиране даже и от институциите, които трябва да го разберат. Виждаш се в безизходица и ако институциите в тази държава не ти помогнат, от там нататък за каква друга помощ да говорим.

-         Някакви международни контакти имате ли, знаете ли каква е ситуацията в европейските държави?

-         Аз се заитересувах от холандската организация Де Пасарел. Тя развива много добра социална дейност в България. В Холандия има цели градчета, в които живеят възрастни и деца с увреждания. Средата е достъпна, могат да работят, имат социални контакти и се развиват като нормални хора. При нас това го няма. Много е трудно някой да наеме на каквато и да е работа човек с увреждания, даже и да е с минимален проблем. В големите градове има дневни центрове, гимнастически и танцови студиа, които приемат деца с увреждания. Но тук е трудно, защото градът е малък. Самите преподаватели може би не са запознати достатъчно. Като не са пряко засегнати, не се итересуват. Исках да водя моето дете на физически занимания, защото то има нужда. Но като споменах диагнозата, жената, с която говорих, ми каза, че не може да се занимава с него, понеже то има нужда от специалисти. А аз го водя в специализирано заведение, но през останалото време то има нужда от допълнително физическо натоварване, каквото и да е. Мисля, че единствено Огнянка Петрова е приемала такива деца. В София се запознах с една майка, която има близначета, едното дете е с детска церебрална парализа, доста тежък случай. Съпругът й получи зелена карта и заминаха за Канада. След време се видяхме отново и тя ми разказа, че там се прави всичко възможно за децата. Не е като в България – може тук да има 10 деца с увреждания, които се нуждаят от психолог, но според разпоредбите трябва да са 11, за да се отпусне бройка. Семейството на тази жена няма гражданство в Канада, но детето е с увреждания и му се полагат социални помощи, освен това всяко лечение за него е напълно безплатно. Има осигурен транспорт, с който това дете пътува до масова детска градина, после го превозва до центъра за рехабилитация и където още е необходимо. Тази услуга също е безплатна за родителите и се поема от държавата или общината. Абсолютно всички лекарства са също безплатни. Става въпрос за хора, които все пак са емигранти. А при нас е много трудно в собствената ни родина. Минаваме комисия, в която отпускат на моето дете интегрирано обучение. В това интегрирано обучение влиза ресурсен учител, психолог и логопед. Логопед има в детските градини, също и ресурсен учител, те ще се занимават с моето дете, но за психолог няма бройка. Рехабилитатор няма. А на хартия той има право на това, ама само на хартия. Миналата година нямаше изобщо психолог. В момента има един, който отговаря за Ивайловград, Свиленград, Любимец и Тополовград. Нещата са само написани на хартия, колкото да представим пред някоя европейска институция, че имаме някакъв закон. Колко е приложим е отделен въпрос. Преди години лекари на комисия решават, че деца с детска церебрална парализа имат нужда от ежемесечна рехабилитация, но нямат нужда от психолог и логопед. Това са хора, които не са работили с такива деца. Само са чели за тях.

-         Какво е отношението на околните към децата със специални образователни потребности?

-         Не искам да обиждам никого, но хората обикновено ни съчувстват и... толкова. Следващото, което всеки си го помисля, е „Дано да не се случи на мен“. Обаче се случва, колкото и да е неприятно, никой не е застрахован.

-         Сдружението има обявена банкова сметка за набиране на средства, с които да се подпомага дейността му. Каква сума се събра и склонни ли са свиленградчани да даряват за децата със специални образователни потребности?

-         Да, склонни са да даряват, въпросът е, че не са запознати. Освен това всеки втори е започнал да събира средства по някакви банкови сметки. С есемеси се набират пари, част от които отиват някъде, ама дали е по предназначение не се знае. Хората не се доверяват и са прави. Малко ли са лъгани. Имаше случай, в който на мен ми казаха, щом става въпрос за деца от Свиленград, за вашите деца, елате, ще ви дам пари или от каквото имате нужда. Хората трябва да разберат, че става дума за нас, когато те познават е по-лесно. Аз също съм от тези, които не се доверяват. Веднъж се случи на работното ми място да дойде жена, която с картички събираше пари за някакъв дом. Предложих й да преведа 2 лв., колкото струва картичката, на обявената в нея банкова сметка на фондацията. Жената си взе картичката и излезе с думите, че по този начин тя нищо няма да получи. Иначе на нашата банкова сметка се събраха около 18 000 лв. от свиленградски дарители.

Интервюто взе:

Елена МИХАЛЕВА