24
Нед, Сеп
5 Нови статии

Интервю
Инструменти
Шрифт
d-rrОще преглеждам у дома, не връщам пациенти
 
Д-р Стоян Петров е роден на 7 април (б. ред. Ден на здравния работник) през 1924 г. в бедно занаятчийско семейство. Ветеран е от Втората световна война. Заминава за фронта веднага след абитуриентския си бал. След казармата записва да учи медицина. Мнозина го познават като всеотдаен лекар и добър специалист. Въпреки възрастта си, изглежда доста добре и енергичен. Чете вестник без очила. Има две дъщери – Огняна Петрова е учителка, а д-р Нели Петрова поема по неговия път на педиатър, трима внуци и двама правнуци. Ето какво каза д-р Петров в интервю за читателите на в. „Старият мост“:
 
  • Д-р Петров, Вие сте ветеран от войната. Какво си спомняте от онези събития?

  • Спомням си всичко до най-малката подробност. Сякаш беше вчера. През 1944 г. завърших гимназия в Свиленград. Абитуриентският ни бал бе на 18 март, а след няколко месеца ме взеха в казармата в Симеоновград. Оттам ме изпратиха в школата за запасни офицери в София. На 3 януари 1945 г. точно в 01:15 ч. започнаха бомбардировките. Всички къщи около нас бяха съборени. След това заминах за фронта с доброволческа дружина. Участвахме в края на първата фаза на войната и след това през цялата втора фаза. В първата се включи 450-хилядна българска армия. Целта беше да преминем през Македония и да пресрещнем немските войски, които бяха в Средиземно море, Тракия и Беломорието. Имаше една немска елитна девизия, известна с жестокостта си, която бе прекосила цяла Европа. Ликвидираше съпротивителните движения, които бяха против Германия. След края на първата фаза, в която загинаха много хора, поехме пътя за Унгария. Там участвахме като първа българска армия от 150 хил. души. Вляхме се в състава на Трети украински фронт, който воюваше в района на Будапеща. Разположихме се на левия бряг на р. Драва. Срещу нас излязоха 6 немски дивизии срещу 1, 5 българска. Те искаха да идат на помощ на обградените 11 дивизии в Будапеща. На 10, 11 и 12 март 1945 г. бяха едни от най-тежките боеве при Драва Соболч и Драва Чехия, когато победата клонеше и към двете страни. Първоначално немците имаха превъзходство. Почти нищо не остана от 29 ямболски полк. След това на помощ ни дойде ген. Артюшенко със съветския дивизион „катюши“. Там има убити около 3500 български войници и също толкова немски. Аз бях в унгарския град Харкан и по време на пробива ни прехвърлиха веднага в Драва Соболч. Много български войници са погребани в харканските гробища. На всеки един гроб има поставена плоча с името на загиналия и мястото, където е бил убит. Помня, 25 години след войната се върнах с цялото си семейство на гости у моите хазяи от Харкан. В началото ми се стори, че не бях желан гост. Учудих се, защото се бяхме разделили в много добри отношения. Преводачката, която беше с нас, ги разпита и стана ясно, че те 25 години си мислели, че съм загинал. Всъщност, починалият беше Стоян Петров Боев от Равна гора, а аз се казвам Стоян Атанасов Петров, но те се объркали, като видели името, и помислили, че това е моят гроб. Цели 25 години са носели цветя на него, като си мислели, че съм аз. Там има погребани още двама души от кв. Гебран – Димитър Костов, който е произведен в чин капитан, и Георги Михайлов.

  • Какви са най-ярките Ви спомени от войната?

  • По време на сраженията стигнахме чак до границата с Италия. Срещата с англоамериканските войски, които идваха от Африка, беше в град Клагенфурт. Те бяха разбили немска армия на ген. Ромел. Това беше трогателна среща... и бели, и черни се прегръщахме.

Като заминахме за войната, не бяхме подготвени за това. От училищната скамейка директно на фронта. Бързо възмъжахме. Имаше моменти, когато исках да ме уцели куршум и да загина на място. По време на войната, особено в Драва Соболч, беше много жестоко. Вървиш и покрай тебе прелитат късове човешко месо. Усещаш, че до теб има жив човек, а в друг момент той пада. Наясно си, че може да си следващият. Не зная дали ме беше страх, но изпитвах желание да ме удари куршум и този ад да свърши. Още и още всяка вечер си мисля и не мога да си простя за един войник, който имаше дъщеричка във втори клас. Казваше се Димитър. Постоянно получаваше писма от детето си и много се радваше, хвалеше ми се. Винаги слагаше писмото в левия си джоб до сърцето. По време на една от атаките го прониза куршум малко под сърцето. Почна да тече кръв и той ми каза: „Убиха ме, убиха ме!“ Не мога да забравя последните му думи към мен: „Взводни, не можа ли да ме опазиш, за да мога да си видя детенцето“. Това цял живот ми тежи. Нощно време, като си легна, образът му е пред мен. Ще си отида от този свят, без да забравя последните му думи. (б. ред. очите на д-р Петров се напълниха със сълзи). Колко майки не посрещнаха своите деца. Помня от Свиленград имаше един войник - Христо Шишманов, който почина на фронта. С майка му бяхме много близки. Тя ми казваше: „Чедо, каква съдба е тази моята да изгледаш детето си и накрая да не можеш една свещица да запалиш на гроба му“. Колко майки останаха с черни забрадки след войната...
  • Вие сте на 93 г. В какво се крие тайната на дълголетието Ви?

  • В работата, но не медицинската, а тази вкъщи. Обичам много да се занимавам със земеделие. След като завърших медицина, ме изпратиха участъков лекар в Сладун. Обслужвах 9 села – Сладун, Благунци, Варник, Маточина, Студена, Дервишка могила, Михалич, Щит, Пашово. В Сладун изкарах 3 години. Обичах да работя с хората в селото. До миналата година лозята си ги гледах аз. Сам пръсках и копаех и това ме караше да се чувствам добре. Сега, като спрях, като че ли рухнах изведнъж. Иначе, никога не съм пушил цигари и пил алкохол. На фронта, като ни пращаха колети винаги в тях имаше цигари. Моите разменях с другите войници за храна.

  • От какво семейство произхождате?

  • Родът на баща ми е от Вълче поле. Прадядо ми бил подковач. Един ден решава да тръгне за Свиленград и се установява в кв. Гебран. Леля ми Надежда беше много добра шивачка, а баща ми - железар. По майчина линия родът ни е от Свиленград. Прапрадядо ми Манол имал овчарник до Ново село. Там си построил и къщичка, за да отива напролет. При него е отсядал Капитан Петко войвода, когато е идвал по нашия край. Два пъти е бил тук и са пекли агнета. Една вечер на вратата им се почукало. Баба ми казала на дядо да стане да отвори, но него го дострашало, защото турците издали заповед, ако българин се покаже извън къщата си след залез, да го застрелят. На сутринта пред вратичката намерили бележка от Капитан Петко войвода: „Много чуках, голям армаган ти носех, но ти не ми отвори“. Дълго време я пазихме бележката, но майка ми я загуби някъде. Сега щеше да е реликва.

  • Произлизате от занаятчийски род. Защо завършихте медицина?

  • Когато бях на фронта, при нас имаше югославски партизани и армия. Не бяха добре въоръжени, поради което много от тях биваха ранявани. Като гледах как се мъчат тези хора, искаха помощ, а ние не можехме да направим нищо, още тогава се замислих ако оцелея, да запиша медицина. Нашите са били бедно семейство. Преди да се родя са имали момиченце, което обаче починало на година и половина от бронхопневмония, защото нямали пари да я заведат на лекар и да купят лекарства. Това също ме накара да запиша медицина. Затова и през целия си живот не съм взел пари за преглед на дете. При нас обикновено идват хора, които нямат пари. По-заможните предпочитат да потърсят лекарска помощ в по-големите градове. Нас не ни харесват.

  • Казахте, че семейството Ви е било бедно. Как се издържахте финансово, докато учихте в Пловдив?

  • Колкото пари изкарваха родителите ми от тютюна, ги пращаха на мен. Те гледаха животни и с това си осигуряваха прехраната. Баща ми искаше да остана да работя при него, но майка ми се разплака, защото искаше да уча. Нейните родители не са й позволили на времето и тя много съжаляваше за това. Баща ми се съгласи. Освен това на фронта ни дадоха по някой лев, който вложих в образованието си.

  • От много хора съм чувала, че сте били и си оставате изключително всеотдаен лекар. Като че ли съвременните медици не са чак толкова отдадени на професията си...

  • Повечето, които работят в нашата поликлиника, са добри хора. Между тях обаче има и такива, които не са за предпочитане. Един лекар започне ли да мисли за материалните облаги, той вече трябва да се отказва от медицината. Сега за 9 май бях в ОУ „Иван Вазов“ на среща с деца от 4 клас. Казах им: „Ако някой от вас някога реши да стане лекар, трябва да знае, че лекарската професия иска да посветиш живота си на пациентите“. Самата система се изроди и покрай нея и някои доктори. На времето като главен лекар получавах най-малката заплата – 151 лева. Другите имаха дежурства и вземаха повече от мен. Сега знаете ли колко взема един главен лекар... в София получават по 60 хил. лева на месец. Има зрънца, които излагат професията. При тях основното си остава материалното. Преди 1990 г. в Свиленград работеше д-р Севов. Бил дежурен на смяна. Отишло едно семейство с детенцето си, което се превивало от болки. Докторът обаче ги върнал, защото гледал мач. Казал им: „Баш сега ли намерихте да дойдете. Елате по-късно“. Идват при мен и плачат. Написах бележка: „Д-р Севов, детето има начална форма на перитонит в областта на апендикса, ако ти стиска, върни го. Пациентът е за детски хирург“. Тогава такъв имаше в Хасково и детето беше пратено там. Като го отворили, констатирали спукан апендицит. Едвам го спасили. Такъв е животът – има добри хора, има и лоши. Дядо ми казваше: „Улум, на този свят има хора, които могат да ти сторят добро, ако сбъркат“.

  • Все още търсят ли Ви пациентите?

  • Идват. Най-вече тези, които работят на тютюна в селата. Вчера дойдоха едни хора с малко дете и ме питат дали мога да го прегледам, тъй като дъщеря ми я нямаше. Разбира се, че се съгласих. След прегледа понечиха да ми плащат. Не им взех парите. Вижда се, че са бедни хора, нали трябваше и лекарства да купят. Аз с техните пари нито ще стана по-беден, нито ще забогатея.

  • Дъщеря Ви - д-р Петрова, също е детски лекар. Кое е най-важното, на което сте я научили?

  • Само едно съм й казал: „Нели, помни – ще има моменти, когато ще ти е лошо, няма да ти е добре, може да имаш неприятности и в семейството, но никога недей връща деца“. Иначе, понякога вкъщи обсъждаме заедно по-заплетени случаи на пациенти. Медицината е наука на хуманността, трябва да се откажеш от себе си, за да си в помощ на хората. При теб хората идват, когато имат зор. Върнеш ли болен човек, означава, че на 50 % като лекар си загубен.

  • Много пъти съм Ви засичала да карате мотоциклет. Откога го имате?

  • Не се разделям с мотора, откакто го купих преди 20-ина години. Имам шипове по гърба и докато се раздвижа, болките са изключително големи. С негова помощ мога да се придвижвам навсякъде. Ходех да пръскам и лозята си.

Интервюто взе: Диляна ЦВЕТКОВА